Статии

Отдалечен на хиляди километри от Европа, в сърцето на Сибир, Новосибирският театър „Червен факел” (Красный факел) е точка от картата на сценичните изкуства днес благодарение на Тимофей Кулябин и неговия театрален процес.

Сега за твоята пиеса. Ти си си поставил за цел да изобразиш нехленчещ човек и си се изплашил. Не хленчи само онзи, който е равнодушен. Равнодушни са само философите и дребните, егоистични натури. Ти се пази от тях. Пази се и от изискан език. Езикът трябва да бъде прост и изящен. Лакеите трябва да говорят просто, запасните капитани с червени носове, пиещите репортери, гладуващите писатели, охтичавите жени-труженици, честните млади хора без едно петаче, възвишените девици, добродушните бавачки – с тях говорѝ. Не бъди като онези, хванати за великото, защото те не умеят да творят за малкото и имат необикновени, грандиозни претенции, защото напълно им липсва литературен вкус. По-лесно е да се пише за Сократ, отколкото за госпожицата или готвачката. И още един съвет – иди два-три пъти на театър и се вгледай в сцената…

Така пише Чехов в едно от писмата си през 1892 г. към свой млад приятел с мечти за работа в театъра. Тимофей Кулябин, 35-годишен режисьор, израснал в традициите на руския театър и драматургия, сякаш е уловил и разбрал думите му. Не поради липсите на културни свързаности и театрално наследство, основано върху множество интерпретации на Чехов, Горки, Гогол, а заради едно ново разбиране за човека от периферията, за неговото едновременно отчуждение и копнеж по големия свят, за неговата загуба на илюзии и изолация и за неговия, както казва Чехов, прост и изящен език.

Настоящият анализ си е поставил за цел да дешифрира някои от съставките на формулата за театър на Тимофей Кулябин, а и рецептивната история на неговия успех сред българския театрален контекст. Специфичното „гостуване” на режисьора Тимофей Кулябин у нас се състоя през киноекрана благодарение на прожекциите на „Три сестри” през 2018 г. и „Онегин” през 2019 г. като част от програмата на платформата „Световен театър в София” и Международния театрален фестивал „Варненско лято”. И двата филмирани спектакъла са част от международния репертоар на платформата Stage Russia. Безспорно е, киноекранът създава известна дистанция, театърът на живо е несравним с прожекцията, там концентрацията на преживявания е напълно различна от екранната. И все пак „Три сестри” и „Онегин” не просто успяха да развълнуват публиката в салона, а да катализират емоции, продължили много дълго след края на прожекциите. Дори след аплодисментите, насочени към екрана, и просълзените очи на зрителите остана не сантимент или носталгия, а възторжено чувство, усещане за общ език, за близост. Такива са възможностите на театъра на живо, но странно, сякаш алхимията на театралното преживяване се бе случила по магическа формула. Театър, който успя, макар и през „стената” на прожекцията, да свърже енергии, интуиции и чувства.

Като начало е редно да се представи личността на режисьора, тъй като тя неотменимо е изградена сред множество театрални ситуации. Роден през 1984 г. в Ижевск, в семейството на двама театрали – Александър и Ирина Кулябини, които днес са съответно директор на театър „Червен факел” и директор по международната дейност и специалните проекти, Тимофей споделя, че съвсем рано е разбрал, че ще избягва професията на актьора, след като се провалил в заместването на болна актриса в едно детско представление.

„Решението да бъда режисьор взех може би на 13 години, когато присъствах на репетициите в театъра и следях с интерес разговорите, ситуациите, пораждането на свят. Може би още тогава в мен се появи желанието за режисьорската професия не заради готовия продукт на финала, а заради този процес. Това беше зоната ми на интерес – празното пространство на сцената, актьорите, текстът и цялото въображение, с което всичко това ще се задвижи, раждането на спектакъла, заживяването.”

Първите опити на Кулябин в театъра са от 2006 г., когато той поставя „Невски проспект” по Гогол, а през 2007 г. дебютира в „Червен факел” с „Дама пика” на Пушкин (спектакълът гостува през 2008 г. на Международния театрален фестивал „Варненско лято“). От тогава до този момент театърът, управляван от родителите му е негов дом, а актьорската трупа е неговото семейство, по думите му. Изборът му е фокусиран основно върху театъра, основан на текст, и то класически драматургични текстове като „Макбет”, „Маскрарад”, „Хеда Габлер”, „Електра”, „Иванов”. А най-новата му премиера в „Червен факел” в настоящия сезон е с познатия актьорски състав от „Онегин” и „Три сестри”, този път в интерпретация на пиесата на Максим Горки „Децата на слънцето”.

В представените пред българска публика „Онегин” и „Три сестри” Кулябин успява да създаде не просто сценична атмосфера, а жизнената среда на познатите персонажи – Евгений Онегин, Ленски, Татяна, както и сестрите Прозорови и Андрей, така сякаш сме потопени в живота им и усещаме редом с тях – празното и пустото в дома на Онегин, студа и снегът през май на именния ден на Ирина, чистия селски въздух сред къщата на Ларини, шума на малкия град. И това се създава през една почти минималистична, условна театрална среда, което говори за режисьорска зрялост и възглед, изграждан с години.

„Още в самото начало на работата ми в театъра установих, че за времето и средата на сцената решенията са мои. Да си хазяин на времето. Решенията за средата всъщност зависят от първоначалните решения за времето. Тази „роля” на режисьора е сложна и отговорна. От опита си в режисирането на оперни спектакли научих, че тази функция тук е много повече на композитора, не че това променя отговорността на режисьора, напротив. Но какво научих от музиката, аз почти не използвам фонова музика, но работя на принципа, че времето на сцената трябва да се композира, да се реди по ритъм и интензивност на преживяванията.“

Да споменем музиката и звука в спектаклите му в този ред на режисьорски мисли. И в „Онегин”, и в „Три сестри” те имат своята роля.  „Онегин” (с премиера през 2012 г.), който предшества като време на създаване „Три сестри” (2015 г.) разчита до голяма степен на специфична тишина, на дълги паузи без текст, на почти минималистичен диалог на фона на целия словесен ресурс в оригинала на Пушкин „Евгений Онегин”.  Всъщност музиката и сценичният шум са опоненти на тишината и мълчанието. Изведено до същностен модел за „говорене” в „Три сестри”, в който се разчита на жестомимичния език – трите сестри, Андрей, военните, приятелите са общество от глухонеми, не просто други, а напълно различни и отчуждени от дребния, провинциален живот на другите. И връщайки се на музиката – „Онегин“ започва с танц на танго, танцът в светските среди на големия град, танцът във финала на Татяна също е колективно танго в същата ситуация. А Владимир Ленски и неговата приятелска група пускат актуален за нашето време музикален хит на Мадона и политат в скок от няколко стола. Най-малката сестра Ирина в дома на Прозорови слуша поредния нов хит, този път от плазмен телевизор, иска й се да пее заедно с момичето от екрана. Защо е този режисьорски избор, първоначално зрителят не успява да разкрие, а с течение на представлението установява, че тези макар и малки детайли са обърнато огледало към нас в публиката – ние сме обектът на прочит през класическия текст на Пушкин или Чехов. Мечтателят от периферията, младежът с възторг и очаквания към света, оказали се тебеширен прах, човекът, изучил няколко чужди езика, като много излишни неща и напълно неразбран от околните си – това са хора с нашите лица. И Тимофей Кулябин също подчертава тази им връзка с настоящето.

„Времето на моите „Три сестри” е  21. век. Ако гледаме на този век като жители на следващия 22., всъщност няма да разберем кога се е появил смартфон там, с който си правим снимки или изпращаме съобщения – за нас това ще бъде едно общо, някогашно време. Времето продължава в това изпълнение, то не е спряло. То идва при нас от онази чеховска действителност, от 1901 г., когато е написана пиесата. Важно е, когато говорим за Чехов, да споменем и неговото отношение към човека като лекар, като психолог и дори като „патолог“, който дисектира душата и емоциите на човека. Интересувам се от Чехов, защото той сякаш изучава човека в криза, в болка, човек, който страда. Героите на Чехов са универсални, те не се ограничават до конкретна епоха. И не усещам никаква дистанция от тях, нито като място, нито като време.”

Интересен е не само подходът на актуализиране на класическите театрални текстове и техният избор от страна на Кулябин, а и средствата използвани за постигането му.  В „Онегин” средата е условна, сцената е изградена сред сива пустош, в която богатият петербургски интериор или селският екстериор са еднакво условни, почти еднакви. Но израженията на лицата на градските хора, тъмните им дрехи, безразличието им контрастират с ведрите лица и светли дрехи на Ларини. Владимир Ленски, облечен в бяло, обсипва любимата си Олга с бял тебеширен прах – неговият материал за изразяване – тебеширени стихове по сивите стени. Ленски умира с бялата риза на детската си чистота, прострелян от „черния” градски човек Онегин. Тебеширените стихове биват измити от стените, Ленски изтлява в мълчанието на Онегин, а преобразената от истината Татяна съблича светлата си дреха, за да се включи в живота на Огенин – самодостатъчни и равнодушни хора, танцуващи танго сами със себе си.

Хората от далечния губернски град в „Три сестри”, в който снегът вали през май, са още по-свързани с днешното – в семейството на Прозорови се посрещат гости в тишина, ала от стената „бучи” телевизор. Така е изразена днешната пустош и празнота – като шум от телевизор, срещу тишината на говора с жестове. Не само сестрите, ние, нашето състояние на хора е заглъхнало в средата си, безгласно за медийната шумотевица и фалш. Страшна за болките и страданията на днешния човек е не само Чеховата диагноза, но и тази на Кулябин. Затова „Три сестри”, макар и през киноекран, отекна с такава голяма сила и в българската публика. И още един акцент от тази наистина впечатляваща постановка на познатата ни Чехова пиеса – една кратка сцена между Андрей Прозоров и стареца Ферапонт, пазач в земската управа. Единственият говорещ с гласа си в постановката на Кулябин е Ферапонт. Традиционно този епизодичен персонаж трудно говори, заеква или изглежда като човек с интелектуален дефицит. При срещата си с него Андрей говори като всички около себе си на жестомимичен език, Ферапонт го иронизира, не го разбира, както впрочем е и по пиеса. Подиграва се на жестовете на Андрей, опитвайки се грубо да му подражава уж за да говори езика му. „Не те разбирам, Андрей Сергеевич” . Репликата по пиеса, която изговаря Андрей Прозоров се оказва повече от реплика, тя е симптом за комуникацията в нашето актуално време – „Ако ме разбираше, нямаше да говоря с теб”.

Всъщност голямата роля на режисурата винаги е била да актуализира големите текстове за театър в днешното време, за днешните хора. Този процес е труден и често може да бъде симулативен. Тимофей Кулябин изобретява своя език, мислейки за езика като инструмент за израз на душата. Затова и деконструира текста на Чехов на жестове, на език без глас и звук, именно търсейки същината на думите. Това е грандиозен, мащабен ход, с който режисьорът от Новосибирск представя не само концепцията си за театър, а мисленето си за съвременния човек. Интересно е колко този може би новосибирски човек е близък до нас тук – а и до много други хора от САЩ, Япония, Западна Европа. Оказва се, че близостта се възприема, така че Кулябин получава покани за работа в Санкт Петербург, Москва и Германия, както и множество театрални отличия за режисура.

Важен и в най-новата премиера на Кулябин в „Червен факел” в Новосибирск се оказва този днешен, невидим за шумотевицата между виртуалния и околния свят човек, оставен без изразни средства в пиесата на Горки „Децата на слънцето”. По повод на нея режисьорът казва: „За мен няма второстепенни персонажи, няма външни хора, които ще разрешат ситуацията (като Лука от „На дъното“). Подобно на Горки, никой не може да промени разрушаващия се свят, конфликтите, сриването на нравствеността. Наоколо се случва буря, която не се забелязва, но засяга подсъзнанието. Само нещо в този уж второстепенен човек се чупи. Завинаги.”