Статии

СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ НА БИТАКА по романа на Светлана Алексиевич „Време секънд хенд”; сценична версия и постановка Иван Добчев; сценография и костюми Петя Буюкова; музика Христо Намлиев

Участват Дария Симеонова, Неда Спасова, Свежен Младенов, Василена Винченцо, Стилиян Желязков, Кристина Кулиш, Виттория Николова, Катерина Керемедчиева, Йордан Ръсин, Иван Николов, Йордан Биков, Гергана Кофарджиева, Иван Златарев

Премиера 16.01. 2017, Театрална работилница „Сфумато”

Има представления, чийто ефект е като че ли отложен за по-късно. В момента на непосредственото им гледане не се случва онзи еуфоричен контакт, по който разпознаваме своите пикови зрителски преживявания, но представлението не приключва вечерта, а остава с нас дълго време. Такова театрално преживяване за мен бе спектакълът на Иван Добчев „Светлото бъдеще на битака” по отличения с Нобелова награда за литература документален роман на беларуската писателка и журналист Светлана Алексиевич „Време секънд хенд”[1]. Гледах неговата първа премиера във вида, в който от близо тричасово работно ателие (което при представянето си пред публика вече бе получило своите, вероятно справедливи упреци в неизчистеност на формата и разпадане на темпоритъма) той се бе превърнал в двучасов спектакъл със стабилно излята драматургична структура и наситено и енергетично актьорско присъствие. Опитвам да се върна мислено отново в тъмнината на салона, за да възстановя усещанията от самото гледане, и първото, което си спомням е призрачната атмосфера. Сякаш дрезгавият полумрак бе обхванал не само телата, правейки ги да изглеждат безплътни, а се бе просмукал в гласовете и думите, и те се чуваха заедно с мълчанието между тях. Тягост, в която може да се почувства самата протяжност на преминаващите минути, да се усети как времето тежи. След края на представлението мислите ми се връщаха дълго обратно към него, към неговите покъртителни истории, към неговия мрак и всепоглъщаща безнадеждност, колкото отблъскващи, толкова и реални. Почти веднага след това си взех самата книга на Светлана Алексиевич и прекараното време с нея призова представлението отново.  Това, което се опитвам да споделя тук, е опитът от неговото, нека го нарека така: дълго гледане.

Най-разтърсващи са самите истории и осъзнаването, че залогът в тях е разкриването на истината, такава, каквато не може да бъде разкрита с други инструменти. Светлана Алексиевич посвещава дълги години на нещо, което е просто и сложно едновременно, и съвсем не по силите на всеки – да разговаря с хората, да ги изслушва. Всяка биографична бележка за нейната личност не пропуска да отбележи онзи момент от живота й, в който преди около три десетилетия, тя си купува ролков магнетофон с взети назаем пет хиляди рубли и започва да записва. Събира разкази на всякакви хора, преживели най-тежките събития от историята на бившия Съветски съюз и днешна Русия – жените, участвали във Втората световна война, войниците в Афганистан, жертвите от аварията в Чернобил, и създава своите книги с човешки гласове, които й носят международно признание: „Войната не е с лице на жена” (1985), „Цинковите момчета” (1989), „Чернобилската молитва” (1997). Последният засега роман на Алексиевич „Време секънд хенд”  (2013) е посветен на „homo sovieticus” (съветския човек) – онзи човешки вид, деформиран от извращенията на съветщината с нейните чудовищни утопии, трудови лагери и разкулачвания, „врагове на народа” и „светло бъдеще”, и допълнително объркан и обезверен от освободените хищнически бесове в годините на перестройката.

Дотук Светлана Алексиевич като че ли се вписва съвсем закономерно и естествено в линията на документалистиката – тя работи с автентични материали, записаното от нея не е по действителен случай, а е действителен случай. Но все пак усещането при  четене на „Време секънд хенд” не е като при документална проза. От читателя се иска нещо повече от това да научи, да изслуша, да разбере, да осмисли, да вникне, да познае – изберете който глагол ви допада. Нещо повече се е искало и от самата авторка, за да може изобщо да стигне до тези човешки истории, нещо повече е поискал от себе си и режисьорът Иван Добчев и е успял да зарази с него и целия свой творчески екип, работил за спектакъла. Това повече може да се долови в неговите думи към прессъобщението за премиерата: „Това е ателие, няма претенциите на завършена творба, по-скоро това е процес, чернова на един бъдещ спектакъл и същевременно е тест за нашата българска душа и за нейната способност да съ-участва, да съ-страдава Другия, различния…който страшно много прилича на бащите и майките ни, на нашите баби, лели, вуйчо Ваньовци. Припознаваме го в себе си.”

Започвам от думите на режисьора и от представлението, макар и широката перспектива да е от хоризонта на романа, а още по-широката – от този на самата история и човешката природа, защото в неговите споделени думи откривам кода, който е нужен не само за разбирането на произведението (и на сцената, и върху страниците), но и който ми се струва е бил заложен в самото начало на неговия замисъл и тъкмо той го е направил възможно. „Време секънд хенд” не може да се случи без емпатия – това е неговият художествен и човешки код, в това е и неговото чисто литературно и театрално измерение. Без способност за състрадание, съчувствие, вживяване, поставяне на мястото на другия, влизане под неговата кожа и т.н., и т.н. разказите не просто биха се превърнали в мъртъв език, тях изобщо нямаше да ги има. Истински удивителното при Светлана Алексиевич е способността й да спечели доверието, да позволи на човешката съкровеност да проговори, да създаде ситуация, в която сякаш обикновените хора се превръщат в писатели, които опипват с помощта на езика и думите безплътната повърхност на личните си спомени в опит да облекат съществуването във форма и смисъл. Те се разкриват пред авторката по начин, по който не са се разкривали пред никого другиго; по начин, по който никога не биха се разкрили пред адвокат, журналист или полицейски следовател, нито пред психиатър, свещеник, интимен приятел или най-близък член на семейството. Алексиевич дава на своите „свидетели” онова, което обикновено липсва в житейските ситуации или институции, изискващи от хората честност и откровение. Тя ги обгръща с опора и закрила, по майчински инстинктивни в своята безусловност, които успяват да ги съхранят от ужаса на вглеждането в себе си и им позволят да се разкажат, без шокът да ги деформира и замърси с лъжа.

Да се преведе на театрален език нещо толкова автентично не е лесна задача, но Иван Добчев, заедно с всеотдайния актьорски екип, в който влизат актьори от две далечни поколения (наскоро завършилите студенти застават до по-възрастните Йордан Биков, Гергана Кофарджиева и Иван Златарев), успява да улови верния регистър. Очевидците от книгата на Алексиевич оживяват на сцената като колективен образ под формата на оцелял от барикадите трагичен хор от гласове. Сценографът Петя Буюкова създава въздействаща сценична среда, в която натуралното и театралното се наслагват. Сцената се превръща в контейнер на изхвърлени предмети – дъски от лагерни ограждения, портрети на съветски вождове, стари рамки на легла и пружини, стъклени бутилки, ненужни дрехи… Предната част на сцената е покрита с дебел найлон, който в един момент се отдръпва, за да разкрие нещо като антикварна сергия, като тези, които и днес виждаме на улица „Париж” – в един от разказите се споменават тези странни, едновременно носталгични и цинични битаци, в които символите не само на съветския комунизъм (партийни книжки, петолъчки, будьоновки и пр.), но и на руското (самовари, матрьошки, икони) се превръщат в евтина, панаирджийска стока. Тази купчина от вещи, всред която се движат актьорите, изглежда призрачно – като изтърбушен дом, в който най-осезаемото нещо е отсъствието. Окото на зрителя е оставено да се разхожда по отломките, да ги отпечатва върху ретината си като парчета от разрушена картина. Слухът му е атакуван от покъртителни истории – една жена, оцеляла от лагер, цял живот е благодарна на своята съседка, че се е погрижила за дъщеря й, за да разбере, че доносът е бил написан тъкмо от нея; млад мъж разговаря със своя умиращ от рак бъдещ тъст и без да иска, се натъква на бруталните откровения на професионален екзекутор…

Полифонията от лични сюжети от книгата на Алексиевич е канализиран на сцената в стабилна постановъчна структура. Вечният проблем за верността и адекватността спрямо първоизточника, подновяващ се редовно с всяко сценично произведение върху литературна основа, в случая е разрешен убедително от режисьора, доколкото той остава много верен на произведението. Естествено, невъзможно е едно представление да побере петстотин и повече страници текст, но там където текстът присъства, той звучи почти без редакция. Също както Алексиевич не шлифова допълнително речта на своите свидетели и оставя тъкмо нейната естествена неравност да изпъкне, така и Иван Добчев, вземайки една сравнително малка част от историите, не ги преправя в свързан драматически разказ, а пренася техния автентичен хаос на сцената и кара актьорите (а чрез тях и зрителите) да опитат да живеят в него. Както в други представления на „Сфумато“ и тук много се залага на екстатичното и силно-експресивно актьорско присъствие. То лесно би могло да се увлече в собствената си екзалтация и да прозвучи фалшиво, но сякаш самата истина, въплътена в текста, предпазва от това. Разказите прозвучават с покъртителна достоверност. В тях се разказва за палачи и жертви, за измами и погубени илюзии, за неразрешими конфликти и противоречия, за шокиращо много болка и страдания, за човешката, твърде човешка реалност на злото.

Представлението не се опитва да онагледи, разиграе или представи на сцената онова, което книгата е съхранила. Подобна амбиция е обречена на риск от преструвка и бутафория, но паралелите между двете остават неизбежни и е сигурно, че „Светлото бъдеще на битака” ще се сблъска с обвинения във вторичност и паразитиране върху „Време секънд хенд”. И все пак представлението е заредено с енергията на импулс, който е силен, истински и се излъчва от цялото напрежение в наелектризиращата игра на актьорите. Това е дълбоко вътрешен импулс, захранван от способността за емпатия (да си спомним думите на режисьора – съучастие, състрадание) и интензифициран до краен предел. Тъкмо него представлението оформя като мощен театрален жест и го запраща към зрителите. Казано с други думи, ако представлението накара някого да прочете книгата, то вече е изпълнило целта си.

От перспективата на България през 2017 г. с нейната засилваща се обърканост, нови социални разделения и неувяхваща носталгия по комунизма, да се прочете написаното от Светлана Алексиевич е важно. Като при всяка истинска и разтърсваща трагедия, преживяваме на безопасно разстояние катаклизми, случващи се с други хора, но не ни напуска чувството, че всъщност става дума за самите нас, че всичко е плашещо достоверно и опасно близко – надничане в бездната, не заради тръпката и ужаса, а защото бездната е истинска и е част от нас.

[1] Алексиевич, С. „Време секънд хенд”, превод от руски А. Александрова, Т. Монова. Изд. „Парадокс”. С., 2016