Статии

„Ничия земя“ от Данис Танович

Сценична адаптация и режисура – Стоян Радев, консултант-преводач – Нева Мичева, сценография и костюми – Елица Георгиева, звукова среда – Стоян Радев
Участват  Филип Аврамов, Валери Йорданов, Йосиф Шамли, Йордан Петков, Зафир Раджаб, Лили Сучева.

Народен театър„Иван Вазов“, премиера: март 2016

Спектакълът „Ничия земя“ на камерна сцена на Народния театър “Иван Вазов” (сценична адаптация и режисура Стоян Радев) е върху драматургичната основа на филмовия сценарий на Данис Танович, реализиран като кино продукция през 2001 г. Дебют за босненския режисьор и сценарист, филмът печели множество награди и номинации („Оскар“ 2001 – Най-добър чуждоезичен филм; „Златен глобус“ 2001 – Най-добър чуждоезичен филм; Кан 2001 – Най-добър сценарий;„ Европейски филмови награди“ 2001 – Най-добър сценарий и номинация за актьор (Бранко Джурич); Награда на Лосанжелиската критика за най-добър чуждоезичен филм).

Войната е тема, експлоатирана в културната история по много и разнообразни начини от всички изкуства – както в общия философски, социален или хуманен порядък, так и в нейните конкретни географско-политически реалии. В съвременността военните конфликти са водещи новини и обект на постоянен коментар в медиите и социалните мрежи.

Успешната биография и популярността на филмовия проект, както и темата (войната), която е превърната в медийно ежедневие за съвременния зрител, мотивират първоначалното ни питане какво един театрален проект би добавил към образа на войната, с какво спектакъл в тези рамки надгражда над вече изреченото, показаното и внушеното. Голямото постижение на спектакъла е показването на войната в близък план, но не чрез техническите възможности на кинокамерата например, а през персонализирането на темата в историите на персонажите, през прецизното вглеждане и изграждане на характерите им.

Действието се развива по време на войната в Югославия (1992-1995). В един окоп на „ничия земя” се срещат двама босненски войници Чико (Филип Аврамов) и Цера (Йосиф Шамли) и босненският сърбин Нино (Валери Йорданов). Само в тази територия враговете могат да останат живи и да общуват няколко часа, колкото трае цялото действие. „Ничия земя” е територия между двата противникови фронта. В окопа ги задържа фактът, че ако излязат, вероятността да бъдат убити от „свои” или „чужди” е голяма. Сценичната ситуация е провокирана от предисторията на срещата. Първи в окопа попадат Чико и Цера. Последният е тежко ранен и приятелят му го мисли за мъртъв. Така го възприемат и попадналите в окопа след тях сръбски войници Нино и по-възрастният му и опитен колега (Йордан Петков), който поставя под тялото на Цера т.нар. „скачаща“ мина – коварно изобретение на военната промишленост, забранено за употреба, което, ако „усети” движение, се взривява, унищожавайки всичко наоколо. Следват опити на тримата герои да намерят разрешение на ситуацията, да оцелеят, някои от тях доста комични в стремежа да бъдат разпознати от „своите”. Решението, което измислят е помощ от УНИФОР (Сините каски), които са разположени наблизо. И наистина, сержант Маршан (Зафир Раджаб) прави всичко по силите си, за да им помогне, нарушавайки разпореждания на висшестоящи военни и въвличайки без тяхно разрешение сапьор (Лили Сучева) в опит да обезвреди скачащата мина. Усилията му са неуспешни. На финала всички са мъртви, а медийното отразяване на „случая” има малко общо с реалността.

Сценичната адаптация на Стоян Радев следва в общи линии филмовия сценарий на Данис Танович, като естествено, се лишава от епичното измерение на войната, което киното може с лекота да представи, както и от по-задълбоченото разработване на сюжетната линия с УНИФОР и медийния отзвук на случващото се, за да се фокусира много повече в проекциите на конфликта върху тримата основни герои.

Екипът на спектакъла поставя публиката почти буквално в едно пространство с персонажите. Интересното и много сполучливо решение на сценографа Елица Георгиева е да направи напречен разрез (като в архитектурен план) на един доста реалистичен окоп, в който се развива действието, а зрителите като че ли са в другата му част, в непосредствена близост със случващото се на сцената. Това е първото усещане за търсения близък план, много успешно постигнат през сценичното оформление. Сценографското решение е в абсолютен синхрон с режисьорското намерение да говори за войната през персоналните истории и преживявания на персонажите. Близкото усещане за военни действие се постига и със силната звукова картина, с която започва спектакълът. В затъмненото пространство на сцената/окопа прозвучават с реалистична сила картечни изстрели, на фона на които се появяват персонажите. Силните изстрели контрастират със звуците на щурци и приспивна песен през целия спектакъл и изграждат пестеливата, но въздействаща звукова среда на спектакъла. От диалога на Чико, Цера и Нино започва да се гради сатиричен разказ, за да може абсурдът и трагизмът на войната да отекват още по-трагично на финала.

Персонажите са врагове в рамките на военния конфликт, но в хода на действието се разкриват толкова общи неща, че въпросът „защо тези хора воюват“ става все по-натрапчив. Освен физическото обитаване на едно и също пространство, разказите им се градят върху много еднакви интимни и лични истории – песента, с която и едните и другите са приспивани като деца, приятелства и игри в детството и т.н. Спомените са колективни, разминават се само във версиите кой е започнал войната. Миналото ги сближава, а настоящето ги разделя. Спектакълът акцентира върху близостта на враждуващите босненци и босненски сърби. Оттук и впечатлението и надеждата за зрителя, че е възможен изход за персонажите. Режисьорът и актьорите не позволяват да ни стане симпатичен един или друг, да заемем категорична страна. И може би не защото нямат отношение към политиката в конкретната война, а защото така нелепостта на конфликта става още по-очевидна. Когато „лошият” е трудно назовим, абсурдът на войната е още по-стряскащ. Героите са врагове, воюват, стрелят един срещу друг, но не могат ясно и категорично да назоват причините за това. Колкото и да са свързващи общото минало и спомени, разделителната способност на войната ги доминира, задвижва инерцията на омразата, разделението и унищожението и в крайна сметка надделява. Дори базисният инстинкт за оцеляване не успява да ги изведе от омагьосания и самоунищожителен кръг.

Изграждането на образите и техните характери е очевидният акцент в спектакъла. Затворени в ограниченото пространство на окопа, персонажите минават през различни състояния, разказвайки ни какво ги свързва и отдалечава. Тримата актьори изграждат много успешно три различни характера основно през отношението си към този, когото разпознават като врага. Персонажите се разкриват и развиват, общувайки помежду си, опитвайки се да намерят изход от ситуацията през общите им спомени, през споровете им, а не провокирани от нови сценични обстоятелства.  Основното, което се променя, е кой държи оръжието. То е провокацията към героите да показват различни свои черти. Едно от най-големите постижение на спектакъла е именно начинът, по-който актьорите Филип Аврамов, Валери Йорданов и Йосиф Шамли си партнират на сцената, за да изградят своите персонажи. Всеки от тримата развива своя образ и в една или друга степен го нюансира. Актьорската комуникация и партньорство на сцената е акцент в работата на екипа. Диалогът е бърз и рефлективен, движенията са почти хореографирани. Отношенията се изграждат като в танц, в който води ту единият, ту другият. Персонажите в началото са тенденциозно различни Чико (Филип Аврамов) е импулсивен, див балкански субект, но и сантиментален, а Нино (Валери Йорданов) е по-интелектуален, разсъдъчен, аналитичен. Този контраст между персонажите в началото е необходим, за да може още по-отчайващо да отекне в съзнанието ни как войната и оръжието уеднаквяват. На финала и двамата са убийци, и двамата са мъртви. И двете роли са актьорски постижения за изпълнителите. Не по-малко внимание заслужава изпълнението на Йосиф Шамли. „Застопорен” от сценичните обстоятелства върху скачаща мина, той успява да представи интригуващо и убедително характера и отношението на персонажа си към случващото се. И тримата актьори, през индивидуалностите на своите персонажи, водени по-един деликатен, но уверен начин от режисьора изграждат персонализиран разказ за войната. Фокусирайки се основно върху характерите, спектакълът постига универсалност в звученето на темата. Националната им принадлежност не е омаловажена, но тя може да бъде и друга, различна от босненец и сърбин.

Режисьорът се опитва (следвайки киносценарната си основа) да разшири военната проблематика и с други важни теми – намесата или ненамесата на великите сили (сините каски), незаинтересоваността на бюрократичната машина, медийното отразяване на конфликти и т.н. Всички тези посоки, независимо, че не са развити както във филма на Данис Танович, надграждат темата и задават на зрителя различни гледни точки към случващото се на сцената.

Спектакълът на Стоян Радев говори за войната без типичните за темата епични мащаби, без претенцията да добавя нещо изключително към нея, но чрез приближаването на зрителя до личните истории на персонажите, чрез поставянето им в „близък план” с уникалната театрална възможност за преживяване „на живо”, се превръща във въздействащо и смислено театрално преживяване.