Здравко Митков – професор, режисьор на над 100 постановки, преводач, театрален педагог (от 1985 г.). Ректор на НАТФИЗ (2000 – 2003), директор на Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (2013 – 2017). Носител на национални награди и отличия.
Първата постановка на режисьора Здравко Митков, която гледах на професионална сцена, бе „Ромео и Жулиета“ от Шекспир в Пазарджишкия театър. Преди това, като студенти, имах някакъв поглед върху работата му. Класът на проф. Николай Люцканов бе много интересен и всички ходехме на изпитите им, че и по време на репетиции, стига да ни пускаха.
Като професионален режисьор го срещнах, когато вече имаше няколко постановки в Пазарджишкия театър – „Щастливецът иде“ от Руси Божанов, „Стъклената менажерия“от Тенеси Уилямс, „Меко казано“ от Валери Петров, „Женска управия“ по Аристофан, които му бяха спечелили доверието на актьорската трупа и театралната общественост. В неговата „Ромео и Жулиета“ любовта бе освободена от поетичния ореол на романтиката. И това предизвика много дебати – имаше и отрицание, имаше и адмирации. Изградена с професионален замах и убедително проведена режисьорска теза, че в тази Верона (студена, пресметлива, нравствено упаднала) няма как да се чуе песен на славей или чучулига. Решена като трагическа гротеска, постановката впечатляваше с извеждането на преден план на клоуните, които се превръщаха в огледало на разиграващите се събития. Несъмнена бе заслугата на режисьора Здравко Митков за изграждането на хармоничен актьорски ансамбъл и работата му с всеки отделен актьор. И още нещо, което веднага правеше впечатление – режисьор и сценограф говореха на един език, взаимно обогатявайки се, допълвайки се, надграждайки се. Невяна Кавалджиева бе създала прекрасни цветни, пъстри костюми, които неусетно, като есенни листа „отлитаха“ и освобождаваха място за мрачните тонове. Художничката споделя спомените си за онези години: „… В Пазарджик се намерихме със Здравко Митков. Той ме покани да направя костюмите на „Щастливецът иде“. Декорът трябваше да е на Нейко Нейков, но се появиха пречки и тогава Здравко с голям страх ми го възложи и него. Много се чудих дали да приема, но ме беше страх да не остана цял живот художник по костюмите и се престраших. „Ромео и Жулиета“ беше голямо преживяване… Със Здравко сме много различни – той е дисциплиниран, стриктен, подреден във всичко – обратното на това, което съм аз. Фантазиите и измислиците изискват организиран ритъм и работа, за да се получи добър резултат…“.[1]
Давам си сметка, че тогава се е създал тандем почти без аналог в нашия театър – един режисьор и един сценограф – които с десетилетия да работят съвместно и да не престават взаимно да се провокират. Освен за Елена Цикова и Красимир Вълканов не мога да се сетя за друга дълголетна и успешна творческа двойка на режисьор и сценограф. От днешна гледна точка това ми дава основание да разглеждам с други очи ролята на режисьора и ролята на сценографа при изграждането на театралния спектакъл. И двамата, поради различни причини, имаха реализирани проекти с друг режисьор/сценограф, но най-истински и впечатляващи бяха в съвместната си работа. Всеизвестен факт е, че по-талантливият тегли останалите със себе си, но когато силите са равни??? В годините тандемът Здравко Митков – Невяна Кавалджиева работи на различни по обем сцени, с различни технически възможности, с професионални актьори и студенти в Театралната академия и винаги имаше свой ход (ключ) към образа на новия спектакъл. Смъртта на Невяна Кавалджиева сложи край на това дългогодишно театрално приключение, но пък има дълъг списък от спектакли, които доказват колко важно е било това партньорство не само за двамата съекипници, но и за актьорите, преминавали чрез тях в театрални задачи и светове, които си струва да се срещнат.
Годините в Пазарджик, споделя Здравко Митков, в най-голяма степен ме направиха режисьор. Приятно бях изненадана от съвременния поглед към исторически събития и герои в постановката „Олимпий или реквием за приятеля“ от Пелин Пелинов – една доста скромна пиеса, в която Здравко Митков имаше мощен локомотив в лицето на актьора Стефан Попов. Следват театрите в Перник, в София – Младежки театър, Сатиричен театър, Театър „София“… Поставя и в Народния театър „Иван Вазов“, Театър 199, „Сълза и смях“, Общински театър „Възраждане“… И винаги автори от висока проба. Дори неизбежните „изключения“ потвърждават, че Здравко Митков залага основата на бъдещия си спектакъл на стабилна драматургична основа. Авторите, към които се връща не един път, са Тенеси Уилямс, Бертолт Брехт, Жан Кокто, Франсоаз Саган, Айрис Мърдок, Джеймс Сондърс, Аристофан, Тортън Уайлдър, Бен Джонсън, Михаил Булгаков, Фридрих Дюренмат, Шекспир, Самюел Бекет, Ерик Емануел Шмит, Душан Ковачевич, Мартин МакДона, Маргьорит Юрсенар, Дейвид Хенри Уонг, Бернар-Мари Колтес, Патрик Мърбър… и още, и още… Някои от изброените пиеси са в превод на Здравко Митков. Сред българските автори го притеглят Валери Петров, Станислав Стратиев, Мирон Иванов, Калин Донков, Никола Русев… Избира винаги такива исторически заглавия, които предлагат съвременни социални алюзии. Изобретателността на режисьора не е въпрос на някакъв специален напън, а е резултат на битието му. В голяма степен тя се корени в литературата, която е основа за бъдещия спектакъл – това изповядва режисьорът Здравко Митков.
В годините той разширява диапазона на драматургията, която пали въображението му. Стреми се реализмът да позволява по-свободно движение на фантазията. Държи на истинността на страстите. Най-показателен за това е интересът му към Тенеси Уилямс, автор, който прониква в детайли в душевността на всеки от героите. И ако в театрите в Пазарджик и Перник режисьорът има шанса да работи основно с актьорска трупа от съмишленици, предимно млади хора, с които споделят общи възгледи за изкуството (впечатляващ бе тандемът Мария Каварджикова – Валентин Ганев в постановката на „Рейс“ от Станислав Стратиев в ДТ – Перник), то постепенно практиката налага да проверява идеите си с актьори от различни поколения, дори бих казала различни актьорски школи. И се справя.
В съзнанието ми „Двуглавият орел“ от Жан Както на сцената на Младежкия театър бе един от най-вълнуващите спектакли на режисьора Здравко Митков. В програмата към постановката режисьорът пише, че творчеството на Кокто наподобява пъстра колода карти, в която с поетичен блясък и фатална неизбежност се редуват антични митове, класически сюжети, романтически идеали, мелодраматични игри, трагикомични страсти… Ваня Цветкова и Владимир Пенев повличаха зрителите в емоционална буря, която нито преди, нито след това срещнах в спектакъл, подписан от този режисьор.
Горе долу по същото време в Сатиричния театър се появи „Животът, макар и кратък“ от Станислав Стратиев и „Сауна“ от Ференц Каринти, където с рядко изразителна и ефектна вътрешна пластичност засия със сатирични умения Кирил Варийски, един актьор, който през годините успешно работи със Здравко Митков и после именно в неговата постановка „Антихрист – суперзвезда“ от Миклош Хубай, отново на сцената на Сатиричния театър, изгради образа на Нерон с човешкото разбиране за нееднозначната му природа, като личност със сложно и противоречиво поведение, наситено с изненадващи обрати. Той Кирил Варийски бе гръбнакът на представлението и проявяваше не само творческа мощ, но и физическа издръжливост. Още повече че спектакълът се играеше в две последователни вечери и съвсем в духа на сатириците бе наречен „театрален сериал“. Един спектакъл, осводобен от лековатост и интелигентска ирония, със свалени маски, но под тях имаше не хора, а нажежени страсти, театрализирана самозабрава, уголемяване на обемите и това бе източник на сатиричния дух на представлението. Неочакван, богат, изразителен.
И в Младежкия театър, и преди това в Пазарджик, а след това и на сцените на Театър „София“ и Сатиричния театър Здравко Митков реализира спектакли, условно наричани „за детска аудитория“. В годините това сполетяваше всеки режисьор. Здравко Митков не споделя идеята за специализиран детски театър. Харесва му, че днес може да работи върху „Алис“ по Луис Карол, а след това върху пиеса на Тенеси Уилямс. Повечето от „детските“ спектакли на Здравко Митков са за зрители от семеен тип – в тях има теми и за малкия зрител, но и за придружаващото го пораснало дете.
Когато се създаваше Малък градски театър „Зад канала“ Здравко Митков бе поканен да реализира първата постановка там – „Професионалистът“ от Душан Ковачевич. В годините той реализира още няколко спектакъла на тази сцена с променлив успех.
Междувременно Здравко Митков стана режисьор на Театър „София“, където в началото на 80-те години бе поставил успешно „Излишни неща от личния живот“ на Сергей Коковкин със сценограф Варя Узунова. Поканата идва от тогавашния директор Иван Кондов в труден за Здравко Митков момент. Първата му постановка като щатен режисьор в Театър „София“ е „Италианката“ от Айрис Мърдок и Джеймс Сондърс – уникално представление, което събираше максимум 60 човека и беше разположено по цялата територия на театъра, актьорите се движеха в различните фоайета, в пушалнята на долния етаж и публиката ги следваше. По време на представлението и през антракта се консумираше алкохол и храна. Интересно като форма (особено в началото на 90-те години), със силно емоционално въздействие. Следва скандалната постановка „М. Бътерфлай“ от Дейвид Уонг, където тръгвайки от любовта между китайска актриса и френски дипломат, авторът разменя ролите и надскача любовната връзка, за да обхване отношенията между две култури и психологии; постановка, в която изгря звездата на младия тогава актьор Михаил Билалов, който виртуозно се справи с ролята си. На сцената на Театър „София“ за първи път в България Здравко Митков постави „Адската машина“ от Жан Кокто – артистична и модерна обработка на „Едип цар“, както и „Електра, или свалянето на маските“ от Маргьорит Юрсенар. Успешни са и срещите му с творчеството на Е. Е. Шмит – „Развратникът“ и „Хотел между тоя и оня свят“.
За мен днес, от дистанцията на годините, най-успешен бе спектакълът „В самотата на памуковите полета“ от Бернар-Мари Колтес – един странен автор с една странна пиеса. И двама актьори – Ивайло Герасков и Андрей Баташов – които дават плът и кръв на тази алегория за човешката самота. И изпълват изтънчеността на текста с човешко присъствие, с човешка болка, с жаждата за близост до друга човешка същност, от която черпят вяра в живота и решимост да превъзмогнат страховете на ужасяващата ги самота…[2] Веднага до тази постановка нареждам „Йонадав“ от Питър Шафър, отново на сцената на Театър „София“ . Чрез библейското и общочовешкото спектакълът на Здравко Митков се обръщаше фронтално към осмисляне на днешните ценности. Зрелищността бе пестелива, но въздействаща. Декорът, костюмите, танците, цялата сценична партитура излъчваха силата на една намерена изразност. Вкус и ниво. Изобщо работата му в Театър „София“ – седемнайсет години разнообразна и провокативна дейност на сцената на един от големите столични театри. С постижения и спадове, но с трупа, която е готова да го следва.
Споменатите дотук спектакли са разположени в два века, създавани са при две различни политически системи. Те не изчерпват сътвореното от този творец. Той бе доста активен години наред, поставяше на различни сцени, в радиотеатъра, в телевизионния театър, поставял е и в чужбина, пробвал е режисьорските си умения и на оперна сцена. Би било грешка да бъдат оценявани извън контекста на времето, когато са създавани. Макар и в по-бавно темпо режисьорът Здравко Митков продължава да е в афишите на българските театри. В годините Здравко Митков трупаше опит, умения, познания, сръчност… Но и умора. Разчитам я във факта, че започна да репродуцира някои от успешните си постановки. Че въпреки доказания си добър литературен вкус си позволи някои доста неудачни осъвременявания на Шекспир, нещо, което никога не предполагах, че може да му хрумне. Продължи да поставя на различни сцени, но все по-рядко срещам онази искра на откритието, която ме „парваше“ в първите години сред зрителите му въпреки безспорните му професионални умения на постановчик. Мисля, че един от правилните му ходове бе насочването към преподавателската дейност още в най-активните му години. Прецизен, начетен, професионално реализиран човек, той има на какво да учи младите хора. Знае и как да го направи. С годините това се вижда ясно – голяма част от активно играещите по българските театрални сцени успешни артисти са негови ученици. Така се ражда онзи с нищо несравним обмен на енергия и познание, който е в основата на всяко изкуство.
Днес със своите постановки, преводи, интервюта и статии по проблемите на театъра, с неуморната си работа на театрален педагог Здравко Митков е един от значимите театрални дейци на България, творец с авторитет и признание сред колегите си.
[1] Василева, Кр. При Невена Кавалджиева. – Театър, 1993 / 7-8-9.
[2] Иванова, Ана. – Театър 1995/ 5-6.
Comments are closed.