Статии

Асен Терзиев: Случайно или целенасочено попадна в театъра? Какво те насочи натам? Разкажи малко от личната си биография.

Елена Димитрова: Помня, че като малка си въобразявах, че водя разни предавания в банята, а в училище все измисляхме заедно с приятелки разни танцови неща. Бях в гимназията, когато една приятелка ми каза, че се е записала при Елена Горбаткова в едно училище в квартал „Надежда” – тя беше започнала да прави представления с ученици и това се беше превърнало почти като школа. Доста хора са работили с нея – например  Явор Гърдев, Йосиф Шамли, Силвана Пишимарова, Ана Митева. Аз се записах и благодарение на нея се реших да кандидатствам в НАТФИЗ. Кандидатствах три пъти, докато ме приемат. Иначе, помня, че един от първите ми сериозни сблъсъци с театъра беше, когато на едно организирано посещение на театър от училище обърках представлението и попаднах на постановката на Георги Михалков върху „В очакване на Годо” от Бекет. Това представление ме разби отвсякъде. Помня как спряха тока, а те продължиха да играят на запалки. Беше много силно изживяване. По-късно един приятел ме заведе в старата сграда на „Сфумато”. Там гледах „Апокриф” и съвсем се запалих.

Асен Терзиев: Кои са твоите учители в театъра?

Елена Димитрова: Ще започна с Елена Горбаткова, защото тя ме зарази. После Атанас Атанасов, при когото съм учила. После всички режисьори, с които съм работила, приемам като някаква стъпка напред – Антон Угринов, Ани Васева, Младен Алексиев, Мартин Вангелов. И разбира се, Маргарита Младенова и Иван Добчев, както и всички невероятни актьори, с които се срещнах в “Сфумато”. Много съм повлияна и от личността на Крикор Азарян.

Асен Терзиев: Сещаш ли се за театрални книги, които харесваш и към които би насочила някой, ако искаш да го запалиш  за театъра?

Елена Димитрова: Много съм се впечатлявала от „Театърът на бунта” на Робърт Брустийн, а най-силно от текстовете на Антонен Арто в „Театърът и неговият двойник”. Всички пиеси на Чехов – не знам дали изобщо има по-добро нещо от тях! Много ми хареса „Актьорът и мишената” на Деклан Донелан, която наскоро беше преведена на български. Книгата за Стоян Камбарев „Огледала” мисля, че трябва да се прочете от всеки, който се занимава с театър…

Асен Терзиев: Голяма част от спектаклите, в които играеш са на Иван Добчев и Маргарита Младенова от ТР Сфумато. Как се срещна с тях?

Елена Димитрова: Когато бях в трети курс в НАТФИЗ участвах в една режисьорска работа на Добромир Цветков върху „Смъртта на Дантон”, която Иван Добчев и Маргарита Младевнова харесаха и тя започна да се играе репертоарно в „Сфумато”. След това участвах в „Стари времена” с режисьор Мартин Вангелов. Маргарита Младенова хареса и това представление, след като го гледа в рамките на Малкия сезон и поиска и то да остане в репертоара. Покрай тези представления се запознахме. След като завърших НАТФИЗ не отидох на щат, нито исках да бъда. Работех в магазин за дрехи втора употреба и си представях как ще продължа с тая работа и от време на време ще работя в театъра някакви си мои, независими неща. И един ден, както отивах на работа, ми се обади Иван Добчев и ме помоли да отида в „Сфумато”. Обадих се на работа, че ще закъснея, като си мислех, че ме канят за някаква бъдеща премиера. Когато отидох, той направо ми даде текста за „Стриндберг в Дамаск” и ме прати директно на сцената. Трябваше да вляза на мястото на Йоанна Темелкова. Изведнъж на сцената се оказах сред Снежина Петрова, Малин Кръстев, Румен Трайков, Христо Петков… Все хора, от които имам голям респект. Така и не отидох него ден на работа. Беше ми много интересно, но и ужасно трудно.

Асен Терзиев: Кое беше най-трудното?

Елена Димитрова: Например финалният монолог на Хариет – тя е третата съпруга на Аугуст Стриндберг. Дотогава имах горе-долу някаква представа какво е екстатичният театър – бях чела и гледала някакви неща, но никога не го бях правила. Спомням си, че Иван Добчев непрекъснато ми правеше забележки да не ми става мъчно… Хариет се връща при Аугуст и започва да му разказва как е била по някакви много лоши места, отдала се е на пълен разврат и е стигнала почти до дъното. Сцената беше на ръба на полудяването. Трябваше да играя гола, но си спомням, че това далеч не беше най-трудното. Дълго време не се получаваше и не се получаваше. Големият прелом просто се случи един ден, след изключителна умора, когато съвсем ми бяха паднали всички прегради… явно така е трябвало да стане. С тази роля за първи път почувствах колко е важно и самото физическо участие на тялото.

Асен Терзиев: Дотук си участвала в четири спектакъла на Иван Добчев и Маргарита Младенова. Как би описала театъра, който те правят? Кое е различното при тях и кое те задържа теб там?

Елена Димитрова: Работните ателиета преди всяко едно представление са нещо, което го няма в нито един друг театър. Там са ми се случвали страшно интересни неща. Първото ателие, в което взех участие беше върху творчеството на Гогол. Спомням си как вече се познавахме, бяхме работили заедно, и все пак сърцето ми силно тупкаше от притеснение. Сцената беше обсипана с всякакви предмети – правеха се опити върху образа на Плюшкин. Опитите бяха върху различни теми. Помня, например, че имаше една такава тема – нещата, които ще извършиш преди да умреш. След това имаше ателиета върху „Хамлет” от Шекспир и „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви” от Том Стопард. Те бяха международни и в тях участваше актьорът Симон Нортън като Хамлет.  Едното ателие се казваше „Човешко, твърде човешко“. В него Симон трябваше да има нещо като амнезия и всички останали трябваше да го „събудим“, всеки със своята история. Да се опитаме да го накараме да се включи, един вид да си „припомни“, че е бил с всеки един от нас, по различен начин – за един баща, за друг съпруг, за трети учител и т.н. Много ми се искаше на това ателие да разкрия нещо важно за себе си и използвах нещо от личния си живот – един спомен с баща ми, който имаше много тежък период с алкохола. Исках да открия нещо, с което наистина да си позволя да „ангажирам“ човека в амнезия. Започвахме с една пластмасова чаша и бутилка минерална вода и постепенно ги умножавахме. Все едно се напивахме заедно до момента, в който той самият не започна да се чувства толкова пиян дотам, че да си маха дрехите. Финалният резултат беше един тежко пиян и пълзящ по пода човек – така той си „спомни“, че някога е бил същият този човек. В друго ателие, „Да изглеждаш или да си”, правих опит върху образа на Офелия и мига на полудяването в пиесата. Средата на ателието беше минала и аз се чудех защо не ми идват интересни идеи и тогава си представих много ясно една голяма и пуста аристократична къща. Тишина, дълга маса и жена в черно, като икономка, която влиза и започва да застила масата,  като че ли всичко си е както, когато е имало живот в къщата. Имах и едно звънче в ръката. Започнах да застилам и изведнъж покривката падна. Настана някаква естествена пауза. Отново тръгнах да я застилам, и тя отново падна. Отново пауза. След, което сякаш от само себе си се породи едно бясно движение, от което в един момент аз се озовах паднала върху масата. Действието се накъса на отделни ритмически фази, а аз вече се чувствах сякаш в друго пространство и усетих, че не действам рационално. Звънях със звънчето и някак естествено се стигна до една от песничките на Офелия и вече знаех докъде ме е довел опитът. Все едно получих някакъв код какво точно трябва да правя. Ето тази непредсказуемост на работата в ателиетата най-много харесвам в „Сфумато” – когато започне да действа несъзнаваното.

Асен Терзиев: Какъв е преходът от ателиетата към представлението? Да вземем например „ОООО сънят на Гогол”.

Елена Димитрова: Ателиетата върху Гогол бяха две – едно през пролетта и второ през късната есен, което вече беше единствено за осемте човека, участващи в самото представление. Появиха се адски интересни неща, всеки измисляше много свободно. Зарядът от ателието остана и по време на самите репетиции.

Асен Терзиев: Тоест, по време на самото ателие вие дори не знаете кои точно роли ще играете?

Елена Димитрова: Не, не знаем. Знаехме горе-долу кои от произведенията на Гогол ще се ползват, но не и на кого какво конкретно ще се падне. Помня как в последния ден бяхме решили всички заедно да направим един общ опит. Изходната точка беше един казан пълен със сварени спагети. Какво точно ще правим не знаехме, знаехме само че всички ще сме на една маса и не бива да бързаме да посягаме към спагетите. Помня, че Маргарита и Иван лазеха от смях докато ни гледаха… Беше пълна лудница.

Асен Терзиев: А как стана така, че накрая ти игра едновременно и бабичка и младата Агафя Тихоновна?

Елена Димитрова: Не знам защо точно аз играя бабичката – в разказа на Гогол няма такъв персонаж, за нея авторът просто разказва. По принцип в цялото представление има една движеща идея около темата за постоянната смяна на маски – как всеки в един момент е и друг, и още един, и още един, до безкрай… А нали и представлението се казва „Сънят на Гогол” все пак… Много си говорехме, че идеята е не да играя просто възрастна жена, а да хвана характера или принципа на действие на една енергична, „бойна“ баба. Също така много се занимавах и с невротичните моменти при Гогол – нещо мърда, друго отскача, трето дразни…

Асен Терзиев: Как стояха нещата при „Завръщане във Витенберг” по „Хамлет” като текстът на представлението е от Иван Добчев и Георги Тенев. Ти спомена за твоето участие в работните ателиета…

Елена Димитрова: В ателието „Да изглеждаш или да си” имаше страшно много участници и всеки можеше да прави, каквото поиска…

Асен Терзиев: Какво означава „Да изглеждаш или да си”?

Елена Димитрова: Основното събитие в „Хамлет” е осъзнаването – когато изведнъж се окаже, че целият свят е пълна илюзия, абсолютен декор и на теб все повече и повече ти се иска да го изобличиш, да го унищожиш, докато не стигнеш до нещо истинско. Дали да приемеш, че привидното е истина или наистина отговорно да кажеш, че „си”, че те има и че живееш… Или пък се правиш, че живееш, някак сомнамбулно, без да си задаваш въпроси…

Асен Терзиев: Ако това, за което говориш е темата на героя Хамлет, каква тогава е темата на Офелия, която ти играеш?

Елена Димитрова: Това, което се случва с Офелия е също някакво обръщане на хастара. Исках да разбера какво е Офелия, ако не е просто момичето, което е щяло да се ожени за Хамлет? Казано с други думи, какво друго е тя освен принцесата, която ще се жени за принца? Беше ми интересно до кой момент Офелия ще удържа цялото това свое съобразяване, моминско и жертвоготовно търпение. Как така се случва, че полудява. Мислех си много върху това какво прави човек, след като му се случи нещо сериозно и как се опитва да продължи. В такъв кризисен момент точно този въпрос – „да изглеждаш или да си” излиза на преден план и се оказва, че това „да си” е по-важно, отколкото другото, макар и вече да си полудял. Ето това много ме занимаваше – къде пробива истината, въпреки че е пагубна за личността, и докъде може да я понесе човек.

Асен Терзиев: А как реагира, когато разбра, че в „Завръщане във Витенберг” няма да играеш самата Офелия, а нейния призрак?

Елена Димитрова: Беше ми много интересно. За мен това е някаква среща, истинска среща между Хамлет и Офелия, нищо че тя е вече мъртва за този свят. Това е нещо, като онези неща, които никога не приключват – в смисъл, че тя винаги ще идва по този начин, той ще я сънува и т.н. При нея, обаче, вече машината е развалена. Тя вече знае повече неща, повече дори и от Хамлет. Знае кое до какво води. Не знам точно как да го определя, но сякаш в „Завръщане във Витенберг” става дума за една „поразвалена” Офелия… Тя вече не може да се върне към невинния си чист вид.

Асен Терзиев: Тези екстатични образи, които играеш в спектаклите на Иван Добчев и Маргарита Младенова са далеч от психологическия театър. Как си ги представяш? Като реални жени, които можеш да опишеш или по-скоро като гласове, присъствия или  друго?

Елена Димитрова: Не са реални, не ги виждам така. Те са като някакви проекции, усещания на истински неща, които и аз си представям, но са доведени до крайност. Има неща, които знаеш, има и такива, които по-скоро си представяш и свързваш с други, които знаеш.

Асен Терзиев: Кое ти помага да влезеш под кожата на подобни героини и истории, които изглеждат изключително преувеличено и напомпано от съвременна гледна точка? В подобни неща е много лесно човек да стане фалшив – как се пазиш от тази опасност?

Елена Димитрова: Мисля, че когато съществува една голяма тема, времето, в което се говори за нея не е от особено значение. Например темата за голямата любов и голямата среща е винаги актуална и едно представление дори може да създаде пространство, в което за нея да може да се говори много по-свободно и по-уверено, отколкото в живота. Опитвам се да влагам своята актуална гледна точка за нещата.

Асен Терзиев: Тази година обаче получи номинация за участие в една съвсем съвременна пиеса (номинация „Икар 2012” за поддържаща женска роля, за ролята на Мариета в „Посещение при бащата” от Роланд Шимелпфениг).

Елена Димитрова: С колегите и с режисьора Крис Шарков работихме много дълго на маса и много си говорехме за Чехов. В пиесата играя около четиридесетгодишна жена и за нея имахме много асоциации с главната героиня от филма „Пианистката” на Михаел Ханеке по романа на Елфриде Йелинек. Крис държеше това да е жена, която през целия си живот, било от гордост, било по друга причина, е играла някаква роля, и е била преизпълнена с някакво псевдоусещане за собствената си значимост. Жена, която е в непрекъснат страх да не я видят такава, каквато е, и постоянно сменя маски до степен, в която самата тя не знае каква е всъщност.

Асен Терзиев: Има ли съвременни автори, които харесваш и би искала да играеш?

Елена Димитрова: Много харесвам Самюел Бекет и Харолд Пинтър. Харесвам пиесите на Иван Вирипаев, Сара Кейн.

Асен Терзиев: Ти си и любопитен театрален зрител. Почти винаги те виждам сред публиката, когато в редките случаи в България гостуват чужди спектакли. Кое ти е направило най-силно впечатление?

Елена Димитрова: Всички спектакли на Димитър Гочев – „Филоктет”, „Перси”, „Битката на негъра и кучетата”. Също и „Хей, момиче!” на Ромео Кастелучи. Театър „Кретакор” от Унгария. „Rankefod (ракообразно)” на Кит Джонсън, което гостува миналата година на МТФ „Варненско лято” страшно ми хареса, а тази година бях отново на фестивала и много се впечатлих от документалния филм за Марина Абрамович. Много харесвам и Иво Димчев, и го гледам винаги, когато се връща да играе в България.