Статии

„FlapsƎ” Идея и хореография: Живко Желязков, танц: Гергана Илиева, Васил Зелямов, музика и звукова среда: Иван Шопов (Cooh, Balkansky), продуцент: Атанас Маев

„FlapsƎ“, най-новата продукция на танцова компания „Дерида денс“, е любопитно представление, което се организира в различни посоки и направления на пърформанса, без задължително да ги обяснява и дефинира. Възможно най-мигновеният и непосредствен отклик от „FlapsƎ“ е, че това е най-различното представление на хореографа Живко Желязков, който този път провежда изненадващо нова концепция в сравнение с последните си проекти, подписани с характерен за неговия стил, силно разпознаваем танцов език. В дисонанс с този опит сцената на Derida Dance Center се превръща в поле на задълбочено изследване на вътрешния свят на изпълнителя, в един любопитен и рискован експеримент на границата между съня и реалността, между настоящето и спомена, между атмосферата и действието. „FlapsƎ“ е предизвикателство и ценен професионален опит също и за младите изпълнители Гергана Илиева и Васил Землянов, които дават сериозна заявка като носители на една нова, непозната за практиката на хореографа естетика, в която целият екип на представлението определено постига открития и развива неизследван до този момент от Живко Желязков творчески потенциал. Едно от най-впечатляващите постижения на „FlapsƎ“ е именно смелостта в навлизането на нови пространства, в едно пътешествие експеримент между все по-предизвикателните и провокативни за анализ психо-физически състояния от страна на изпълнителя.

Отправна точка на „FlapsƎ“ е буто танцът – първи и най-видим източник на деформираното тяло, загубило своята човешка и жива същност. Още при влизането си в залата на Derida Dance Center зрителите имат шанс да разгледат обектите, в които изпълнителите са се превърнали, като застинали във времето и пространството статуи от сол. В телата им са вплетени различни предмети, в които могат да се откроят различни елементи на детството: дървено конче-люлка, плюшено мече – също като „притежателите“ си и те отдавна са изгубили оригиналната си текстура. Цялостната картина с атмосферната ambient музика, в осветление между сумрак и тъмнина, консолидира една цялостна естетика на неживото, дори отвъдното, която е пълна с информация, но е тотално лишена от движение. Телата на изпълнителите излъчват вцепенение: намерили точния баланс спрямо допълнителната тежест на предметите, дори и най-необходимото движение като дишането става почти невидимо.

Бялата напукана боя, която покрива косите, кожата и прикрепените предмети обобщава визуалния ключ на представлението и създава специфична материална повърхност на всички участващи елементи: в началото на представлението изпълнителите са както живи тела, така и статуи; лицето е заменено от жив и оригинален първоизточник на човешкост с едно по-специфично присъствие, подобно на маска с разкривяващо чертите изражение. При Гергана Илиева, която можех да наблюдавам от позицията си като зрител, това беше един застинал във времепространството писък. Присъствието на лицето беше изцяло променено от широко отворената й уста, която образуваше кръг от тъмнина в пълен контраст с боядисаното й лице с изрисувани плътни черни точки на клепачите на мястото на очите. В тази маска на ступор трите кръга от тъмнина създаваха интересен вътрешен ефект в структурата на лицето и то се трансформираше в демоничен, чудовищен, нечовешки образ. Лицето присъстваше като гранична функция на тялото между сън и будност; между жива и нежива материя.

За мен най-впечатляващият елемент в тази първоначална конструкция беше именно застиналата лицева експресия на изпълнителя (по-късно доказваща се като ключов елемент от тялото по време на цялото представление), която още от самото начало задава кода на изпълнение – със затворени очи. „Подмяната“ на очите с изрисуваните кръгове и обръщането на погледа навътре в скритата под пропукана боя кожа деконструира обичайната представа за танц и дава ход на по-различно поведение и присъствие на тялото, от което постепенно започва да произлиза автентичното, дори подсъзнателното и сънуващото тяло. В хода на представлението самонаблюдението на изпълнителя се задълбочава и активира като самоизследване на собствените импулси и състояния, а виртуозността на изпълнение на движенческите фрази (характерна за хореографския почерк на Живко Желязков) се превръща във второстепенна.

Промените, завладяващи цялото представление, не спират дотук: организацията спрямо публиката също е различна. Разделена на две половини, публиката има възможността да наблюдава в началото две различни изпълнения на Гергана Илиева и на Васил Землянов. Зрителите могат да наблюдават в сумрака гърба на другия изпълнител и реакциите на разположената отсреща втора половина от публиката, но в действителност няма как да се види цялостно „FlapsƎ“ в едно представление, тъй като някои от елементите остават невидими и скрити в зависимост от мястото, което зрителят си избере в началото.

От това неподвижно начало, в което изпълнителите са сякаш застинали завинаги, един по един окачените предмети започват да падат. Но това не се отразява на тяхното дълбоко вцепенение, телата не напускат своя буден сън. Категоричността, с която предметите се удрят в пода, подклажда усещането за необратимо пропадане, за потъване и тежест. В момента на отпадането на всички предмети, сякаш неспособни на самостоятелност, телата на изпълнителите се привличат едно към друго и това, което следва, е изключителен като качество на изпълнението, странен и дълбоко автентичен танц на гравитацията, в който допълването, преливането, преобразуването на един организъм в друг създава една специфична ситуация на движение. Затворените очи като че ли отменят съзнанието, изпълнителите действат като в специално конструирано състояние между транс, ступор, сън. Илюзията, която се организира от този много точно прецизиран хореографски момент, е сякаш ставаме свидетели на две сънуващи тела, които в бавен ритъм се придвижват плавно от една позиция в друга, от едно състояние в друго, съживявайки своята най-първична, автентична природа.

Следващ момент във „FlapsƎ“, който още повече задълбочава тази ситуация, е когато изпълнителите, разположени на пода, активират тези състояния единствено чрез лицевата си експресия. Гергана Илиева например използва особен вид трептене на всички мускули на лицето, преминавайки от едно състояние към друго, без да бъде буквализирано дали това е страх, приятен спомен, тъга или погнуса. Тогава кристализира най-силно концепцията, в която зрителят е свободен да съставя разказ сам за себе си, без да му бъде представен или обяснен такъв от създателите на представлението. Лично за мен тази силно запомняща се лицева партитура съдържаше далечни асоциации към самото начало на представлението, в което като че ли изпълнителката пътуваше през различните предмети, инкорпорирани в тялото й от контекста на детство и минало, който те задаваха в началото.

Трептенето на лицето й трудно би могло да се охарактеризира или определи, то е специфично гранично състояние, което би могло да е процес или резултат от най-различни представи и влияния. Донякъде такова е и заглавието на пърформанса – „FlapsƎ“ – находка от думите на английски за самолетни клапи, за плясъка на крилете на птица при излитане и за въздушно течение, те постепенно са се деформирали в нещо конкретно и специфично само за този пърформанс.

Намирам това премахване на обяснението и известната степен на неопределимост и неуловимост за съществено преимущество на спектакъла. По този начин „FlapsƎ“ се доближава до понятието за драматургия на зрителя по естествен и вероятно интуитивен път. В цялостната практика на хореографа Живко Желязков биха могли да се намерят и моменти, които „FlapsƎ“ доразвива – пример за това е началният интерес в промяната в очите на изпълнителя, познат на зрителите от „Дзен игра“, където погледът на танцьорите Марион Дърова и Филип Миланов придобиваше съвсем различен аспект чрез поставените светли лещи. Хореографът също така доразвива интереса си и към структурата на дуета, който „FlapsƎ“ продължава като формат от предходното му представление, „F63.9”, където любовта се разглежда като тревога и болестно състояние.

Въпреки тези известни прилики и продължения от предишни представлениявъв „FlapsƎ“ е видимо решението на Живко Желязков да експериментира и да развива потенциала на изпълнителите си в тотално нови посоки. „FlapsƎ“ е определено един успешен опит в сферата на танца, който интегрира различни изразни средства. Най-впечатляващото постижение за мен остава задълбочената работа с изпълнителите Васил Землянов и Гергана Илиева в една солидна авторска концепция на заглушаване на едно от най-съществените човешки сетива – очите. Тяхното присъствие определено надвишава очакванията за редови танцьор и разкрива ярка, силна способност за рефлективност спрямо представлението.

Музиката на Иван Шопов за пореден път доказва успешната и вече дългогодишна колаборация с хореографа. Като много силен и необходим за представлението момент беше една пауза към края в пълна тъмнина, в която до този момент атмосферната музика се превърна в нещо като стържещ, тревожещ и силен шум. Тази много точно намерена агресивна интервенция в две от най-важните сетива на зрителя – слуха и зрението, придаде нов, изненадващ ефект към „FlapsƎ“ и отдаде известна роля на тъмнината, в която всъщност изпълнителите се движат.

В този ред на мисли с „FlapsƎ“ Живко Желязков като хореограф определено оправдава високите очаквания, отправени към него с националната награда на Съюза на артистите в България „Икар“ 2017 в категорията „съвременен танц и пърформанс“, която печели за представлението „S Inner”. Да му пожелаем успех и през 2018 г., където се нарежда в хореографската класация топ 20 на една от най-големите международни платформи за съвременен танц в Европа – „Aerowaves“.