Богдан Коженевски[1]

 

Взаимоотношенията между Е. Г. Крейг (1872–1966), великия „човек на театъра“, и Леон Шилер (1887–1954)[2], един от най-големите полски режисьори от първата половина на ХХ в., са малко известни. А тяхното приятелство трае повече от тридесет години. Първоначално те се познават задочно, само чрез кореспонденция. Срещата им на живо е през януари 1909 г. в Париж.

Последните години от дългия си живот Крейг прекарва в усамотение в малки градчета на границата между Франция и Швейцария. Там го посещават сънародниците му – младият Питър Брук през 1953 г., знаменитият Лоурънс Оливие през 1959 г. Две години преди това до Крейг успява да се добере полският историк на театъра, критик и педагог, режисьорът Богдан Коженевски (1905–1992), оставил няколко страници спомени от тази среща.

 

Сега всичко, което се случи тогава, оживя в паметта ми сякаш беше вчера. Беше през 1957 година. Дирекцията на Варшавския държавен институт за изкуства (IS PAN), след като научи, че смятам да посетя Франция, и по-специално Ница, по покана на свои приятели, ме помоли да издиря Крейг. Според твърде приблизителната информация той би трябвало да живее някъде в близост до Ница. Трябваше да науча дали е запазил писмата на Леон Шилер и дали ще се съгласи да ги предаде на Варшава.

Лесно, без усилия издирих адреса на Крейг. При това благодарение на възрастните дами от руската емиграция, които се бяха установили във Франция след Първата световна война. Дори бях леко изненадан от това колко лесно стана. Имах точно обратното впечатление от предишното си пътуване (бях в Англия, при това в театрална среда): името на Крейг не беше особено добре познато на сънародниците му. Докато в средите на руските „бели емигрантки“ то беше запазило своето някогашно значение.

– Как е възможно това – питаха  те с огорчение, – Крейг и да не са чували за него? Та той е бил в Москва, живял е в Москва, двамата с Константин Сергеевич [Станиславски] подготвяха постановка на „Хамлет“ в Московския художествен театър. А и по това време в Москва нямаше нито една дама, която да не мечтаеше поне с края на окото си да го зърне. Сега той горкият живее тук някъде, в Сен Пол де Ванс, и не може да се каже, че тъне в охолство… Както впрочем и всички ние – какво да се прави, светът отдавна се разпадна, не можем да го върнем.

Крейг се съгласи да се срещнем. Но когато най-сетне се добрахме до въжделеното място след дълго лъкатушене по потънал в шарени сенки път, насреща ни през двора изтича слабичката хазяйка, със забрадка на главата.

– Аз съм мадам Шпиняк – представи се тя, протягайки ръка към нас, – предприемач и ако не възразявате, хазяйката! Мосю Крейг моли да го извините. Той трябваше да излезе за малко, съвсем за малко, за кратка разходка, ще се върне след четвърт час. Много забавен човек е този господин Крейг – развличаше ни тя със своя разказ. – Бога ми, невероятно забавен. Вярвайте ми. Представяте ли си, независимо от неговата, без преувеличение, твърде солидна възраст, той всеки път ми прави изразителни комплименти, стар сатир – а, как ви звучи? Дори си помислих, че това е маниерът му да си погасява задълженията. А дълговете му все повече растат… И най-интересното е, че безпаричието изобщо не влияе (ама изобщо, разбирате ли, изобщо не влияе!) нито на количеството, нито на решителността на неговите изисквания. Той пребивава в святото си убеждение, че всеки момент, съвсем скоро някакви съвършено немислими богатства ще се изсипят върху него, макар че аз не виждам откъде биха могли да се появят. Той наистина ли е толкова известен, колкото казва? Той има много малко познати. Само мосю Ландовски – тя произнася тази фамилия с подчертано уважение, – синът на онази известна пианистка[3], за която, господа, със сигурност сте чували, често идва да изведе господин Крейг на кратка разходка, та той, само този мосю Ландовски всеки път ме уверява, че той е световноизвестна знаменитост – unе rеnоmmé mondiale, quoi. И винаги, все така спокойно твърдо ме убеждава, че просто характерът му е такъв. И как да не повярва човек на мосю Ландовски. Само че аз изобщо не разбирам защо така се получава, че никой по никакъв начин не се е погрижил за мосю Крейг в тяхната прочута Англия, която все пак е победител в тази, последната война. Културният народ е длъжен да се грижи за своите знаменитости дори когато те живеят много дълго.

Крейг наистина не закъсня много. Той се върна след двадесет минути. Висок на ръст и слаб (макар че вече имаше едва видимо коремче), в Крейг имаше нещо недоловимо женствено. Може би деликатност, може би мекота на движенията, а може би, на първо място, с нищо неприкривано, изпълнено с вътрешна радост – източник на забава-игра? – неуловимо, но неизличимо кокетство. В това, че за части от секундата се забави пред отворената врата, а после бързо и решително прекрачи прага на стаята, също се усети желание да се хареса Той влезе така, както актьорът излиза на сцената. Прозрачни сини очи – тях не можеха да ги скрият стъклата на очилата – питаха почти по детски: успях ли? Дали е направил впечатлението, което е бил замислил?

– Моля да ме извините за моето, макар и не особено голямо закъснение – произнесе той на френски, – това рядко ми се случва, обикновено съм пунктуален. Четвърт час за здравето, разходка с приятел. При постоянна и интензивна работа това е просто необходимо. Та аз работя както винаги, без почивка, като истински роб в галерия, вярвайте ми – соmmе un forçat je vous assure – може би това поне малко ще ме оправдае във вашите очи: няма да мога да ви отделя много време… След минута ще ви поканя.

Не бих казал, че беше овладял до съвършенство френския език, макар да живееше във Франция доста отдавна. Едва доловим чуждестранен акцент, понякога неправилен изказ. Очевидно за него това нямаше никакво значение. Минавайки покрай нас, за да влезе в кабинета си, той взе от ръцете ми писмото-препоръка и се скри зад вратата. Крейг отвори по-широко вратата на кабинета си.

– Що се отнася до моите задължения към вас, мадам Шпиняк, аз за нищо не мога, а и не съм длъжен да разчитам на семейството си. Имам други източници. Както знаете, в момента водя преговори за продажбата на моите архиви, библиотеката ми, рисунки, ескизи. Освен това господинът, който в момента беседва с вас, е упълномощен от своето правителство да води тези преговори, които могат да се окажат полезни и за двете страни. Позволете да ви поканя! – Той ни покани с жест да влезем в кабинета му и когато влязохме, минавайки покрай него, тържествено развя във въздуха препоръчителното писмо от научния институт.

Крейг ни посочи дивана, а той се разположи удобно в креслото под прозореца. Но след минута скочи и вдигна щорите. Моето академично писмо все така беше между пръстите му.

– Може би се интересувате с какво се занимавам в момента? – Той беше застанал на фона на прозореца, залят от сноп слънчеви лъчи, които радостно нахлуваха в стаята. – Та така, аз нали много отдавна и сега отново и отново работя над „Хамлет“. И стигам до извода, че през последните години така и не съм успял да разгадая скритите в него тайни. И така…

Учудих се, че изведнъж заговори на немски. Не бих казал, че немският му беше по-добър от френския: типичен англосаксонски акцент, някак едва „замазваше“ отделни думи.

– Моля великодушно да ме извините – улучих минутата, възползвайки се от паузата, която Крейг направи само за да придаде по-голяма тежест на това, което възнамеряваше да каже, – не разбирам съвсем добре защо преминахте на друг език, та вие досега говорехте на френски…

Той ме погледна учудено.

– Говорех на френски, защото хазяйката ми не знае немски, но вие нали … ако не

греша… сте от Полша.

– Да – отговори моята спътница, – моят приятел е от научен институт от Полша, аз също съм полякиня, но отдавна живея в Ница.

– Е, значи съм прав – успокои се Крейг, – значи съм прав. В Полша бях за малко, няколко години преди началото на войната.[4]  Тогава ме прие Леон Шилер, впрочем за мен той беше Люлек, да, да, много добре си го спомням. А преди това, преди създаването на вашата нова държава, той живееше в Австрия.[5] Затова говорех с него предимно на немски. Този език е прекрасен, макар и много труден, да вземем дори всеизвестния Рилке. Струваше ми се, че вие във вашата страна широко ползвате немски. Та вие сте същите романтици, както онзи ваш необикновен драматург и художник, за когото Шилер ми писа, защото го смяташе за реформатор на театъра, във всеки случай той дълбоко е реформирал вашия театър[6].

Не ми се искаше да разкривам мрачните факти на полската история пред него, европееца, живял дълго и спокойно, трудолюбиво и лекомислено на слънчеви места.

– Не е вярно – казах аз, – не е вярно, че от всички чужди езици поляците предпочитат немския. През военните години този език трябваше да се изучава под грохота от автоматите на жандармерията. Лично аз често се сблъсквах  с немския не някъде другаде, а в концлагера. След този опит дори книга на Томас Ман не се задържа в ръцете ми.

Останах с впечатление, че Крейг изобщо не разбра защо споменавам концлагера.

– Добре, нека говорим на френски – снизходително се съгласи той и взе от масата писмото от Академията. – Наистина съм запазил доста писма на Леон Шилер, най-малко дузина, а може и да са повече. Доколкото си спомням, те бяха предимно от лично естество. С него често говорехме за театър, а дали сме си писали толкова подробно за театър? Възможно е.[7] Ще трябва да си припомня. По принцип с него имахме много общи неща – във възгледите, във вкусовете. Освен във вкусовете, отнасящи се до жените. Тук диаметрално се разминавахме. Той тогава беше влюбен в англичанка[8], нека призная, тя не беше особено приятна, макар че беше много нещастна, а аз предпочитах италианките. Впрочем и англичанките присъстваха в живота ми, макар и не по този начин, както при него. Те бяха полезни за мен: нали жените имат силно развит инстинкт за грижовност. Което не се отнася до италианките, които познавам. Да, да, доколкото си спомням, това не се отнася до тях.

Той се отнесе в спомените си, сякаш търсеше да открие в паметта си нечие лице или образ, даже по-скоро именно образ, който би оправдал това твърдение. За миг ми се стори, че престана да ни забелязва, но неговата напрегната деликатност ни държеше нащрек.

– Да – въздъхна той, – точно така е. Италианките са особен вид жени. Напълно различна порода. Великолепна. С тях наистина може да повярвате, че някога са танцували в процесиите на Бакхус. Във всеки случай възхищението ми от тяхната красота и пламенност е било дотолкова живо, че днес някакви „мои деца“ (при това не едно!) правят опити да се запознаят с мен. Синовете. Те губят търпение, претенциите им се разрастват, май скоро ще ми се наложи да отида в Италия. Това ще ми струва значителни усилия – финансови, разбира се, – все пак онези италианки, които ме дариха с благосклонност, се отличаваха по-скоро с красота, отколкото с богатство. Знаете ли – погледна ме той, търсейки разбиране, – и до ден днешен не знам докъде се простират моите задължения… Те възникнаха съвсем неочаквано, напоследък, преди това не съм получавал никакви новини от там, а още по-малко – изисквания за издръжка. Но сега тези връзки, изоставени и забравени предимно по моя вина, отново възникват… нали разбирате?

– Разбирам – кимнах, – но ми се иска също така да разбера какво е положението с писмата на Шилер…

Крейг си избърса очилата и ме погледна невинно, което все пак издаваше лукава хитрост. В него имаше нещо от палавото дете, което очаква прошка за своята пакост, обмислена от неговата гледна точка, и старателно, и предварително.

– Не е трудно да се досетите, че не държа писмата на Шилер у дома. Изглежда, той има великолепна позиция в страната си, той просто е достояние на нацията. Би било безотговорно да пазя писмата му, без да осигуря необходимата защита, нали така? Така че те се намират в сейф на банка в Париж. Не мога да отрека, че това също ми струва известна сума. Не твърде голяма, но дори малките разходи могат да бъдат доста огорчаващи. Вашето правителство със сигурност… – нима не разбира това?

Аз се притесних.

– Когато реши да ме изпрати тук, моят институт съвсем не предполагаше, че трябва да купя писмата… като всяка научна институция той не разполага с финансиране.

– Не разбирам – Крейг отново стана от креслото. Отиде до прозореца, застана там и слънчевата светлина разтвори в себе си среброто на главата му. – Вашият институт получава ли помощ от държавата?

– Ние сме изцяло на нейна издръжка.

– В такъв случай къде е проблемът? Правителството на всяка държава, дори такава като вашата, не особено голяма и съвсем млада, все пак би трябвало да има нещо… За нуждите на армията, за полицията, може би за пощите… накрая – за хората. И още, дори нещо съвсем скромно, малко, но – за науката. Иначе какво правителство е това? Трудно мога да си представя, че то не може да намери съвсем скромна сума за паметта на своя изтъкнат артист. Що се отнася до сумата… – той направи крачка към мен, скръстил ръце на гърдите си. – Стори ми се, че вие наистина леко се усмихнахте, когато говорех за синовете ми, за тези, които са в Италия. Усмихнахте се, нали?

– Простете, за Бога. Но ми хрумна, че по време на вашия престой във Флоренция…

– Не само във Флоренция, приятелю, не само във Флоренция. Аз пребродих буквално целия полуостров, цяла Италия. Вие навярно сте помислили, че щом вече е изминало половин столетие, доказването на бащинство е проблематично.

– Извинете, наистина, позволих си да се усъмня в това…

– А аз не виждам проблеми. – Крейг вече не се усмихваше, сега говореше убедено. – Нима като ме гледа, някой може да се усъмни в моите наследствени черти? Всички мои деца, които съм виждал, поразително приличат на мен. Същото ще стане и този път. Не, не, повярвайте, няма да мога да избягна тези разходи.

След това признание настъпи притеснително и за двама ни мълчание. Крейг очевидно очакваше моите финансови предложения, а за мен беше крайно неловко, беше ми трудно и страшно да го лиша от последните му илюзии. Той вероятно почувства това. Протегна ръка и взе от масата, на която имаше купчина хартия, най-горния лист. Държеше го пред очите си, но така, че да се вижда и от двама ни. Някаква рисунка… Виждаха се няколко линии, очертани с туш с такова чувство за движение, сякаш жива река се бе устремила, следвайки странните си криволичения, към неизбежното устие. Крейг се взираше в рисунката и беше дотолкова погълнат от нея, че този път наистина забрави за нас. След минута се опомни.

– Струва ми се, вече ви казах, че отново се върнах към Шекспир. Към „Хамлет“. Това е скица – чертеж, а може би символ на драматичните напрежения в пиесата. Виждате колко неумолимо всичко върви към катастрофа. Втурва се към нея, тича, въздига се като река преди да стигне устието си, докато не се разтвори в спокойствието на океана. Погледнете ето тук, при завоя линиите криволичат, неспокойно се притискат, тревожно, и фонът е замъглен. Това е зоната на безумието и смъртта на Офелия. След дълги размисли се убедих, че тази фигура, този образ много повече, отколкото другите, позволява да бъдат разкрити много от тайните на пиесата. Затова и разработих ролята на Офелия. И най-сетне знам как трябва да бъде изиграна. Жалко, че не го осмислих навреме, когато бях млад и хубав, строен и нежен като момиче. Играех в театъра, даже с успех, и даже със заслужен успех. И все пак тогава не можех да открия най-важното в театъра. И за жените знаех по-малко – това изобщо не означава, че сега знам за тях много неща. Всъщност не съм сигурен, че си заслужава да се стремиш към тях: понякога виждаш в тях такива баналности… А вие, госпожо? – Неочаквано се обърна той към моята спътница. – С какво се занимавахте, ако смея да попитам?

– Някога бях актриса – отговори тя, – но после съдбата ми изпрати трудни изпитания, бях принудена да напусна сцената, но до ден днешен…

– Да, да, разбира се – сега вече той се откъсна от започнатата мисъл с нескривана неохота, – били сте актриса, но най-вероятно не сте играли Офелия. Пък и не би трябвало да я играете, макар че при рутинен начин на мислене, характерен за театъра, някой режисьор би могъл да ви вземе в ролята на Офелия. Но вие, с вашето меко изражение на лицето, с очи, пълни с учудване, с нежния ви, ласкав глас, вие сте превъзходен типаж на лейди Макбет. Но не сте играли тази роля, нали?

– Не, не съм. Театърът…

– Театърът се движи от хора, които се страхуват от собствената си сянка, ако трябва да въстанат срещу баналното „общо място“. Да са живи и здрави. Както вече казах, сега непрекъснато мисля за Офелия. Все още се готвя за тази роля. Ще ми позволите ли?

Той ни погледна все така погълнат от мислите си. Свали очилата, остави ги на масата. В очите му, които бяха вече оголени, плисна панически страх, сякаш в пристъп на треска: това беше излизането на сцената. И все пак някъде там, зад прошарените му ресници, трептяха весели искри, приканвайки към обща забава.

– Офелия? Тя е такава, каквато сега ще ви покажа. Тя не може да бъде описана, защото всъщност нито един човек не може да бъде описан. Може да бъде показан, даже изобразен, да се престориш, че ти – това е той, но едновременно с това трябва да се проследи точното изпълнение на изображението.

Той взе от креслото един шал и го наметна на раменете си. С леко движение тръсна косите си върху лицето така, че те почти закриха очите му. Постави в сгъвката на лакътя си сноп изсъхнали цветя. Той беше огромен. През цялото време цветята драскаха и бодяха лицето му, а той отмяташе косите си с другата си ръка, опитвайки се да освободи косата си, която се беше заплела в цветята. Вървеше към нас, леко наведен наляво, и цветята падаха от сгънатата му, скована ръка под краката му, а той, препъвайки се на всяка крачка, се опитваше да ги отритва.

– There’s rosemary – напевно декламираше той, – that’s for remembrance: pray you, love, remember. And there is pansies, that’s for thoughts. – Вземаше снопове цветя, поднасяше ги на краля и кралицата. – There’s fennel for you, and columbines. There’s rue for you, and here’s some for me. We may call it herb of grace o’Sundays.[9]

Със затворени очи той бе навел главата си над сгънатия лакът, сякаш там вече нямаше цветя, а бебе, и започна да го люлее, като припяваше:

And will he not come again?                                   Нима не ще си дойде той?
And will he not come again?                                   Сама ще ме остави той?
No, no, he is dead;                                                    Далеч е, далеч,
Go to thy deathbed;                                                 няма връщане веч.
He never will come again.                                      Своя раб, отче наш, упокой![10]

Той протегна ръка към мен.

– Усещате ли толкова силно състрадание, че да ви се доплаче? – попита ме спокойно, сякаш правеше лабораторен експеримент.

– Не – отговорих.

– И защо?

– Може би защото – опитах да се поясня – вие се обръщахте към мен като към крал.

– И какво от това?

– Аз като крал, т.е. Клавдий, мислех в това време не за Офелия, а за Хамлет. Бях доволен от това, че измислих как да се отърва от него и мислех, че всички ще бъдат доволни, и кралицата, и зрителите, и тогава смъртта му съвсем няма да бъде убийство, а заслужено наказание.

Той ме погледна с явно неудоволствие.

– Прав сте – каза той, – този Клавдий добре се справя, той е истински управник. Съобразява какво да мисли. Във връзка с това бих искал да попитам…

– Какво?

– Мислите ли, че онези хиляда и половина фунта, които споменах… че тази сума… е твърде голяма?

– Много ми е неудобно, но аз нямам никакви правомощия, само исках да се уверя, че писмата са у вас.

– Вероятно ще ми се наложи да продам архива си. Той е запазен в някакъв вид в Германия, едва ли не в някаква шахта. Оценил съм го на петнадесет хиляди фунта, казват, че във Франция това са милиони. За съжаление, до ден днешен нямам отговор. Делото още се точи.[11] Ако не бяха така работите… Съжалявам.

Той взе очилата си и рисунката. Усмихваше се като наказано дете, стараеше се колкото може по-бързо да забрави тази неприятност и го правеше съвсем естествено.

– Струва ми се – той се върна към нашия разговор с такава неподправена свобода, сякаш нищо не беше прекъсвал, – че разгадах тайната на Офелия, една от нейните тайни. Премахнах едно от препятствията за това как се тълкува тази роля. Това решение никак ли не ви убеди?
Не разбрахме какво има предвид в този момент. Очевидно видя нашето объркване и побърза любезно да се поясни.

– Говоря за букета – каза той със снизходителна, мека, спокойна усмивка. – Надявам се, че не мислите, че Офелия държи в ръцете си истински букет или че е накъсала купчина обикновена трева, а цветята ѝ се привиждат. Тази сцена е представена по този начин в лошите театри. Не. Офелия все още живее в онзи странен и дивен свят, където полските цветя от само себе си се простират под краката ѝ, стига само да ги назовеш. Поне веднъж да сте виждали поляна, на която цветята, които Офелия раздава, да цъфтят по едно и също време? Няма такава поляна на света… Може ли да се допусне, че Шекспир нищо не е знаел за това? Така че аз изиграх сцената на Офелия така, както трябва да се играе. И съм го нарисувал. Вижте – той протегна листа към нас. – В света, в който Офелия пребивава, навсякъде сред поляните текат такива потоци Стикс и нейните ручеи. Всеки момент ще я погълнат, а може би тя ще се превърне в един от ручеите и ще се върне. Та нали в тази сцена тя не си е тръгнала от хората окончателно. Тя – все още – пребивава сред тях като полъх на вятър, докосващ вълната. Може би и ние все още оставаме сред хората, когато съзнанието ни вече гасне? Кой може да твърди със сигурност, че чрез думите на Офелия поетът не ни представя състоянието на преход в онези светове, през някакви „сенки“ – във вечността? Но трябва и на себе си да зададем този въпрос – дали не влагаме своите мисли в чужди думи, мисли, които най-вероятно не са хрумвали на поета? Шекспир далеч не е бил старец, когато е писал „Хамлет“. Той все още не се е препъвал на прага, изпълнен със страхове – какво ли е там, зад вратата? Той наистина не се е готвел да излезе оттук, за да влезе там.

Крейг внимателно остави листа върху масата и се приближи към нас, за да се сбогува. Той вече почти не ни забелязваше.

– Извинете ме – каза, без да прикрива нетърпението си, – трябва да се върна към работата. Пиша спомени и точно сега ми дойде в главата мисъл, която бих искал да запиша.

* * *

В онези далечни години „белите коси“ не предизвикваха у мен тъжни мисли, такива, каквито сега, когато вече чувствам върху себе си избледнелия, безпомощен поглед на техния притежател. Разбира се, аз се отнасях към „белите коси“ с голямо уважение, примесено с меланхолия, но като че ли това беше всичко.

Крейг, като никой друг, събуждаше съвсем други размисли. За любимците на боговете, които получават щедри подаръци от съдбата, но за кратко. За съдбата, обсипала ги със своята щедрост, но която в края на краищата заприличва на древногръцка комедия, където всички се забавляват, гледайки корифеите, лишени от величие. „Античните“ и класическите асоциации възникваха лесно: Крейг въплъщаваше в себе си мита за избраника – мит, който  определено е бил модерен през неговата епоха. Той е тръгвал на лов за художествени приключения и е откривал непознати светове. Нови светове. Неговите дейности бързо му бяха донесли слава, благоденствие, творческа свобода и – което вероятно му е било най-скъпо – му бяха позволили на избира на земята безоблачни места, където облаците не засенчват светилото. То го беше обградило със своя ослепителен блясък от мръсотията и грубостта на всекидневието. И когато над света се изсипа невиждана чума и позор, на него му беше дадено да не забележи нещата, недостойни за знанието на човека. Той и тогава е правил неща, достойни за човека. Искал е да създаде такива форми на театър, за каквито е мечтаел – без да осъзнава напълно тяхната непригодност към днешния ден.

Тогава какво? Отново и отново – напразни усилия? Днес вече не съм сигурен, че при онази наша среща Крейг не събуди в мен нещо друго освен жалост. Днес щях да видя в него упоритата издръжливост, достойна за уважение. Независимо от всичко, именно в това се състои и отговорът кое е вечно и кое отминава.

1983 г.

Превод от полски и бележки: Нателла Башинджагиан

Петербургский театральный журнал, 2005, № 39

Превод от руски: Димитрина Георгиева (Попилиева)

 

[1] Богдан Коженевски (1905–1992) – полски историк на театъра, критик, педагог, режисьор. (Всички бележки без изрично посочване са на преводача на руски език.)

[2] Леон Шилер развива и реализира идеята си за „монументален театър“, чиято най-ярка манифестация е постановката му на „Задушница“ от Адам Мицкевич през 1932 г. в Лвов, а след реализациите ѝ във Вилнюс и Варшава той я поставя и с трупата на Народния театър в София през 1937 г. – Бел. ред.

[3] Ландовска, Ванда (1879–1959), широко известна пианистка и клавесинистка, музикален педагог, известна с концертната си дейност в Европа (от 1940 г. – в Америка).

[4] Крейг се е срещал с Леон Шилер във Варшава два пъти. Първия път през 1913 г., защото участва  в организирана от  Шилер международна изложба „Съвременна сценична живопис“ (декоративно изкуство). Втория път – през 1935 г., на път за Москва, когато се запознава с театралния живот на Варшава и със създадения от Шилер режисьорски факултет към Института за театрално изкуство.

[5] Леон Шилер е от Краков, художественият център на Галиция, която до 1918 г. е била в състава на Австро-Унгарската империя.

[6] В случая Крейг има предвид големия полски драматург, поет и художник Станислав Виспянски (1869–1907), с чието творчество Крейг се запознава именно благодарение на Л. Шилер. През  1909 г. в своето списание „Маска“ Крейг публикува пространно есе на Шилер за Виспянски, съпроводено с написано от самия него обширно предисловие.

[7] Откритата кореспонденция между Крейг и Шилер се отнася до годините между 1908 и 1914 и наброява 37 писма. В нея виждаме, че не само вече не толкова младият Шилер с възхищение и ентусиазъм споделя с по-възрастния Майстор своите театрални замисли, но и Крейг, по това време вече известен в Европа като „непокорния“ новатор режисьор, му отвръща с доверие.

[8] Първата жена на Л. Шилер и майка на неговия син Вивиан е англичанката Маделин Мигър, с която Крейг също си кореспондира.

[9] Офелия: Ето незабравки – те са за спомен. Любов моя, не ме забравяй! А това е теменуга – не мисли за друга! … А това са кученца и камшиченца за вас. А момината сълза е за мен. За вас и за мен тези седефчета. В неделен ден може да им викаме „божа милост“. Превод  Валери Петров. (Бел. ред.)

[10] Така е преведена песента на Офелия във версията на Валери Петров. – Бел. ред.

[11] Архивът на Едуард Гордън Крейг е закупен от Франция през 1957 г. и предаден за съхранение в Националната библиотека в Париж, в отдела за театрална документация (Bibliothèque de l’Arsenal). Разрешение за публикация на тази кореспонденция получава вдовицата на Л. Шилер – Ирена Шилер, която е историк на театъра. Тя, заедно с 12-годишната си дъщеря, посещава Крейг във Франция през есента на 1957 г. Фотокопия на тези писма се появяват в Полша едва през 1962 г., а първите техни публикации на полски – през 1964 г.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox