Статии

Франкенщайн по романа на Мери Шели, драматизация Ник Диър; режисьор Дани Бойл; сателитна прожекция на представление на Кралския национален театър – Лондон, участват: Марк Армстронг, Мартин Чембърлейн, Бенедикт Къмбърбач, Джоузи Дакстър, Хейдън Даунинг, Стивън Елиът, Джордж Харис, Наоми Харис, Даниел Ингс, Карл Джонсън, Джон Килоран, Даниел Милър, Джони Лий Милър, Уилям Най, Андреа Падурариу, Ела Смит, Джон Стал, Лизи Уинклър[1]

Затуй ли бледна си, защото отегчена

изкачваш вечно същото небе

и гледаш все земята?

И че си скитница усамотена

между звезди, които все

от знатен род се смятат?

И че си вечно изменчива

като око, замъглено от скука,

което взира се, но не открива

какво могло би да разгледа тука?

Пърси Шели  „На луната”[2]

Пленкинг (на английски: planking) е игра, в която играещият лежи с опънато тяло, прибрани към него ръце и лице към земята, върху необичайна, нелепа среда и обекти, преструвайки се на мъртъв. Играта е разпространена из цял свят и учудващо се практикува не само от младежи. Ентусиастите заснемат своята дейност и активно публикуват снимки и видеа в различни социални мрежи и фен портали, често състезавайки се един с друг кой е успял да се впише в по-немислимо пространство, обществено или предполагащо физическа опасност.

Поезията зад цялото това занимание е красноречива. Опитите да се слееш със заобикалящата те действителност, родени в съзнанието на днешния (свръх)медиен човек, извеждат естествения стремеж към общественост до ново ниво. Рационализираният, съвсем осъзнат акт на показване/разкриване, се превръща в агресивна демонстрация на несъгласие, доброволно разграничаване (от другите, от материалната действителност), своеобразен бунт. Играта на смърт, както я наричат в Южна Корея, фокусира живот, изпълнен с безсмислие, неосъзнато отчаяние и огромна витална сила, ситуирана в нищото.

Нима, Създателю, съм искал от пръстта човек да ме изваеш,  мигар аз самият съм те молил от мрака да ме извлечеш?[3] Така започва романът „Франкенщайн (или новият Прометей)“, роден във времето на просвещението, преплел в себе си готика и романтизъм и прочул се като плод на облог от страна на своята създателка Мери Шели. Несъмнено в основата си текстът е особено послание, предизвестие към поколението от бъдещето, онова което ще възприема тепърва написаните думи, същото, което предстои да носи отговорност за развитието на човечеството, на научните постижения, и което трябва да предпази това човечество от възможното му самоунищожение. Създанието, което ученият Франкенщайн изобретява, е като бял лист хартия – същество, което попива всички човешки черти, формира навици, преживявайки различни състояния. Етикетът „чудовище“ то придобива, сблъсквайки се с човешката ненавист, нетолерантност и породения от него страх. „Чудовището“ в интерпретацията на Дани Бойл се излюпва от сянка, затворена в светеща сфера. Излизането му от сценографската утроба води и до първия му допир с реалността, със земята, с живота. Макар в нормален човешки ръст, първите стъпки на творението наподобяват бебешко прохождане. Още в началото започва и опознаването на околната среда, както и на човешките чувства и емоции. На първо място е тъмнината, студът, нощта, в които изпъква самотата. Следват огънят, топлината, храната, както и първите нанесени удари, първата човешка агресия.

Силно експресивното начало илюстрира раждането, не само на Създанието, а и на света (му), библейската поява на светлината, перфорираща нищото, водеща след себе си деня, живота. В зрелищна визуална картина е показано символичното измиване на чудовището, отърсването от животинската мръсотия и искрената му, най-чиста радост при досега с природата.

Ясно подчертано е, че Създанието е плод на нощта и генетично носи чудовищното в себе си, от самото начало зрителите някак аксиоматично биват убедени в неизбежната проява на злото у него. Наивната му добрина и любопитство към света постепенно се превръщат в знание и тъга. Събуденото, вследствие сблъсъка с обществото, страдание преминава в гняв и някъде извън фокуса на сценичното действие мутира в чудовищност.

Първичната асоциация с пленкинга можеше лесно да бъде подмината и умело покрита с преразказ, анализи, езикови форми, но абсурдната игра толкова плътно илюстрира контекста в световен мащаб, че някак съвсем естествено се превръща в осмислящо ядро в разглеждането на постановката. „Франкенщайн” на Дани Бойл успешно извежда теми и идеи от романа на Мери Шели – конфликтът натура-култура, животинската човешка природа, родителската небрежност. В сценичния разказ проблемите биват изговаряни неколкократно от различни персонажи, без обаче да бъдат разгърнати в някакво конкретно развитие. В този смисъл, драматизацията на Диър е изразено литературна, избрала езика за свое основно изразно средство, пренебрегвайки действието, картината. Зададени още в самото начало на спектакъла, темите, които вълнуват драматурга и режисьора, остават да стоят по-скоро като характеристика на главните персонажи, като мотивация и опрощение за действията на Създанието. Чрез честите им повторения, формиращи отличим лайтмотив, спектакълът успява да поддържа зрителската емпатия към творението на Франкенщайн, поставяйки го в центъра си на внимание.

Новото същество е факт, Създанието на бъдещето, предсказано от Мери Шели, плод на човешката мисъл, идеи, стремежи, живее сред нас, може би дори чрез или в нас. Изроденото новородено, решително скъсало връвта (с природата, с Бога), изпълзява от тъмнината на показ, само за да разбере, че изпитва панически ужас от нея. Култивираното в човек самотно животно, което копнее за дом, за обещана земя, което мечтае и заглежда хоризонти е и създание, което измисля свят, в който не съществува(ме).

Крайният индивидуализъм, всепоглъщащата самота, константното желание за промяна, както и нейната неизбежност са мотиви, които занимават зрителя, не само на драматургично ниво, а и извън фиктивната реалност. Решението двамата водещи актьори (Бенедикт Къмбърбач и Джони Лий Милър) да разменят ролите на Създанието и д-р Франкенщайн в различните представления далеч не е само режисьорска приумица, но и актьорско предизвикателство. Идеята и брилянтната актьорска игра по един приятно ироничен начин извеждат мотива за емпатията, съпреживяването, приемствеността, зададени в текста.

„Постепенно научих човешките маниери: как да руша, как да мразя, как да унижавам. А следвайки стъпките на господаря си научих най-ценното човешко умение, умение, което никое друго създание не притежава: най-накрая се научих да лъжа”, осмисля трансформацията си Създанието. Най-ценното умение – да лъжеш. Да лъжеш, че си жив?

[1] Актьорите Бенедикт Къмбърбач и Джони Лий Милър си разменят ролите на Виктор Франкенщайн и Създанието в двете версии на постановката.

[2] Превод Цветан Стоянов и Илия Люцканов

[3] Джон Милтън, Изгубеният рай. Превод Александър Шурбанов