„ПИЯНИТЕ” от Иван Вирипаев; превод Здравка Петрова; режисьор Явор Гърдев; сценография Никола Тороманов; музика Калин Николов; глас Деница Серафимова; костюми Свила Величкова хореография Виолета Витанова и Станислав Генадиев
Участват: Весела Бабинова, Иван Бърнев, Луиза Григорова – Макариев, Анастасия Лютова, Пенко Господинов, Владимир Пенев, Светлана Янчева, Герасим Георгиев – Геро, Василена Атанасова, Петър Калчев, Бойко Кръстанов, Христо Пъдев, Никола Мутафов, Христина Караиванова
Премиера 30 септември 2017, Малък градски театър «Зад канала»
Как можем да опишем реалността с думи? Това е невъзможно. Но думите могат да предизвикат състояние, в което да усетим връзката с живота в самите себе си. Това казва в свое интервю[1]руският драматург Иван Вирипаев, който от години живее във Варшава. То е показателно за неговия подход към езика, към писането за театър, към виждането му за смисъла на театралната ситуация. Състоянието, за което той говори, следва да отвежда отвъд рационалното възприятие в логиката на функционалното ежедневно съществуване и да предизвиква едно по-интензивно чувстване, разтваряне на съзнанието в настоящия момент, през което се постига откровение за собственото присъствие в него като част от една всеобща невидима тъкан, свързваща всичко съществуващо, тъканта на истинския живот. В пиесата му „Пияните“ (2012) самите персонажи изпадат в подобно състояние през едно много банално обстоятелство – напиване. Тук всички от началото до края са извънредно много пияни. Те са успешни банкери, мениджъри, модел, директор на голям международен кинофестивал и т.н., т.е. облечени са във висок социален статус в съвременното общество (с изключение на проститутката Роза – редовен персонаж както в класическата руска литература, така и в модерната европейска драма). Всеки от тях се напива по специален повод и изпада в състояние, в което всякакви задръжки отпадат и всеки миг се преживява като част от вечността. Те се разкриват в някаква крайна житейска ситуация, която ги тласка към екзистенциални размишления и тези в стремеж да разберат какво точно се случва в живота им, къде лежи истината, какво е любовта, могат ли те да се открият и удържат в относителността на привидната реалност („Загубили сме контакта с реалността, с истинската реалност“, казва един от тях). В своето пиянство преминават през епифаничен миг на просветление, на откровение, на обрат в перспективата към самия себе си и живота. Така „Пияните“ се превръща в една философска комедия, в която конкретиката на пиянството се надмогва във вид опиянение като метафора на едно екзистенциално състояние, едновременно изобразяващо живеенето с вечно замъглено съзнание в невъзможността да се провиди и установи някаква същност на нещата, и еуфорично обещание за нейното метафизично проблясване отвъд опосредстващите я категории на Разума и социалните конвенции.
„Пияните“ на Иван Вирипаев имаше своята българска премиера с постановка на Явор Гърдев на сцената на Малък градски театър „Зад канала“ в началото на този сезон. В нея режисьорът подхожда още по-абстрактно към ситуациите на персонажите в пиесата, като премахва всякакво реалистично уподобяване на техните конкретни обстоятелства в сценичната среда. Тук сценографията на неизменния му сътрудник Никола Тороманов отново обобщава концептуалното ядро. Сцената е покрита с мека податлива повърхност, която предопределя физическото поведение на актьорите. В нито един момент те нямат „твърда почва“ под краката си, те непрекъснато се олюляват, залитат, падат, стават… Този репертоар от движения в пияно състояние е прецизно стилизиран с намесата на хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев в цялостен пластичен образ на героите като носещи се заедно в някакъв странен танц. В него те преминават през осемте сцени на пиесата, свободно свързани помежду си, натъкват се на един друг в различни конфигурации, лъжат се, разкриват си лъжите, всичко им се струва лъжа и във всяка минута имат нужда да говорят за най-важните неща.
Представлението започва с пълен алкохолен колапс, с мощно сриване на „красивото младо момиче“ Марта (Весела Бабинова) в несвяст, противопоставено на изискването на появилия се директор на кинофестивал Марк (Иван Бърнев) „ясно да виждаш целите си“ и да се изправиш пред страха от смъртта. Виртуозно всякакви логически операции се довеждат до обезсилваща и отменяща ги парадоксалност, до пълна абсурдност: особено в сцената между банкерите Густав (Владимир Пенев) и Карл (Герасим Георгиев), в която Карл упорито твърди, че починалата му майка всъщност е жива, без да приема каквито и да било аргументи за обратното. На всяка теза се намира контратеза, всяко твърдение може да претендира за валидност и право да изгражда реалност. И тогава, в момента вече на тоталния блокаж и ступор на логиката, се появява процеп, от който изскача въпросът за Господа. Всички до един имат някакъв досег с него – той или шепти в сърцето им, или се оказва, че всички сме тялото Господне, или се моли сърцераздирателно за прошка. Но тук не става въпрос за православния, католическия или друг Бог. Изобщо и в тази пиеса Вирипаев проявява таланта си едновременно да работи с теми и мотиви, проникнали руската класическа и модерна литература (като отношението между Бога и човека, саможертвата, вината и изкуплението, измеренията на човешката свобода), но в същото време и да ги преобръща, да ги преосмисля през друг вид чувствителност и философия извън ортодоксалните вяра и християнство и тяхната понятийна система. В „Пияните“ така често споменаваният Бог е по-скоро наименование, измислено от човечеството, за да служи като инструмент за назоваване на потребността от една Истина, за гарант за тази Истина. Но и то бива вплетено в мрежите на относителността, за да стане ясно, че с „Бог“ реално се нарича самият живот – единствената абсолютна категория, а Любовта е неговият мотор, самото желание за живот и щастие. В кулминацията на представлението тя се проявява като една преобразяваща среща с извън-редното, разиграваща се между двама непознати – Марта на Весела Бабинова и Густав на Владимир Пенев, една истинска актьорска „перла“, ако мога да си позволя да ползвам от езика на пиесата. Неочакваното обяснение в любов на Марта към Густав придобива измерение на сюблимно преживяване, в което двамата се преоткриват, и то тласка героя на Владимир Пенев към своеобразно прераждане. Той трескаво съблича дрехите си, удря се в тялото, сякаш наново открива, че е жив, полита из сцената и се закача на стената като един Купидон пред невярващите очи на своята съпруга Лора (Светлана Янчева). Подобно на Густав, всеки един преживява своето откровение за любовта, а посланието (и тук тази дума е валидна в пълна сила) накрая е ясно – всеки може да бъде своя Исус Христос, или спасител на самия себе си; самото щастие не се крие в материалните успехи и престижа на социалните роли, които служат единствено за препотвърждаване на едно изкуствено конструирано его, а в непрекъсването на контакта със собствената същност и с другите през Любовта.
Абстрактният, поетичен и директен език на пиесата, в която действието е предимно словесно, като кулминира в обяснителни монолози-откровения, представлява голямо предизвикателство за актьорската игра и изисква много специфичен изпълнителски подход. Едно от постиженията на спектакъла на Явор Гърдев е постигането на силен актьорски ансамбъл. Не е изненадващо, че в творческия екип са привлечени хореографи, тъй като физическото поведениe тук действително e от водещо значение и крепи зададената мяра на условност на пияното състояние на персонажите. Актьорският състав дисциплинирано я удържа, като избягва изпадане в натуралистично му разиграване като физиологично състояние. Техните тела непрекъснато се клатушкат, ръце и крака се размахват свободно или с резки жестове в пространството – един изключително комичен и същевременно трогателен образ на описаното екзистенциално състояние. Своите откровения те споделят на своеобразните платформи-трибуни, рамкиращи сцената. Над нея се спуска огледало, което внася перспективата на наблюдаването, на наблюдателя, необходима за самоосъзнаването, за поглеждането на себе си (и персонажи, и публика) отстрани. И е знаково, че то се спуска при появата на Лорънс (Пенко Господинов), който в началото се надига от отрезвяващата/пречистващата вода, а накрая, като един наблюдател на света, го провижда и изнася проповед, посочваща изход от всеобщата криза, неудовлетворение и самосъжаление, в което всички се намират, носейки идеята за всеобща любов и внимание в отношенията.
Актьорите успяват да удържат условната мяра и в начина на изговаряне на текста. В него Иван Вирипаев е заложил различни нива и стратегии – абстрактно-поетичното ниво се наслагва върху конкретно-реалистичното, а склонността на пиянската реч да кръжи около непрекъснати повторения тук е задействана като поетическа стратегия. Освен комичен ефект тя придава и една ритуалност на говора и общуването като споделяне, едновременно комична и лирична настойчивост да кажеш, да достигнеш до някакво истинско значение на думите, да бъдеш чут – от другия и от сцената. Тук няма втори планове – всичко се казва директно с посочващ или проповядващ жест.
Иван Вирипаев, вече всепризната икона на новата руска драма, пише „Пияните“ по поръчка на Дюселдорфския театър, като това не е първият му ангажимент към театър в Германия (напр. по-ранната му пиеса „Илюзии“ (2011) е писана по поръчка на Театър Кемниц). Неговите герои носят западноевропейски имена, наричат себе си европейци (това им е важно), представители са на успешния западен корпоративен елит и неговия конкурентен дух. Тук Вирипаев застъпва една тема, която не е толкова експлицитно заложена в предходните му пиеси – през своя спиритуализъм той адресира и критиката на западния индивидуализъм и на европейската либералната демокрация, която се превърна едва ли не в мантра по немските театрални сцени преди години под формата на постоянна саморефлексия. Днес тя вече звучи уморено и безполезно в контекста на криза на европейската идея и надигането на популистки и антидемократични движения. Но акцентът тук е по-скоро на друго място. Никак не е изненадващо, че в списъка на 10-те книги, оказали му най-силно влияние, авторът посочва „Силата на настоящето“ на немския съвременен духовен учител Екхарт Толе, чиито основни идеи се преоткриват в пиесата. Той е от влиятелните фигури на новия спиритуализъм, съчетаващ въз основа на будизма концепти на различни религиозни системи – явление, което предизвиква противоречиви реакции, надигайки се с нова сила през последното десетилетие от недрата на различните стратегии за справяне със стреса и обещаване на нови духовни пътища в развитите капиталистически общества. В „Пияните“ тяхната критика едновременно се преповтаря, но и обяснява в духа на Толе от перспективата на неудовлетвореното самосъжаляващо се его.
Говоренето в „Пияните“ „на едро“, общо, с широк размах, с изповедален, проповеднически и антирационалистичен патос за големи теми като Истина, Любов, Господ извън ортодоксалния им смисъл, предизвиква полярни реакции сред зрителите на представлението. Директността на езика на Вирипаев, неговата склонност към тезисност и резьонорство тук се възприемат противоречиво, но и откриват своята публика. На режисьора Явор Гърдев му е важно текстът да се чуе, да достигне възможно най-неопосредствано до зрителите през силния образ на носещите се като в общ танц на унес и еуфорично просветление изпълнители. Важно му е като саморазкриване във всичките регистри и реакции, които то може да предизвика. И заедно с актьорите създава едно качествено представление, като в него има един значим за мисленето за театъра не само като изкуство, но и като публична ситуация жест. Изобщо интересна е симптоматиката, че в рамките на един сезон двама от водещите режисьори в съвременния български театър, принадлежащи към едно поколение и със силни и отговорни визии към изкуството на театъра – Явор Гърдев и Галин Стоев, поставят философско-поетичните текстове на Вирипаев[2]. Те говорят за едно ново осъзнаване на взаимосвързаността между хората, поставят в ситуация на крайно споделяне, пренасят идеята/апела за една свръхетична категория на живеене, която го възвръща към неговата същност. В контекста на историята на драмата с нещо те напомнят на интуициите за духовна революция на символистите от края на 19. век. И днес съвременното общество като че ли отново има нужда от нея.
[1] Вж. http://culture.pl/en/artist/ivan-vyrypaev (Последно посещение: 15.12.2017)
[2] С постановка на Галин Стоев „Танцът Делхи“ на Вирипаев имаше своята българска премиера в началото на м. декември 2017 на сцената на Народния театър.
Comments are closed.