Статии

Деница Езекиева: През познаването на актьорската работа, различните ситуации на актьора  и съучастието му в процеса по създаване на представление, има ли нещо специфично и ваше в режисьорския ви подход към актьорите, с които работите?

Ивайло Христов: Така е, познавам отлично работата на актьора и винаги в режисьорската си работа съм изхождал от този опит. Познавам психиката на актьора, моделите му на поведение, възприемането на ролята и участието. И през трите различни работни положения – репетицията на маса, на сцена и моментите преди премиерата, сме в особено близки отношения. Това ми дава основания да смятам, че този период минава интересно и безпрепятствено за тях. Бих казал, че не само като режисьор, но и като актьор им помагам при изграждането на персонажа, биографията му и детайлите на типологиите.

От друга страна винаги изисквам едно постигане, или опит за постигане на виталност и автентичност, и през достигане до крайни предели, с цел да бъдат верни. Така съм работил и работя в киното. Наясно съм, че актьорските техники в различните театрални ситуации са различни и не е удачно да се смесват, но все пак органиката при изпълнението е особено важна. Дори и сега, при работата върху „Кривите огледала”[1], при все търсената гротескна форма, смятам, че е задължително да се търси достоверност през историите на персонажите. Напълно друга е концепцията в „Заешка дупка” – психологическите нива са основните ни стълбове,  но тук отново разчитахме да достигнем заедно с актьорите до тази форма на изпълнителска автентичност. Това се случва с дълги репетиции на маса, активно участие на актьорите, дори спорове.  Конкретно за „Заешка дупка” имаше нужда да се работи и върху пестеливостта в изпълненията. Знаете, че този подход е типичен за филмовото изпълнение, имаш близки планове и фокуси върху детайли.  Лицето, мимиката, очите или ръцете могат да изразят и отсъстващи думи. Исках по подобен начин, обрано и сурово, да изглеждат преживяванията на актьорите на сцената, и се надявам да се е получило.

Деница Езекиева: Преди да поставите „Заешка дупка” в Театър 199, тя вече беше позната на публиката от едноименния филм с Никол Кидмън и Ерън Екхарт. Какво се опитахте да промените в интерпретацията, за да избегнете възприемането на постановката като възможна сценична адаптация на филма?

Ивайло Христов: Веднага след като поставих „Херкулес и Авгиевите обори” на голямата сцена в  Народния театър, трябваше да започна работа по пиесата на Дейвид Линдзи-Абер в камерното пространство на Театър 199. Предизвикателството беше да променя не само подхода си, но и начина си на мислене, да се науча да работя с пет човека, вместо с трийсет, да мисля композицията на сцената по съвършено друг начин, да се чудя защо ми е толкова тихо на репетиции. Репетициите на „Заешка дупка” бяха като форма на терапия за мен с атмосферата на интимност и смълчаност. Както и в самата пиеса, мълчанието на персонажите има за цел да осъзнае, и може би да излекува болката. Оказа се че, тази трудност да се пренастроя към друг тип естетика, към друг тип актьорска игра е била нужна за мен, не просто като режисьор, а като човек в особен етап от живота си. Да, разбира се, бях гледал филма, и продължавам да твърдя че пиесата на Дейвид Линдзи-Абер е много по-добра от филма. А и моята режисьорска интерпретация започна с идеята тя да е точно обратната на избраната във филма. И, струва ми се, това беше правилният подход към тази пиеса. Подхождам с разбиране и към режисьора, към сценариста, и към функцията на всичките им промени върху оригинала на пиесата. Във филмовата продукция има и още една особеност – основният фокус на историята със загубата на детето е изведен през ролята на Никол Кидмън неслучайно, тъй като тя е и продуцент на филма.

Моята амбиция в случая на беше да открия знакова актриса и да и поверя цялата тежест на семейната драма. Разпределих тежестта върху всички персонажи, защото считам, че няма как да усетиш или да съпреживееш трагедията от загубата на дете ако не я познаеш в околните, в най-близките ти хора. Нашият шанс се оказа и самата концентрация на емоции в текста, без излишни екстериори и разпиляване. Доколкото знам Дейвид Линдзи-Абер е ходил на курсове при Марша Норман и един от първите уроци, които тя им е предала е свързан с изречението: „Пишете за това, от което се страхувате, тогава ще стане истинско.” Когато чува изречението Линдзи-Абер е баща на малко дете и предизвиква себе си с най-ужасяващия мотив – загубата му. Докато четях имах чувството, че пиесата е толкова силна и монолитна, сякаш е излята на един дъх. В нея няма нищо непотребно, нищо което да е разсейващо или с цел да спечели вниманието за кратко. Сигурен съм, че неслучайно всичко около поставянето на „Заешка дупка” се стикова с моята идея за нея – малката сцена, камерната ситуация. Дори и имиджът на Театър 199 предполага точно такъв тип режисьорски решения. И в този смисъл верният  ход бе всичко да излезе от актьорите и те да заживеят живота на персонажите си, суров, болезнен и открит.

Деница Езекиева: Разкажете повече за работата с актьорската група, за смисъла от това да търсиш и колективното преживяване на сцената, и за трудния път това преживяване и колективен опит да се отрази в аудиторията по време на спектакъла.

Ивайло Христов: Да, разбира се, този колективен катарзис е ужасно труден, дори може би излишен за някой, но аз съм старомоден човек и продължавам да вярвам, че изкуството освен всички свои функции има и тази основна работа, да въвлече в преживяването и ако може да възпитава. А и единственият начин да „излекуваш” себе си от травмите на настоящето, дори и миналото, е ако участваш в подобен колективен катарзис и напуснеш сигурната си зона.

Деница Езекиева: Какво е съучастието на публиката в този смисъл, дали необходимостта от лесносмилаеми тези и забавление не е покорила в голяма степен очакванията и нагласите?

Ивайло Христов: Смятам въпроса за отношението и очакванията на публиката за особено важен и бих го разширил. Не става дума само за публиката, всъщност. Да, в последните години нахлуха един куп влияния на лошия вкус, най-общо наречени чалга, тук включвам не само музикалния жанр, а медийното, социално, политическото изкривяване на реалността, като без страх тук ще включа и част от занимаващите се с театър, които са дълбоко подвластни на тази тенденция. Виждам как се губят ценни театрални навици, свързани с професионалното ни отношение и поведение. Дори ми е неудобно да правя забележки за неща, които се учат още в първи курс. Имам шанс да преподавам на студенти и съм щастлив от шанса да се връщам към основните неща. На всеки четири години си припомням и като режисьор, и като актьор какво е етюд, как реагирам и възприемам, един вид актьорската азбука. Но в същото време виждам как в театрите не се практикуват тези елементарни неща. Спектаклите пък стават равни, неверни, пошли. Разбира се, това се отразява и на публиката, тя свиква с това и е също толкова равна и безразлична. Не знам дали е възможно преодоляването на този лош процес, но бих искал да мисля, че се противопоставям. Затова се опитвам поне в моята „градинка” да спазвам това, на което съм научен и най-вече, което смятам за правилно.

Деница Езекиева: И в този порядък, изхождайки от опита, кои са базовите неща за вас?

Ивайло Христов: Вярвам, че онази страна на театъра, която ти открива в дълбочина човешкия свят и те възпитава е нещо, без което не можем. Аз съм почитател на по-консервативни принципи, но те изискват от актьорите морал, сериозно отношение към работата си, дисциплина и отдаване. Когато става дума за обучението на актьорите в НАТФИЗ, там основната ми работа е преди всичко да ги науча да мислят самостоятелно и свободно. За период от четири години като техника и занаят аз бих могъл да ги науча на основното, на азбуката. Попадайки в театри, сред режисьори и други, ще съм щастлив ако те продължават да се учат и да разсъждават.

Ще ви разкажа един пример от тази есен. Бях дал задача на студентите да прочетат няколко книги преди да се захванем с Шекспир. Когато поисках да разбера, дали са изчели всичко се оказа, че има трима изчели книгите. Помолих другите да се явят след като си приключат задачата и продължих да работя с останалите трима. Разбирам че им е трудно, защото идват от училище, където навиците са други. Но щом нивото вече е академично, изискванията се променят коренно. В работен порядък, първото нещо, с което ги запознавам е етиката наложена от Станиславски за отношенията в трупата. Искам внимание, отношение към авторитета и уважение. Знам, че звучи старомодно, но вярвам в тези принципи и смисъла от прилагането им сред начинаещите актьори. Така наречените загрявки, подготвящи те за ролята всеки път, оставането насаме със себе си също са от особена важност. Няма как да си бил на снимки и да дойдеш петнайсет минути преди представление – не мисля че е възможно, колкото и да си талантлив.

Деница Езекиева: В тази връзка, какъв беше вашият актьорски процес и отношение в „Самотният запад” на Мартин МакДона, в постановката на Владимир Люцканов, отново в Театър 199?

Ивайло Христов: Голям почитател съм на Мартин МакДона. Още докато работех в Модерен театър имахме възможност да направим една негова пиеса „Лейтенантът от Инишмор”, която за съжаление се изигра само три пъти. Следя и работата му в киното, и мисля че той е едно от явленията в съвременната драматургия. МакДона е едната причина да приема ролята безусловно, а втората е простичка -отдавна не бях играл на сцена. Репетиционният процес мина изключително благотворно. Радостен съм, че с останалите колеги – Малин Кръстев, Мила Люцканова и Николай Луканов сме от различни поколения и въпреки годините сме като един отбор. Има един много верен принцип  във футбола – работиш за другия, за съотборника си. Мисля че, много залагам на него.  Така казваше и Слави Шкаров: „Играйте за партньора си”.

Деница Езекиева: Връщайки се и на работата ви като режисьор и като човек свързан с публичното пространство тук,  бих искала да представите отношението си към актуалната ситуация у нас в полето на културата. Отказът ви да приемете „Аскеер” за ролята си в „Самотния запад”, бе предполагам, част от това отношение?

Ивайло Христов: За мен такава позиция е най-естествена и искрено вярвам, че решението да върна наградата бе единственото възможно. Няма как да живеем в европейска страна в ХХІ век и да няма никаква политическа и управленска концепция за това как и дали се развива културата. Омръзна ми и да ме лъжат, че има такава. Цялото това време изгубено в лъжи, криви обещания и отказ от решения е напълно пропиляно за мен. Ако си помисля за бъдещето, мога да се успокоя с факта, че моето участие в тази среда ще се изчерпи, но изключително болезнено преживявам всяко дипломиране на студенти. Как да убедя едни млади, талантливи хора, пълни с енергия и любов да останат в България? Какви са ми доводите? И защото нямам реални доводи не мога да се побера в кожата си от гняв. Виновните са навсякъде около нас, а простащината и посредствеността е на път да се превърне в норма. Ще ви обърна внимание на още един социален феномен сред младите – забелязали ли сте колко много от тях изглеждат и се държат по един и същи начин. Това означава, че има много сериозна генерационна смяна и съответно смяна на моделите на мислене. Тези бъдещи граждани са лесни за управление и манипулиране, мислите ли че те ще имат необходимостта от нещата, за които си говорим в момента с вас? Другият резултат от уеднаквяването е изявата на агресия към различието, към другостта и неизвестността. Как театърът би могъл да бъде интересен в такъв случай след като тук именно е мястото за смелост, визионерство и експеримент. Осезаемо забелязах тази тенденция наскоро, тази диференциация между поколенията. Струва ми се че, тази интересна и пагубна пропаст на ценности и морал се отвори изведнъж. За да се върна към моя спонтанен жест на протест мисля, че след всичко казано, това е най-нормалното решение. Още повече, че този гняв се е натрупвал в съзнанието ми и неведнъж съм го споделял.

Деница Езекиева: Наблюдавате ли публиката по време на представления?

Ивайло Христов: Понякога влизам да гледам реакциите и лицата на хората, смеха или липсата на смях. Практикувам често да каня около десетина души на репетициите преди премиерата – търся правия път за себе си, но и за да провокирам актьорите да получат точна обратна връзка. Помня, че за „Херкулес и Авгиевите обори” ми бяха казали, че много често идвали групи от различни лекарски съсловия. Няма да скрия, стана ми приятно. В този смисъл винаги се надявам, че не просто създавам едни забавни, шумни или психологически дълбоки представления, а собствени тези за абсурда на нашето съществуване. Не мисля, че това ще изпрати хората на площада, а и може би вече няма нужда. Ще съм радостен дори и при мисълта, че ги е размислило и убедило да продължават, въпреки този абсурд.

Деница Езекиева: Кои са мечтаните роли на актьора Ивайло Христов, или мечтаните представления на режисьора?

Ивайло Христов: Да си призная, от толкова много роли зад гърба ми, мога да кажа спокойно, че съм изиграл своето и в киното, и в театъра. И сега получавам покани, разбира се, но съм скептичен и не винаги мога да кажа, че съм и любопитен като актьор. Режисьорската ми работа ме занимава много повече, с нея съм по-сигурен че ще се изразя така, както бих искал.  След приключване на репетиционния период на „Кривите огледала” веднага влизам в снимките, впоследствие и монтажа на новия ми филм с името „Каръци”. Монтажът ще ми отнеме време до април. Подготвям се да чета една нова френска пиеса, заедно с още една нова пиеса от полски автор.

[1] Ивайло Христов поставя пиесата на Дейвид Линдзи-Абер в Младежки театър „Николай Бинев” – б.а.