Статии

Тимон Атински от У. Шекспир, режисьор Никълъс Хайтнер; сателитна прожекция на представление на Кралския национален театър – Лондон, участват: Саймън Ръсел Бийл, Ставрос Деметраки, Пол Додс, Киърън МакМенамин, Ник Самсън, Дебора Файндли, Мартин Чембърлейн, Джейсън Чийтър

…Всяко нещо

краде от друго. И законът, който

за вас юзда е и камшик, съдържа

в жестоката си сила тайна кражба.

Мразете се! Крадете се взаимно!

Нà още! И колете всеки срещнат –

Крадец ще е! Разбивайте дюкяни –

Каквото да откраднете, крадец

ще е окраден! И ако крадете

по-малко, затова да ви съсипе

откраднатото. Нека бъде тъй!

„Тимон Атински”[1]

действие IV, сцена III

Тимон Атински, пренесен в Лондон, 2012 г. Пиеса, написана от Шекспир в колаборация с Томас Мидълтън, за която се предполага, че не е завършена, нито поставяна в eлизабетинската епоха. Текст, който привлича режисьора на продукцията с красноречивата си картина, представяща съвсем ясно монетизирането на човешките взаимоотношения. Болезнено актуалната днес, по време на световна финансова криза тема, Никълъс Хайтнер поставя в своя фокус, изграждайки един достъпен и отворен към съвременния зрител спектакъл.

Актьорите излизат на сцената, покрита с разпънати палатки. Декорът стена се спуска и отделя персонажите от останалия навън свят. Препратката към движението „Окупирай” (започнало през септември 2011 г. в Ню Йорк и разпространило се в над 80 държави из целия свят) задава начина на гледане и ключа към Шекспировия текст. Изградени са две реалии – тази на отбраното общество и онази отвън, по-обширната, масовата реалност на обикновения човек. Едната – затворена, вътрешна, другата – скрита, нефокусирана, настоящата зрителска реалност, използвана като контекст за случването на спектакъла, без да бъде пряко илюстрирана на сцената.

Тимон на Саймън Ръсел Бийл не принадлежи към нито един от двата свята. Той не е лаком светски лицедей, охолството не му е самоцел, а познатият му начин на живот. Във видеото, синтезиращо създаването на продукцията, актьорът споделя, че не открива никакви доказателства за себеугодничество на персонажа си, по-скоро странен тип невинно пуританство – Тимон спонсорира изкуствата, дарява приятелите си, помага им в нужда. Според Бийл той е човек, неотклонно следващ и отстояващ собствените си принципи и морал, техен пазител.

Сценичният вариант остава верен на Шекспировия текст, с леки редакции, необходими за времевия превод и постигането на моментален, почти интуитивен контакт с публиката.

Появата на Тимон сред полиморфната маса „ласкатели”, в самото начало на представлението, неизменно бива съпоставена с окачената в (предверието на) дома му картина – фрагмент от „Изгонването на търговците от храма” на Ел Греко. Образът на Тимон е рязко разграничен от този на останалите, от него е свлечено всякакво възможно подозрение за злост и задни мисли или личен интерес. Тимон, като съвременен Христос, се превръща в метафора, въплъщение на смиреността, доброто, честността, реда. Една утопична идея, която не успява да просъществува дълго в човешката действителност.

В първата част на постановката единствената житейска функция на Тимон е да доставя радост на заобикалящите го, отделяйки им от вниманието си, затрупвайки ги с материални дарове и, най-важното – позволявайки им свободно да се изразяват. Той е този, който настоява, тихо и с благост, всички да изслушат язвителните речи на Апемант. Той е този, който се стреми и успява да съхрани реда около себе си.

Втората част представя разочарования от човечеството Тимон, изолирал се далеч от хората в някакво безплътно пространство – гора, необятна пустош, преизподня. Мизантропия, ярост, цинизъм са пропили съществото му, от момента на осъзнаването, че светът е изцяло подчинен/под влиянието на финансови трансакции. Образът на пустошта обрисува една духовна смърт, неизменно водеща до физическата.

Спектакълът на Никълъс Хайтнер е плътен, релевантен, силно комуникативен. Той незавоалирано, съвсем изчистено кореспондира с нашата действителност – действителност на Анонимните, на Окупиращите, на хората, заклещени в контекст, решени да му се противопоставят. В ума ми изплува финалната реч от „Великият диктатор”, превърнала се в неизменна част от Окупирай, призоваваща хората към обединение.

В свят, управляван от власт и пари, „Ние сме 99%” [2] някак съвсем естествено се превръща в лозунг на човечеството. Кои сме „ние” и можем ли да се идентифицираме с нещо различно от притежанията и липсите си вече е отделен въпрос.

Режисьорът на продукцията специално подчертава, че Тимон е единствен главен персонаж, той няма близки, нито романтична връзка. Със смъртта му изчезва (надеждата за) редът, изчезва доброто, чистосърдечното, доверието, невинната наивност. С (идеята за) Тимон свършва един свят. „Тимон умря, но ние ще си спомняме за него”.

[1] Преводът е на Валери Петров.

[2] Ние сме 99%” е политически лозунг възникнал по време на серията мирни протести „Окупирай Уол Стрийт” през септемри и октомври 2011 г. Той е предизвикан от неравенството на доходите в САЩ между най-богатите 1% и всички останали 99% от гражданите на САЩ.