Илко Ганев: В какво ти се играе?
Лилия Маравиля: Снощи гледах в Синема сити прожекцията на спектакъла на Националния театър в Лондон „Странна нощна случка с куче[1]”. Много ми се играе в нещо подобно, наистина съм развълнувана и респектирана. Искам да гледам и на българска сцена такъв спектакъл. Всички актьори бяха прекрасни. Британската школа за мен е най-добрата. Като гледах прожекцията си дадох сметка, че тук много актьори не се занимават с това да се развиват, да се усъвършенстват и да бъдат максимално подготвени за всякакви предизвикателства. Онези актьори могат наистина всичко. Понякога много ме дразни самочувствието на колеги, които в повечето случаи не са и от най-изявените и талантливи актьори, но се отнасят с леко пренебрежение към всичко, което гледат. Добрите актьори имат и скромността и любопитството към всичко, което видят. Те имат и смелостта да признаят постижението на колега.Имат уважение и респект към труда и таланта.
В работата си имам нужда от предизвикателство. Вече съм натрупала опит и ми се иска да се срещам с режисьори, които да отключват различни качества, не само у мен, ами и у всички колеги. За съжаление има моменти, в които попадаш на хора, които не са наясно какво искат да правят и въобще как трябва да изглежда нещо. Трябва да е налице добър режисьор, който да те води в процеса на работата ти с добър театрален вкус и да знае къде е мярката. Обичам да работя с интелигентни хора, с творци, които умеят да те провокират, които знаят какво искат и ако може да не са мрачни и да не крещят. Обичам елегантни, фини, интелигентни представления. Винаги си личи работата на един добър актьор. Майсторството е да можеш пласт по пласт да разкриваш различни емоции и чувства, да можеш с лекота да преминаваш от едно състояние на мисълта в друго. С лекота! Това не много актьори го умеят, но наистина са възхитителни, когато го правят. И тогава публиката е благодарна.
Тя, публиката, никога не трябва да се подценява. Винаги оценява и аплодира добрите актьори, а тези, които полагат неимоверни усилия да се харесат, ги отхвърля. Радвам се, че имаме добри примери за прекрасни професионалисти. За себе си знам, че при всяко начинание има риск да се проваля, но не го допускам. Имала съм моменти, в които съм се срамувала, че играя в лоши спектакли, но това, което е надделявало е почтеността ми към професията и мисълта, че достойно трябва да се представя на сцената. Това е. Много е трудно да се играе добре в лошо представление.
Илко Ганев: Да поговорим за “Госпожа Министершата”. Това ли е „твоето” представление?
Лилия Маравиля: Да! Наистина съм много щастлива, защото в началото не го приех много сериозно. Изобщо не очаквах, че ще бъда разпределена в тази роля. Когато разбрах, се зарадвах много за доверието на Недялко Делчев, но от друга страна не бях сигурна дали самата пиеса ще ми допадне. Бях я гледала много отдавна, нямах кой знае какви спомени, но като започнахме, полека-лека се заразих. Самата героиня е една наивна простакеса, а на мен много ми харесва да играя нещо различно от това, което досега съм правила. Ето това, например, за мен е възможност да кача едно стъпало от стълбичката. Много ми беше важно резултатът да е добър. Когато впоследствие разбрах, че представлението се възприема добре и публиката се радва и го харесва, бях много щастлива.
Друга подобна роля беше Дойката в “Ромео и Жулиета”, която също е много различна от мен. Когато режисьорът Здравко Митков ми я възложи, не можех да повярвам от радост. Отново ми беше доста трудно. Важното беше да открия каква е тази жена, толкова различна от мен и от всичко, което бях правила и опитвала дотогава на сцената. Тръгнах уверено и с много любопитство, и знаех, че няма грешен път – трябва да се хвърлиш и да пробваш. Имах и доверието и на Здравко Митков, защото вече бях работила с него.
Илко Ганев: За образа на министершата имаше ли си някакъв прототип?
Лилия Маравиля: Не, обаче съм срещала такива характери. Това е много събирателен образ. Обичам да наблюдавам хората и винаги си крада по нещо. Бях малко притеснена в началото, защото не знаех дали ще ме възприемат сериозно в тази роля. Пиесата е писана във времена, когато този тип жени са били на малко по-различна възраст. Както и при Дойката от “Ромео и Жулиета” клишето е този тип роли да се играят от физически мощни и по-възрастни актриси. Но, вървейки стъпка по стъпка, разбрах, че разковничето за добрата роля е да живееш логично на сцената. Ако се замислиш, днес съпругите на министрите са и по-млади от мен и дори изглеждат по-добре , така че не е невъзможно аз да изиграя една министерша.
Илко Ганев: Какво би направила, ако наистина попаднеш в министерското кресло?
Лилия Маравиля: Не съм се замисляла, но си давам сметка, че не е лесна работа. По принцип трябва да има реформа в театъра, за да се промени всичко. Беше започнал такъв процес, който не стигна до никъде. Тук е много трудно, защото сме една шепа хора, всички се познаваме и няма истински пазар, на който да може да се разчита. А е необходимо, особено младите да имат възможност за изява. Не знам, нямам идея как точно може да стане това. Мисля, че трябва сериозен подход към промени. Много хора се плашат от това, но за мен това е истината. Ако всеки си гледа работата и всичко си е на мястото, нещата ще са като швейцарски часовник. От това имаме нужда – от професионализъм. Професионализъм и отношение към работата. Да, разбира се, че всеки има нужда и от шанс, но си трябва и много търпение. Говоря за умно търпение – ако не, трябва да намериш начин да се издържаш с друга професия.
Илко Ганев: Какво е най-трудното в актьорската професия?
Лилия Маравиля: Много е странно, но повечето зрители си мислят, че най-трудното в нашата професия е да си запомним текста. Сигурно отстрани това наистина изглежда най-сложно. Често ме питат: “Как го помниш всичко това?” и аз отговарям, че това ми е работата. Но ние, актьорите, си знаем, че по-трудното е друго – как ще го кажеш този текст и какво ще изиграеш, как ще мисли твоят герой, как въобще ще започне и как ще завърши неговият път. Това е трудната част от работата в нашата професия. Процесът е най-важният. За да има успех едно нещо е много важно как извървяваш пътя и как е протекъл процесът.
Илко Ганев: Склонна ли си да експериментираш? Би ли опитала нова, различна от познатата, форма в театъра?
Лилия Маравиля: Работила съм с Възкресия Вихърова и ми беше много интересно, защото тя е коренно различна от всички режисьори, с които се бях срещала. По принцип съм много всеотдайна и като ми се покаже пътят, по който трябва да вървя, ставам уверена и не задавам излишни въпроси. Обичам да експериментирам, да пробвам различни неща. Не мога да отрека нещо, което не познавам. При работата си с Възкресия разбрах, че начинът на мислене е по-друг, действа се по обратния път, чрез жеста, движението… Когато намериш сам мотивацията за определено действие, то вече става наистина точно такова, каквото трябва да изглежда. Както казах, понякога режисьорите не могат да обяснят точно какво искат и ти трябва да се опитваш да разбираш или някак си да изпреварваш всичко, за да можеш да постигнеш това, което се иска от теб.
Аз съм козирог – коза съм и се катеря. Имам предвид, че не се плаша и мога да вървя нагоре, за да надмина трудностите, стига да знам какво правя и да съм сигурна, че в това има смисъл. Обикновено го намирам този смисъл. Не обичам да мрънкам. Идвам от школата на Коко Азарян. Ние наистина сме войници, там няма мрънкане – има мислене. Мислиш и вървиш напред, не можеш да лъжеш. Трябва да знаеш какво правиш. Забелязвам в много млади хора, колеги актьори, че не са научени как да достигат процеса, но ще се научат най-вероятно.
Илко Ганев: В обучението ли е проблемът?
Лилия Маравиля: Според мен е там някъде. Има някакви пропуски. Нас са ни учили на всичко и най-вече сме научени да бъдем критични към самите себе си, да не сме самонадеяни, да не се харесваме, научени сме, че трябва да имаш вярата на дете и че това, което ти се случва на сцената, ти се случва за първи път. Това е много трудно. Това е системно обучение четири години, в които ние сме вървяли стъпка по стъпка, за да можем един ден да излезем достойно и почтено на сцената. Ето това може би е най-точното – научени сме на почтеност и трудолюбие. Като казвам почтеност имам предвид към текст, към режисьор, към колеги, към хората, които работят в театъра, към всичко. Това е важно качество, което се възпитава.
Много обичам своите колеги от НАТФИЗ и ние много ходим и се гледаме взаимно. Гордея се с тях, защото навсякъде, където участват се открояват – просто са чудесни. И тъй като Коко Азарян, Тодор Колев и после Николай Поляков ни възпитаха най-вече във вкус към театъра, ние всички имаме подобен вкус, сигурно затова и ги харесвам, а и те харесват това, което правя аз. Това не ни пречи, естествено, да си даваме съвети, когато има нужда и най-важното е, че няма обидени. Напротив, аз очаквам да се огледам точно в техните очи, които за мен са най-верните, защото имаме еднакво усещане за изкуството театър.
Илко Ганев: Това ли са тримата най-големи учители за теб – Крикор Азарян, Тодор Колев и Николай Поляков?
Лилия Маравиля: Да. И Стоян Камбарев.
Илко Ганев: Той на какво те научи?
Лилия Маравиля: Наскоро се навършиха 16 години откакто Стоян Камбарев ни напусна и Анастасия Ингилизова беше споделила клип от “Три сестри” в интернет. Не го бях гледала, записът е с много лошо качество, но си го пуснах. И просто пак онемях… Въпреки че и сега си спомням всяка дума, всеки жест на всеки един герой, гледах и си припомнях – възможна ли е такава вселена от изобретателност, възможно ли е всички да играят толкова добре, Бойка Велкова като Олга, колко е прекрасна, а Снежина Петрова като Маша, колко е прекрасна, и всички, всички… Стана ми много хубаво, даже се разплаках. Дадох си сметка колко неща съм научила от Стоян в този процес – колко полека и колко изследователски вървеше, за да се случи това уникално представление. А то си беше наистина уникално – идваха хора, които го гледаха по 5 – 6 пъти и всеки път казваха, че гледат различно представление. В работата на Стоян Камбарев го имаше това – играта с различните планове, паралелно да текат пет действия, както се случва в реалния живот. Хората, които идваха по няколко пъти, веднъж са следвали и гледали една линия, следващият път другата и постояно се учудваха, че предишния път са пропуснали нещо. Просто истински живот на сцената. Ето такива хора като Стоян Камбарев липсват! Такива професионалисти, такива творци, такива Човеци като него липсват! Ужасно много липсват в днешния театър.
[1] „Странна нощна случка с куче”, Национален театър Лондон по романа на Марк Хадън, реж. Мариан Елиът; Рецензия за спектакъла може да прочетете на стр. …
Comments are closed.