Чамкория Моноспектакъл по едноименния роман на Милен Русков;
Постановка и адаптация Явор Гърдев; Сценограф Светослав Кокалов;
Участва Захари Бахаров
Премиера 26 и 27 декември 2017, Театър 199
Рядко се случва в рамките на една година да се появят в културното ни пространство нов български роман и неговата сценична адаптация. Като изключим времето на романите подлистници, които се печатат на страниците на вестниците и още топли-топли се драматизират за сцена, което се случва с тези на Дикенс например или с тези на Дюма през 19. век, такава поява е феномен. Спектакълът „Чамкория“, който излезе след коледните дни на сцената на Театър 199, е точно такова събитие.
Публикуван в началото на 2017 г. романът успява да привлече вниманието на режисьора Явор Гърдев. Заедно с актьора Захари Бахаров и сценографа Слави Кокалов в края на същата година той вече го претворява в успешен камерен спектакъл, който въпреки първоначално замисления си формат вероятно много скоро ще завладее и по-големи театрални сцени. Има още една причина, поради която мисля, че спектакълът е събитие, и тя е, че такъв спектакъл отдавна е очакван от българския зрител. Той задоволява наболялата му необходимост да свърже театъра със своята съвременна чувствителност и житейска съдба. А в този спектакъл от сцената прозвучават вълнуващи прозрения за националния ни дух, историческата ни обреченост, политическите ни несполуки и в същото време се усеща неутолимата ни жажда към независимост, справедливост и сигурност. Макар и старателно маскирана зад постоянно недоволство, мърморене, хитруване и наивност едновременно, тя е един от двигателите на сценичното действие.
Този преплетен свят от желания, разочарования и историческа съдбовност изгражда Милен Русков в романа си „Чамкория“. Авторът пресъздава сложното историческо време от началото до края на 20-те години на 20. в., едва ли не предопределило несигурния ни и криволичещ до днес национален път, през погледа на софийския шофьор Бае Славе.
Драматургично погледнато, „Чамкория“ е съвършено изграден моноспектакъл. В него се дава глас на вътрешния монолог, израз на свободния поток на съзнанието на персонажа. В стилистиката на съвременния постдраматичен театър сценичното пространство е запълнено от материалността на едно тяло, натежало от товара на думите. Изричането им изпраща енергия към зрителя, за да изгради споделена реалност, поле на отъждествяване и разграничение през дистанцията на времето.
Лесните отговори на въпроса защо според мен успехът на този спектакъл е предопределен са:
Сериозният отговор изисква по-задълбочен поглед върху работата на Явор Гърдев като драматург и режисьор, както и на целия, скромен на брой, творчески екип, който виртуозно е реализирал сценичната версия на романа в спектакъла „Чамкория“.
Сценичният разказ на Гърдев следва този на Русков, като го оставя в рамките на едно пътуване с омнибуса на Бае Славе от центъра на София, площад „Св. Неделя“, до центъра на Чамкория, но го сгъстява и интензифицира действието му в спектакъла. Режисьорът изчиства романовия сюжет от много странични събития, линии и многословни отклонения, като го съсредоточава върху основния образ, пречупва го през засилено субективното възприемане, но следва дословно езика на авторовия персонаж. По време на този автомобилен рейс през главата на Бае Славе се реят в объркан ред мисли и спомени. В неподредения хаос на тези прескачащи мисли, мимолетни впечатления и асоциации Гърдев неусетно изгражда представата за обикновения българин от началото на 20. век. Обикновен, но не и посредствен, той е дребен собственик. За времето си Бае Славе е човек с професионални умения и свой бизнес. Стремежите му са предвидими и близки на всеки човек – да има работа, за да издържа семейството, без да се притеснява ежедневно за прехраната; да има спокойствие и свое време за почивка; да запази, доколкото може, политическа независимост и да не се забърква в незаконни далавери или застрашаващи неговия или живота на другите действия. Именно тези прости, винаги актуални житейски проблеми, изведени на преден план в прочита, ни сближават със сценичния образ. Хаотичният поток на мислите му, проследени в отрязъка на едно пътуване – свят, познат на всеки от нас, още повече засилват идентификациите ни.
Романовото повествование на Милен Русков е трансформирано от Явор Гърдев в театралната моноформа. Разказът е изграден от непоследователни епизоди, неочаквани емоционални обрати, иронични счупвания, лирични отклонения и епизодични изблици на гняв, изненада и болка до неочаквания финал.
Началото е дадено с появата на Бае Славе. Разказът му е директен, започва изведнъж, но някак категорично и безапелационно те въвежда в него, сякаш го е спрял за малко, за да продължи сега. Сценографското решение е просто и лаконично. На сцената е актьорът пред голям платнен гюрук. С вдигането му, което открива волан и шофьорско място, започва спектакълът. Човек и омнибус, условен омнибус. Има само още един предмет на сцената – жълта чанта, обикновена чанта за документи, използвана предимно от чиновници от миналия век. Тази чанта има ключово присъствие в спектакъла, премествана ту отпред на сцената, ту до волана на колата или отзад на мястото на евентуалния пътник. Между нея и Бае Славе протича и завършва действието.
Захари Бахаров пресъздава своя Бае Славе като уверен в себе си, леко снизходителен към околните среден български гражданин. Самочувствието му е на човек, който притежава личен омнибус и е сам господар на себе си. Не скрива гордостта си от своя професионален ценз и от социалния си статус на собственик. Демонстрираната самоувереност на човек, който добре се ориентира в политическата ситуация и запазва независимостта си, е съпроводена с комични ситуации от шофьорското му ежедневие, които Бахаров поднася с невероятно умение и вътрешна пластичност, с лекота преминавайки от комизъм към ирония и самоирония. Емоционалната крива на разказвача следва ту събитията от заобикалящата го картина на софийските улици, ту собствените му мисли, в хаотичен поток от спомени и впечатления. В личния му разказ са вписани годините на учене в механотехникума, войнишките години и семейството с три деца в собствена неголяма къща. Тази биография Бахаров проследява с цветист език, невероятна овладяност и прецизност на външния жест, с което постига още по-силния ѝ вътрешния заряд и емоционална динамика. Параболата ѝ разкрива и недотам светли моменти, които Бахаров споделя с неочаквано приглушен глас в притъмнялата сценична кутия.
Има няколко ключови драматургични момента, които актьорският талант на Бахаров умело и някак неусетно вмъква в разказа си. Незабравими са моментите на оплакване на съдбата на женения мъж, хванат в клопката на семейството, описанието на женското „коварство“ и хитрост в стремежа на жената да обвърже наивния и нищо неподозиращ мъж в „играта“ за продължаване на рода и възпитаване на поколението. Завладяващи са тирадите му за животинския свят и любимия пингвин, криволиците на въображението му, прескачащи от тема на тема, любовта към природата и България. Постепенно зад маската на самоуверения и забавен Бае Славе, който с езика на софиянец от Банишора ни забавлява, иронизирайки слабостите, глупавите грешки и невежеството на българина, се провижда човекът, несигурен за бъдещето си. Зад привидното спокойствие тихо тлее страхът. София съвсем не е град на социалната идилия. Политическата ситуация е обострена след въстанието на земеделците и непрестанните партийни сблъсъци. Само няколко години са минали от тежките Балкански войни и Първата световна, които са отнесли хиляди в гробовете. Комичната картина на политическите партии и активистите им, която рисува Бае Славе, завладяваща с точните си определения и цветистото описание на представителите ѝ, e само едната страна на монетата. Другата крие насилие, преследване, атентати, кръв и убийства без съд и присъда. Този разказ на Бахаров/Бае Славе е оцветен със сподавен гняв и несигурност. В него отеква ехото от войните, довели да национална катастрофа, атентатът срещу царя, взривяването на църквата „Св. Неделя“, където намират смъртта си стотици, последвалата жестока разправа с извършителите и с много невинни. Този зловещ фон, който Бае Славе се опитва да загърби или омаловажи, може да застигне всеки – изведнъж, неочаквано и фатално, както се случва и с него самия. Безобидната на пръв поглед жълта чанта, метафорична проява на анархиста, безименния, спасителя, се оказва финалният взрив на унищожението.
Захари Бахаров постига невероятен баланс, съвършена амалгама в изграждането на сценичния образ между личната изповед и епичния разказ, защото монологът на Бае Славе далеч надхвърля субективния поглед или по-точно именно през субективността постига мащаба на епичното. Актьорът успява да извърши магичната трансформация от сценичния персонаж до епичния образ на националната съдба.
Спектакълът увлича със забавния разказ, със стилизирания език на софиянеца от Банишора, който и днес нерядко можеш да чуеш, с породената симпатия към непоследователността и противоречивостта в житейското верую на персонажа, с лекотата на редуване на отъждествяване и отхвърляне на съдбата му и води неусетно към трагичния обрат. На финала остава усещането за преживяното удоволствие и емоционалната възбуда, но малко след това, не след дълго, когато си се освободил от завладяващото обаяние на Бахаров/Бае Славе, се появява стипчивият остатъчен вкус на болката, усещането за наслоена и постоянно повтаряща се безнадеждност.
Гениалният ход на Гърдев – сливането на разказвача и сценичния персонаж, е постигнат в своята пълнота и убедителност. Финалът, макар че може да се прочете и като отворен, всъщност завършва това пълно сливане – с изчезването на Бае Славе изчезва и разказвачът, разказът приключва, така както и историята, и нашата история се затваря в трагичния си кръговрат.
Comments are closed.