Статии

„СРЕЩАТА“ (“THE ENCOUNTER”) по романа на Петру Попеску „Амазонско лъчение“ (“Amazon Beaming”), режисура и изпълнение Саймън Макбърни, режисьор-сътрудник Кърсти Хаусли, дизайн Майкъл Ливайн, звук Гарет Фрай, Пийт Молкин, осветление Пол Андерсън, прожекция Уил Дюк

Продукция на „Комплисите“ в сътрудничество с Единбургски международен фестивал, Център „Барбикън“ – Лондон, Културен център „Онасис“ – Атина, „Шаубюне“ – Берлин, Театър Види Лозан, Център за изкуства Уорик. Премиера: август 2015; излъчването на живо е с подкрепата на The Space

„Срещата“ на актьора, режисьор и драматург Саймън Макбърни, един от основателите и настоящ артистичен директор на създадената през 1983 г. лондонска компания „Комплисите“, е спектакъл, който ми е трудно да сравня с каквото и да е друго театрално преживяване. Това е представление, което се откроява на фона на всичко, което съм гледал в театъра, като тук особеното е, че всъщност никога не съм го гледал на сцена. Създаденият през 2015 г. спектакъл бе излъчван два пъти в YouTube канала на компанията. Първия път беше през март 2016 г., когато бе стриймван на живо в интернет от сцената на център „Барбикън“ в Лондон и така даде възможност на множество зрители от различни точки на света да съпреживеят театрално събитие, за което нямаше билети с месеци напред, беше оценено високо от водещите британски медии, а знаменитости като актьорите Бенедикт Къмбърбач, Роуън Аткинсън и актрисите Лора Дърн и Джилиан Андерсън развълнувано промотираха с определения като „изключително“ и „преживяване, което те променя“[1]. През май 2020 г., няколко месеца след като извънредното положение, причинено от Covid-19 беше парализирало целия свят и когато театрите навсякъде бяха затворени, спектакълът се появи отново в същия запис от „Барбикън“ за няколко дни в интернет пак в YouTube канала на компанията, този път съпътстван и от онлайн дискусия с режисьора и изпълнител Макбърни, която се стриймваше и във Facebook страницата на компанията[2]. От първата жива среща с публиката на международния фестивал в Единбург през 2015 г. до последното му дигитално излъчване със спектакъла се случват много неща: той печели няколко престижни театрални отличия (сред които изпъкват наградата „Херълд Ейнджъл“[3] за Саймън Макбърни, на лондонското списание „Стейдж“[4] за „иновативност“ и на нюйоркските критици от OCC[5] за „изключително солово изпълнение“) и бива изигран на много сцени и фестивали по света като театър „Одеон“ в Париж, „Шаубюне“ в Берлин, Културен център „Онасис“ в Атина,  фестивалите „Златна маска“ в Москва, „Виенски празнични седмици“, „Холанд фестивал“ в Амстердам и др. Той има голям успех и на комерсиалния Бродуей в САЩ, какъвто рядко съпътства един толкова нетрадиционен и експериментален спектакъл.

С иновативни театрални средства (за които ще стане дума малко по-късно) спектакълът представя една невероятна, но автентична история от живота на известния американски фотожурналист, писател и пътешественик Лорън Макинтайър (1917 – 2003). Това е история, оставила толкова дълбок отпечатък върху неговата личност, че той трудно намира думи, с които да я опише и дълго време не я споделя с никого. Тя остава да лежи в него като тайна, която се притеснява да разкаже, защото се страхува, че никой няма да му повярва или че ще бъде взет за луд. В крайна сметка тя излиза на бял свят благодарение на срещата на Макинтайър с румънския писател-дисидент, успял да избяга в САЩ от режима на Чаушеску през 70-те – Петру Попеску. Поразен от нея той я превръща в сюжет за книгата си „Амазонско лъчение“ (“Amazon Beaming”), публикувана през 1991 г. Книгата, от своя страна, по-късно попада в ръцете на Саймън Макбърни по препоръка на негова позната и грабва въображението му толкова силно, че не напуска съзнанието му повече от двайсет години, в които обмисля различни начини, по които да може да я пренесе на театралната сцена.

Преживяното от Макинтайър, за което се разказва в „Амазонско лъчение“, има външно и вътрешно измерение. Погледнато отвън, става дума за приключение, едно от многото, изпълнили неговия живот на авантюрист и пътешественик, който e известен най-вече с откриването на един от изворите на Амазонка (езерцето, кръстено на неговото име – лагуна Макинтайър). В това приключение, случило се през 1969 г., Макинтайър се изгубва дълбоко в амазонската джунгла в долината Жавари и се озовава при номадското примитивно племе майоруна, наричани „хората-котки“ заради тънките клечици, които забиват върху ноздрите си като котешки мустаци, за да се уподобят на своето свещено животно ягуара. Обстоятелствата принуждават Макинтайър да остане да живее за около два месеца при този съхранен от незапомнени времена народ, чийто допир с развития външен свят е сравнително отскоро (най-вече заради петролния бизнес, който периодично нахлува и унищожава горите, в които живеят). Макинтайър загубва първо цялата си снимачна техника, която бива изпотрошена от любопитните ръце на туземците и крадливите лапи на маймуните, а след това за малко не изгубва живота си, превръщайки се в неволен буфер на напрежението от вътрешните битки за доминация в племето – веднъж един от мъжете, подразнен от благосклонността, която племенният вожд проявява към непознатия чужденец, го привиква на фалшив лов само за да може да го зареже в джунглата. Изнемощял, без храна и вода, с изподрана и с дълбоки рани плът, в която насекомите снасят ларви, Макинтайър все пак бива върнат към живота с помощта на племенните шамани, а подстрекателят на лова бива убит. Макинтайър става още по-близък с вожда, когото нарича Морски жълъд[6] заради украсата, която носи по краката си, а при едно преместване се запознава и с бивш пленник на заселници, наречен Камбио, който е научил португалски и става негов преводач. Бива допуснат до ритуалите на племето, а на финала успява да се върне обратно в цивилизацията, като скача в придошлата река по време на дъждовния сезон и се захваща за плаващите и преплетени като сал дървеса.

Така разказан, сюжетът на „Амазонско лъчение“ (който е запазен и в представлението „Срещата“) напомня за приключение ала Робинзон Крузо. Той показва интригуващата и драматична среща между два свята, които, погледнато хронологично, съществуват заедно, но от гледна точка на своето обществено и културно развитие са безкрайно отдалечени. Видяно отвътре обаче това приключение придобива характеристиката на халюциногенен трип. През призмата на главния герой историята напуска овладяната, логична последователност на своето русло и като придошлите води на Амазонка прелива в буйните потоци на ирационални и екстатични преживявания. Биваме пренесени в трескавите видения и интуитивните прозрения на едно залято от мощни сетивни вълнения съзнание. Тук именно научаваме за онова, което Макинтайър толкова дълго пази в тайна и разбираме какво се опитва да опише с думата „лъчение“ („beaming”) от заглавието на книгата на Попеску, комуто е благодарен, че е успял да разкаже за „…нещо, в което нямаше логика от самото начало – един толкова директен начин на общуване, за който дори поет не можеше да намери думи“[7]. Сред племето майоруна Макинтайър открива дълбоко в себе си способност, за която не подозира и която му се явява неочаквано като епифания. Първоначално той само чува как гласът на племенния вожд Морски жълъд проговаря в съзнанието му и му казва неща, които той разбира, въпреки че никой от двамата не знае езика на другия. По-късно пробва и да му отговори по същия начин – без да отваря уста, без да ползва думи, но успявайки да сподели нещо, което индианецът също успява да разбере. „Лъчението“ е телепатичният контакт, който се осъществява помежду им и за който Макинтайър постепенно открива, че невидимо свързва всички заедно в едно цяло. Вождът излъчва послания и те стигат до всички едновременно като по електрическа верига. Племето е жив организъм с едно съзнание и нервна система. Същинското удивление и най-дълбоко преживяване за Макинтайър е, че самият той, външен, модерен и чужд на всичко това, се прикрепя за този организъм и се свързва с неговите неврони. Той проговаря стария език, за който неговият преводач Камбио, твърди, че не се научава, а само се припомня. Кулминацията е, когато Макинтайър бива допуснат до ритуала, изпълняван от племето, за връщане към Началото, чрез който индианците вярват, че ще могат да излязат от капана на историческото време, което ги обрича на гибел, и който ритуал изпълняват всеки път, когато територията им е застрашена от нахлуване на вражеско племе или на цивилизацията отвън. Те първо унищожават всичко, което притежават, после играят племенен танц с ръкопляскания и ритмични удари на краката в земята. Пият опияняващи питиета и ближат токсичната кожа на жаби, чиито секрети изливат директно в кръвта си, след като в екзалтация са прокарали с остриета дълбоки бразди по ръцете си. В див екстаз всички започват да ръмжат, да вият, да врещят като зверове и птици. Макинтайър изпитва и шок, и ужас от избухването на тази колективна лудост, която разумът му разпознава като опасна и смъртоносна, но тя се оказва и портал към трансцендентното. Той усеща как тялото му се втечнява и „дверите на възприятието“ се отварят. Времето и пространството се огъват – моментите се наслагват един върху друг в главозамайваща симултанност, а погледът му се рее и достига непосилно далечни точки от хоризонта. Трансът на ритуала разпуква обвивката на егото и го разтваря в безкрайността.

Нещо подобно изпитва и Саймън Макбърни, когато от книгата на Попеску научава за преживяното от Макинтайър. Той добре разбира, че в това приключение вътрешното и външното измерение не могат да бъдат отделени и за да може да го сподели с публиката, ще трябва да открие начин, по който да покаже поне две неща, които за театралната сцена, веднъж заради нейния условен език и техническа ограниченост, и втори път, заради публичния ѝ характер са почти немислими за показване: природата и съзнанието. Театралната сцена не притежава нито подробния език на фотографията и киното, за да може да улови и изобрази по въздействащ начин кипежа на дивия живот в тропическата гора на Амазония, нито може да понесе задълго интровертния фокус на литературата, за да проследи и опише, вярно и внимателно, флуктуациите на въображението и мисълта в човешкия мозък.

На помощ идват новите медийни технологии, които Саймън Макбърни успява да вплете по гениален начин в театралната форма. Те се явяват не само като допълнително изразно средство в спектакъла, но и като допълнителен сетивен орган. С интуицията на художник Макбърни правилно е усетил, че ако основното вътрешно събитие в историята на Макинтайър е психеделичното разширяване на съзнанието, то нещо подобно трябва да се състои и в театралната зала, а там нещата, за да бъдат действително ефективни, не могат да бъдат само съобщавани или показвани – те трябва да бъдат приведени в действие, разиграни, драматизирани. По някакъв начин представянето и разгръщането на цялото действие трябва да се случи вътре в самото съзнание на зрителя, на едно по-директно и сетивно равнище от играта на мисълта и въображението при четене. Паралелно с това Макбърни съхранява и една осъзната, Брехтова дистанция на гледането, при която възприятията на зрителите няма да бъдат погълнати и зомбирани от изградената илюзия, както често става в киното. За целта той включва и почти изцяло подчинява своето представление на бинауралната звукова технология. Бинауралният (т.е. отнасящ се до двата слухови органа, ушите) звукозапис експериментира с независимото получаване на сигнали от левия и десния слухов канал, които след това мозъкът смесва. Тази технология преживява мощен подем на развитие в края ХХ в. с бума на електронната музика и дигиталните медии. Любопитен детайл е, че откриваме театъра и театралното преживяване още в началото на нейната история, която би могла да се датира от края на ХIХ в., когато през 1881 г. в Париж бива представен т.нар. „театрофон“ – специална телефонна линия с две слушалки за пренасяне на оперни и театрални постановки. Особеното при бинауралния звук е неговото сетивно въздействие. Звуковата информация е така детайлна и наситена, а слуховите усещания – така пространствени, че усещането не е просто за слушане, а за влизане и потапяне в звуковата среда. Бинауралният звук се възприема най-чисто през слушалки, а те допълнително създават интимно акустично пространство с много висока резолюция. С тази технология Саймън Макбърни успява да телепортира своята публика насред амазонската джунгла и буквално да проникне вътре в нейното съзнание.

От чисто театрална гледна точка „Срещата“ представлява моноспектакъл, а моноспектакълът е формата в театъра, която се доближава най-силно до потока на съзнанието. Тук актьорът е едновременно разказвач и изпълнител на всички роли. Той представя и се въплъщава; в играта си ту се вживява, ту се дистанцира, отключвайки онази специфична театрална магия и удоволствие от соловата игра, когато един човек се превръща в много. Саймън Макбърни е и Макинтайър, и Морския жълъд, и Камбио, и цялото племе. Той е и самият себе си, приветствайки в началото влизащата публика от свое име и прекъсвайки разказваната история с автобиографични препратки към своя личен живот и трудностите, които среща, за да я разкаже (Макбърни оставя записи от интервюта, които прави с писателя Петру Попеску, с известни учени и изследователи, както и от разговори с малката си дъщеричка, която се нуждае от приказка преди сън и той я пренася във вълшебния свят на индианската митология). Така приключението на Макинтайър се трансформира в единен и голям, флуиден монолог, който лъкатуши като река през различни времена, гласове и дискурси. В неговото изпълнение Саймън Макбърни е виртуоз. Той е актьор с богат психо-физически инструментариум, висока емоционална възбудимост, пластичност и издръжливост. Неговият интензивен поглед и енергетично присъствие приковават вниманието като магнит, а в „Срещата“ той създава притегателно силово поле, в което попадат не само зрителите, намиращи се физически в залата, но и онези, които като мен гледаха спектакъла през компютър по домовете си.

На почти празната голяма сцена освен Макбърни бързо се набива на очи още една осветена и човекоподобна фигура. Вдясно, върху стойка с човешки ръст е поставена една бинаурална глава – това е тип изкуствена глава на манекен с вградени микрофони, която се използва при запис, за да може звукът да придобие пространственост: ляво – дясно, близо – далеч, отпред – отзад и т.н. В близо двата астрономически часа на представлението върху сцената няма да се появи нищо друго освен оставената маса, сандък с реквизит и разхвърляните бутилки с минерална вода, от които актьорът понякога пие или се облива разсъблечен до кръста като фронтмен на рок група по време на изтощителен концерт. Вместо с черен рундхоризонт, дъното на сцената завършва с голяма стена, изградена от тъмни панели с акустични пирамиди като в студио за звукозапис. При влизане всеки от публиката получава чифт слушалки, които не бива да сваля по време на представлението, като същата инструкция важи и при гледане от къщи през интернет. Този чифт слушалки са новият сетивен орган, през който амазонската джунгла оживява в съзнанието. От сцената актьорът играе със своя глас и произвежда различни звуци с предметите и с тялото си, а един невидим екип от звукооператори ги преобразува и излъчва директно в ушите на зрителите в най-различни модулации чрез сложна система от взаимосвързани микрофони, приемници и ефекти. Звуците са като докосвания. Чуваме съвсем близко шумоленето на тревите, жуженето на насекомите, ръмженето на ягуара. Гласът на Макбърни кръжи в главите ни в постоянни метаморфози на цвета и тембъра, с които изиграва всеки от героите в историята. Шумоленето от целофана на пакетче чипс се превръща в пукот от пламтящ огън. Отривист жест във въздуха, последван от щракване с пръсти и бързи плясъци по тялото, и през слушалките в ушите ни потича дъждовният порой в гората. Такъв зрелищен минимализъм в театъра е рядкост, когато с толкова малко се показва толкова много.

„Срещата“ драматизира с нови технологии по изобретателен и подчертано театрален начин един стар и многократно повдиган, но оставащ неразрешен метафизичен проблем – за връзката между реалността и съзнанието. Върху сцената е оставено да зее едно почти голо и тъмно сценично пространство, от време на време облизвано от преминаващи светлини и сенки, от което се излъчват телепатични послания, които преминават като настръхващи импулси по тялото на зрителя и карат главата му да загъмжи от образи и картини. Доколко реалността е само илюзия, сглобена в съзнанието от безкрайната игра на сетивата и дали самото съзнание не е дълбоката, същинска реалност, където всичко е вечно свързано отвъд времето и вечно променящите се житейски форми? Спектакълът не дава еднозначни отговори на тези въпроси, а ги прехвърля в гледащия, карайки го не толкова да се замисли върху тях, колкото да ги усети.

[1] Видеата с участието на актьорите, както и много други допълнителни материали за „Срещата“ и други представления и проекти на „Комплисите“ могат да бъдат видени на YouTube канала на компанията: https://www.youtube.com/user/CompliciteCompany

[2] Понастоящем дискусията също може да се види в YouTube канала на компанията.

[3] “Herald Angels” – награда, учредена през 1996 г. от Шотландската банка и свързана с фестивалите в Единбург. Тя се връчва на изтъкнати фигури, компании и институции в изкуството. Сред нейните носители изпъкват имената на Ню Йорк Сити Балет, Националния театър на Шотландия, диригентът Клаудио Абадо, комедийното дуо „Майти Буш“ и др.

[4] “The Stage” – основано през 1880 г. седмично британско списание за сценични изкуства и предимно театър.

[5] Outer Critics Circle – официална организация на критиците от Ню Йорк, които отразяват сценичните изкуства в националните медии и тези извън града.

[6] Barnacle  (англ.) – морският жълъд е вид ракообразно, което живее, закрепяйки се за различни повърхности.

[7] Цитат от предговора на Лорън Макинтайър към романа на Петру Попеску, който може да бъде намерен на специално посветения на представлението уебсайт, в който са събрани много визуални и текстови материали около дългия процес на неговото създаване: http://www.complicite.org/encounterresource/