Статии

(мисли отвъд Международния куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“ в Стара Загора)

Докато пиша този текст, една мисъл не спира да се блъска в главата ми. „Така както вие ще сбъркате, ако съдите за един човек по вида му на болен, театърът и всяка действителност трябва да бъдат преценени, когато са „във форма“, а не в моментите на малоценност и на разруха.“[1] Това разсъждение големият испански философ Хосе Ортега-и-Гасет прави в началото на своето фундаментално есе „Идеята за театъра“ преди повече от 70 години. То, както всяко друго базисно наблюдение в хуманитаристиката на ХХ век, което се движи в полето на гениалността, има способността да бъде актуално и днес. Нещо повече – дава ни възможността да разгледаме една тема, за която говоренето неминуемо остава болезнено, ако не го положим в контекста на времето. Време, което непрекъснато изменя своя ход; време, което изпреварва и отказва да бъде изпреварено. Времето на новите публики, на новите форми, а навярно, не след дълго, и на новите формати.

Да, темата за фестивала и фестивалната мрежа у нас, за нейната форма и разруха, е тема, която професионално ме занимава. Намирам за особено необходим дебата за състоянието и броя на фестивалите в България; за тяхното присъствие и активно осмисляне на културния живот, там където битуват; за добавената им стойност и техния национален или европейски резонанс. Разбира се, този текст няма за цел да притегля, да вади и събира механично, нито пък ще пита защо тук, а не там?

Вътрешна необходимост и право на всеки държавен, общински или независим театър, компания или друго частно или юридическо лице е да създаде фестивал. Най-често зад този акт стои известна доза добронамереност на шепа хора с общ хоризонт. Какво по-хубаво? Отново всепоглъщащото време е това, което сортира – кое е преходно и кое не. С него едни се раждат и умират, други намират спасение в маншона на биеналето и триеналето, а за трети времето не съществува и те се развиват, ставайки по-зрели, по-добри. Този текст не е за тях! Но да се върнем на правото.

Право на всяка организация е, както казахме, да организира провеждането на фестивал. Нейно право също е и да кандидатства за финансиране. И тя го прави. Навсякъде, където има фондове, които могат да помогнат финансово, защото за всички нас е ясно – театър се прави (освен с добри идеи) и с пари. И колкото повече – толкова по-добър. И не, обратното на по-малко пари, не е по-лош театър, а е по-компромисен. А компромисът е по-лош от лошия избор. Дотук с еквилибристиката.

Правя това въведение умишлено. То е въведение в нашата картина, а тя, струва ми се, плаче все повече за реставрация, а пари няма и все няма или не достигат, при това хронично. Списъкът на спечелилите проекти на последната сесия за подкрепа на фестивали в областта само на театралното изкуство наброява 19 организации. Всяка една от тях прави фестивал. Всеки един от тях – недофинансиран. И няма как да е другояче, когато нито една от тях не получава половината, а някои дори и една трета от заявеното. Министерството на културата, което по стара традиция има мисията да опазва и закриля театри, опери, симфониети, и тук не изменя от основния си алгоритъм – за всички по-малко. Така: първо – няма сърдити, второ – на национално равнище покрива всички събития и трето – хората доволни. А доволни ли са всъщност? Публика, професионална общност, артисти и организатори? Или са изморени и недоволни, но може и така, защото така или иначе у нас, когато се дават пари, никой никога не прави мониторинг имало ли е смисъл от даденото. И това далеч не е проблем само на министерството. В този омагьосан кръг са и националните ни фондове, и общинските ни програми за култура – липсва проверка за ефекта от субсидирането, за нивото на удовлетвореност у зрителя, или както споменахме по-горе – за добавената стойност от потреблението на този продукт, пък бил той и фестивал. А България – богата на фестивали. И понеже този текст рано или късно ще започне да говори за куклен театър, ще се фокусирам само върху онези, които са част от кукления свят.

Ако разгледаме куклено-театралната карта у нас ще видим, че всеки областен град с куклен театър е и продуциращ център, в който се случва фестивал със свой собствен профил. В България има дванадесет куклени театъра. Седем от тях правят фестивал. Сред тях най-старият е този във Варна, където през 1972 г. тържествено е открит Първият международен фестивал на българската куклена пиеса „Златният делфин“. По-важна обаче остава не годината на тяхното създаване, а полето, в което те оперират и специфичният профил, който си дефинират. Така например фестивалът в Пловдив „Двама са малко – трима са много“ е създаден през 1977 г. като „Международен преглед на куклената миниатюра“ и до днес акцентът му пада върху камерните постановки. Този в Ямбол – „Михаил Лъкатник“, освен на театрална витрина, залага и на литературния конкурс за написване на куклена пиеса-приказка. Фестивалът на Куклен театър – Сливен, „Магията на вятъра“, е като една малка „Аполония“ – представя широка гама от артистични форми, ситуирани в различни пространства. Столичният куклен театър организира Международен фестивал за уличен и куклен театър, като голяма част от неговата програма се случва навън. Изцяло навън пък е изнесена програмата на последния създаден куклен фестивал у нас. През 2014 г. се ражда Международният куклен фестивал „Дни на куклите“, който КТ – Бургас провежда ежегодно на открито в Морската градина. И последният фестивал, за който не стана дума, но на който ще се спра по-подробно, е Международният куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“, който се случва в Стара Загора и се провежда като биенале от 2000 г. насам.

И така, фестивалът „Пиеро“ е единственият в България куклен фестивал за възрастни. Това неизбежно му придава по-специален статут, що се отнася до публика и програмиране на афиша. Имам възможността да присъствам на фестивала от 2011 г. като наблюдател и за това време да видя в прогресия неговото развитие и утвърждаването му на общата театрална карта. И ако сега пиша за него с известна болка, то е, защото неминуемо имам отношение към него…

10-ото юбилейно издание на „Пиеро“ се проведе от 24 до 29 септември 2017 г. Организатори на фестивала са Сдружение с нестопанска цел „Пиеро“, Държавен куклен театър – Стара Загора, Министерството на културата и общината в града. И тази година то е със състезателен характер, като в конкурсната програма участие взеха девет спектакъла от България, Чехия, Франция, Испания, Холандия и Русия. Всички те се състезаваха за GRAND PRIX – статуетката „Пиеро“ на скулптора Емил Иванов. Българските представления в тази конкурсна програма бяха най-много. Сред тях се наредиха „Оптически илюзии (Цирк)“ на ТР „Сфумато“, „Аз, душата“ на фондация „За Родопите“, „Авеню Q” на Столичния куклен театър и „Дама пика“ на кукления театър в Пловдив. Международната селекция включи „Kar/Repass“ на театър „Fekete Seretllek” и студио „Damuza” от Прага, парижката „Одисея с лопата“ на компанията на Филип Жанти, барселонският спектакъл „Нимио: малки истории, разказани с ръце“, „Екзувия“ на “Magisch theatre” от Маастрихт и руският спектакъл „Ваня. Приказка за Ваня и енигматичната руска душа“ на театър „Karlsson Haus” от Санкт Петербург. Около това основно ядро гравитират и други театрални представления извън състезателната програма. Сред тях най-значими остават премиерата на Веселка Кунчева „Живота бяс“ по Достоевски и „Джелсомино в страната на лъжците“ на театъра домакин, спектаклите на уличния театър „Мале-мале“ и „Спомням си“ на театър „Ателие 313“. Третият, последен кръг, който обрамчи фестивалния афиш, беше паралелната програма. Традиционно фестивалът „Пиеро“ има силна съпътстваща програма. В нея тази година се нареди панорамата на българската анимация, разделена в два дни. Първият, посветен на Теодор Ушев – по-известен у нас с номинирания за „Оскар“ филм „Сляпата Вайша“, представи панорама на анимации, в които той е сценарист, режисьор или техен автор. Втората витрина показа нова българска анимация, измежду която филмът „Баба“ на Роза Колчагова зае централно място в сърцата на зрителите. Изложбата „60 години старозагорско куклено изкуство“ с куратор Силва Бъчварова пък показа най-интересните постижения в куклената сценография в града под липите, събирайки в градската галерия кукли, скици, сценографски проекти, фотографии и плакати от емблематични спектакли на театъра от 1957 г. до днес. Изложба накити на Христо Златев, на керамика на Франциско Едуардо Планас Абарка и на пластика на Радислав Тодоров – Палаза бяха също част от паралелната програма, която можеше да се види по време на целия фестивал. Силни акценти бяха двата концерта – на бандата на Fekete Seretlek, които импровизираха на живо в лятната градина на театъра, и на Малко театро – Будапеща, чийто концерт-спектакъл, носещ името „Сърцето на динята“, премина под звуците на китара, тамбура, вокал, флейти и перкусии на античната улица в Регионалния исторически музей.

Така изглежда на пръв прочит програмата на 10-ото юбилейно издание на фестивала. Ако обаче я разгледаме в по-голяма дълбочина и обърнем внимание най-вече на международните спектакли, следва да отбележим нещо много важно. Да, фестивалът е кръстопът на важни срещи. Тук се събират спектакли на водещи европейски куклени компании, сред които тази на Филип Жанти, популярна в целия свят с майсторското боравене с театъра на предмета. Тук е театър “Zero en conducta”, които на предишното издание получиха GRAND PRIX. Тук е и руският спектакъл „Ваня“, чийто актьор Михаил Шеломенцев е носител на големите награди „Златна маска“ и „Златен суфит“ за изпълнението на тази си роля. Всички техни спектакли до един не представляват най-доброто, което театралната компания има в своя репертоарен портфейл. Всички те – камерни, с един до трима артиста, дискусионни, що се отнася до своята потенциална публика – за възрастни, с две думи – компромисни. Но този компромис не е в художествената цялост на спектакъла, а по-скоро във финансовата невъзможност фестивалът да си позволи по-високи образци на куклено-театралното изкуство, които всяка една от тези компании така или иначе притежава. Следват тревожни разговори между организатори и гости, преминаващи в упорити договорки, чийто краен резултат е лустро, под което лежи белегът на неудовлетвореността. И не че не може и така. В този смисъл дори измежду толкова други международни фестивали фестивалът „Пиеро“ се справя повече от успешно с реденето на своята програмна мозайка, но се питам какво ли би било, ако можеха да избират, ако нямаха лимит на средствата, ако между пода и тавана на разходваните средства имаше достатъчно разстояние, така щото да не вървят организаторите, приведени под тежестта на недоимъка?

Връщам се отново към гръбнака на тазгодишната селекция, за да се спра на спектакъла, който считам, че заслужава най-голямо внимание. В известна степен наградите, които получи, потвърждават това мое усещане. Става дума за чешкия “Kar/Repass” – спектакъл по мотиви от „Ана Каренина“, съчетаващ в себе си музика, кабаре и театър на предмета. В него историята на Толстой присъства доста фрагментарно – най-често за да оправдае определено действие на актьорите, които играят в жив план или за да предаде човешки характер на предметите, които артистите анимират. Въпреки това обаче не липсват основни сцени от романа между Ана и Вронски – пътуването им заедно в един вагон, тайните срещи помежду им, визитата им до Петербург или дори скачането на Ана под колелата на влака, в които личи цялото актьорско майсторство и вокални умения на артистите, които пеят, танцуват и играят едновременно. Отвъд тяхната игра се задвижва и куклеността в спектакъла още щом звуци от чаши се превръщат в песни, движението на сервитьора в танц, чашите за чай – в гости на руски аристократичен бал. В това е въвлечена и публиката, на която по време на спектакъла се предлага веднъж чай и втори път – водка. И докато Ана върви към своя трагичен край – акордеон, тромпет, цигулка, виолончело, контрабас и анимирани предмети изграждат на сцената различни композиции. Но дори и тук, при цялото удоволствие от формата и нивото на спектакъла, отново настъпи известна разруха във финала. Тя дойде от повторението на емблематичния лайтмотив “We are going to die” на нашумелия словенски спектакъл с реж. Йерней Лоренци „Илиада“. Чешката трупа навярно е била не по-малко екзалтирана от българската публика при срещата си с това представление, но за мен остава по-скоро неуместна една такава съвсем пряка заемка, неизменена или развита по никой начин.

Международното жури, включващо Франк Бернхард – художествен директор на кукления театър в Магдебург, Германия, Йелена Ситар Цветко – художествен ръководител на кукления театър в Любляна, Словения, сценографът Силва Бъчварова, композиторът Нелко Коларов и председателя на журито – театроведа Светла Бенева, определи следните награди: за експериментални и нови форми, за музика и наградата на младата театрална критика на спектакъла „KAR/REPASS“ на „Fekete Seretlek” и Studio Damuza от Чехия; за женска роля на Десислава Минчева-Тодорова за ролята ѝ в спектакъла „Аз, душата“; за мъжка роля на Хосе Антонио Пучадес за спектакъла „Нимио: Малки истории, разказани с ръце“ на испанската компания „Zero en conducta“; за сценография на Александър Вахрамеев за спектакъла „Ваня. Приказка за Ваня и енигматичната руска душа“, а наградата за режисура и за най-добър спектакъл GRAND PRIX отиде при Веселка Кунчева и спектакъла „Дама Пика“. Проф. Жени Пашова получи награда за цялостен принос в развитието на кукленото изкуство.

Сега, когато юбилейното издание е в историята, отново един въпрос остава да тежи. Какво мотивира всички директори, доказали се неведнъж във възможността да случват своите фестивали, да продължават да го правят и занапред. На ръба на силите си, на ръба на възможностите си – художествени, финансови, професионални. Само любовта към театъра ли?

Между формата и разрухата, между това да бъдат и това да не са, удобно се е настанил компромисът, балансирайки умело в името на олимпийския принцип. Вярвам, че един ден той ще си тръгне, така както е дошъл – по принуда. Тогава високите художествени показатели ще са тези, заради които рискът ще си струва. И ако сега говорим за „Пиеро“, то изминалите два сезона, в които бе разпъната витрината на всички куклено-театрални форуми, показа все една и съща диагноза. Ако фестивалите у нас не са във форма, то нека не ги съдим докато са „болни“. Ще сбъркате – чувам ехото на Хосе Ортега-и-Гасет, ще сбъркате!

[1] Х. Ортега-и-Гасет, Естетически есета. София, 1984, с. 354.