Статии

Интервю на Илко Ганев[1]

Диана Добрева е завършила магистратура „Актьорско майсторство за драматичен театър“ и „Театрална режисура“, специализация при проф. Пламен Марков в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“, София. Преди това учи в Театрален колеж „Любен Гройс“ при проф. Елена Баева. Започва кариерата си като актриса в Театрална работилница „Сфумато“, където играе в продължение на десетина години. През 2006 г. поставя като режисьор първия си спектакъл „Медея“. Оттогава тя е режисьор на множество спектакли както у нас, така и в чужбина, с участия на много световни фестивали и сцени във Франция, Англия, Русия, Монако, Швейцария, Австрия, Германия, Румъния, Македония, Словакия, Албания, Турция. От 2017 г. Диана Добрева е режисьор в Народния театър „Иван Вазов“.

Илко Ганев: Намирам те в Народния театър, а преди малко станах свидетел на специфичното чувство на режисьора Теди Москов, който те анализира като режисьор. Как приемаш критиките и похвалите към себе си?

Диана Добрева: Нямам много често срещи с режисьори. С Теди е друго. Теди просто е превъзходен. С него винаги съм чувствала някаква близост, защото той има способността, осмивайки дребнотемието, да неглижира проблемите, или когато той реши да назове един проблем, го назовава много точно през ирония и през сарказъм. Смятам Теди за удивителен човек, той няма усещане за конкуренция, и с право, а в същото време може да оцени дадена работа по достойнство, както ти разказах за „Дебелянов и ангелите“. Усещам го като близък, като някой от моята кръвна група. Бях в Русия. Една нощ той ми се обади и в началото помислих, че иска да се пошегува нещо, защото преди това беше казвал, че толкова много ме харесва и затова никога няма да гледа мой спектакъл. Но в крайна сметка беше гледал и говореше много възторжено, че явно истински му беше харесало.

Илко Ганев: А като говорим за чувство за хумор, позволяваш ли си такова по време на репетиции? Търсиш ли го в работата си, на сцената?

Диана Добрева: Аз обичам самоиронията. Мисля, че е много важно, когато човек работи, да проявява чувство за хумор. Темите, с които се занимаваме, са много тежки, разискват се сериозни проблеми, затова е важно да се подхожда с чувство за хумор понякога или с ирония. Но в живота по-рядко си позволявам. Така се случи с годините. Не съм като Теди Москов. Аз имам повече стопери от него. Може би имам да вървя още път към помъдряването. За да може човек по-често да преминава към сарказма и иронията, е нужна една особена мъдрост.

Илко Ганев: Поставяш ли си сама някакви ограничения в избора на драматургичен текст? Защо не посягаш към комедийни текстове, имам предвид някоя класическа комедия или сатира? Като че ли режисьорите извън полето на комерсиалния театър рядко поставят високи комедии.

Диана Добрева: Трябва да ти кажа, че аз също все повече се замислям върху този въпрос. Като че ли чак сега започнах да усещам вътрешната си необходимост да посегна към комедията като жанр. Когато човек е по-млад, има едно чувство за трагизъм, все едно това чувство те е обладало. Това е особеност на младостта. Имам усещане, че на младостта ѝ харесва да носи в себе си трагична душа, по-вдъхновяващо е. Колкото повече и аз напредвам в практиката си, в опита, толкова повече имам необходимост да изживявам битието в неговата лекота и да се занимавам с радостта от живота. А може би това е нормалната диаграма на прехода от младостта към зрелостта. И сега усещам повече необходимост да работя в светлината, с повече лекота. Въпреки че ето сега ми предстоят два силно драматични проекта и вече след тях си обещавам, че ще започна в друга посока. В интерес на истината комедия се прави най-трудно. В момента като се каже комедия, се разбира леко сюжетче с моментален ефект, което е лесно, но аз дори не мога да го определя какво е. Но за мен комедията е много висок жанр. За съжаление, аз отдавна не съм гледала такава комедия.

Илко Ганев: Намираме се в кабинета ти в Народния театър, а зад гърба ти виждам Наградата ИКАР 2021 за режисура. Имаш и много други награди и отличия за работата си, за различните проекти. Чувстваш ли се призната от гилдията като режисьор?

Диана Добрева: За мен признанието се изразява само в едно нещо и това е възможността да правя това, което искам. В този смисъл се чувствам призната. Към днешна дата не ми се налага да коментирам избрано от мен заглавие с директор на театър, а просто казвам какво искам да правя. Това за мен е голяма свобода и признание. За мен в това е големият ми успех.

Илко Ганев: Колко време ти отне, за да го постигнеш?

Диана Добрева: Първия си спектакъл „Медея“ направих 2006 г., след което направих „Макбет“ в Смолянския театър, след това „Казанова“ и така вече около 30 спектакъла. Ако трябва да бъда честна, винаги съм успявала да направя заглавието, което искам да направя. Било е въпрос на няколко разговора. Разликата сега е в условията, които се предоставят. Ако например преди това ми е давано едно време като репетиционен период, сега мога да си позволя да поискам по-голям репетиционен период, мога да си позволя да разполагам с по-голям бюджет, което си е вид свобода. Това е много голяма отговорност, да си свободен да избереш заглавие.

Илко Ганев: Имало ли е съмнение от страна на актьори към теб като режисьор?

Диана Добрева: Естествено, че да. Особено в началото. Ти знаеш много добре, че аз бях актриса преди това. С голяма част от актьорите, с които съм работила като режисьор, преди това сме били заедно на сцената. Когато започнах да се занимавам с режисура, още дори не бях учила. Разбира се, имаше един кръг от хора, които изпитваха съмнение именно защото съм била актриса. И това съмнение идваше не толкова от страна на актьорите, а от страна на други режисьори и най-вече критиците. Но аз мисля, че това е нормално. Това са неща, през които трябва да минеш и сцената е единственото място, на което се доказваме. След което дойде обучението в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, ти знаеш, че учихме заедно по това време. Но никаква диплома не може да ти осигури това да станеш режисьор и това трябва да е ясно на всеки. В момента преподавам на магистри режисьори в НАТФИЗ и виждам, че това, което може да се научи там, е една много малка част от цялото, което предстои. Разбира се, много може да се научи там, но не всеки, който минава през Академията, може да стане режисьор.

Илко Ганев: Трябва ли режисьорът да има ценз, за да е пълноправен?

Диана Добрева: Единственият ценз, който ти е нужен, е сцената. Всеки може да направи едно представление и то да стане по случайност хубаво. Но представление след представление става ясно дали това ще продължи. Има много актьори, които се захващат с режисура и понякога техните спектакли не са никак лоши. Но за мен това не те прави режисьор. Или какво може да ти даде една диплома? Теорията и практиката са две много различни неща в режисурата. Познавам режисьори, които могат да правят съвършените анализи на маса, но когато дойде време да се качите на сцена, те не могат да оживят това цялото и не могат да му придадат плът и кръв. Това е голямо условие.

Илко Ганев: Как направи тази първа крачка към режисурата като професия?

Диана Добрева: Аз бях дълго време актриса в „Сфумато“. Много съм научила там и от Грети, и от Иван за театъра, за същността на театъра. Това беше един от най-щастливите ми периоди в живота. Безотговорността да бъда само актриса беше чудесна и всичко беше много красиво. Имах шанса да участвам в „Черното руно“, с което обикаляхме света. След това започнахме други спектакли, дойде и програма „Достоевски“ и други. И някъде тогава започнах да усещам една особена празнота вътре в себе си. Всичко ми се струваше някак недостатъчно. Като актриса не можех да усетя плътно този живот на сцената. И си казах, че може би трябва да опитам. А дори нямах намерение, нито цел да ставам режисьор. Исках просто да опитам да създам един цял свят сама. Дори не знаех, когато тръгнах да правя този опит, че после няма да има връщане назад. После нямах време даже да помисля дали трябва да продължа или не, защото след „Медея“ дойде Кръстьо Кръстев, който тогава беше директор в Смолянския театър и ме покани да поставям там. Направих „Макбет“ с 40 души на сцената, с целия си акъл. Имаше 9 месеца репетиционен период и беше страшно, но всичко това просто ме повлече и повече нямаше време за размисляне или за връщане назад.

Илко Ганев: Липсва ли ти актьорството?

Диана Добрева: Да, понякога да.

Илко Ганев: А какви бяха първите ти актьорски проявления на професионална сцена?

Диана Добрева: Грети и Иван правеха за всяко свое представление ателиета, където поставят конкретни задачи. И актьори, които се явяваха от цяла България правеха т.нар. „опити“. И мен също така ме избраха. Тогава просто излизах на сцената и всеки мой опит траеше около един цял час. Иван тогава се шегуваше, че съм като Салвадор Дали на българския театър. Тогава нямах усещането за самонаблюдение и нямах усещане, че някой друг ме гледа, а залата беше пълна с народ. Но просто се чувствах много свободна в опитите си. Може би още в тези първи опити проявявах някакво режисьорско мислене, защото си спомням, че много добре конструирах първо в главата си тези опити. Но в такива опити трябва много внимателно да следиш накъде те води тялото и съзнанието, всяко действие трябва да те води към друго, трябва да следиш и накъде те води самата история, трябва да станеш инструмент на нещо друго, което е извън тебе. Когато си актьор, си доста по-свободен във всичко, когато станеш режисьор, вече отговорността е различна и всичко подлежи на повече рестрикции. При актьорите всичко минава много повече през емоцията, докато при режисьорите си много по-вътре в себе си, много повече си затворен в мисълта и това те прави да си доста по-прибран.

Илко Ганев: Споменахме вече Грети и Иван, а кои са другите твои учители, ментори в професията?

Диана Добрева: Да, мога да кажа спокойно, че Грети и Иван са ме открили за театъра. След което в НАТФИЗ съм научила не малко от проф. Пламен Марков. А преди това също и проф. Елена Баева. Мога да спомена, че дори цели театри съм усещала като свои ментори, подкрепа в дадени моменти. Военният театър например беше мой дом доста години, Пловдивският театър е и сега мой дом. Разбира се, не мога да не спомена Александър Секулов. В тандема, който направихме заедно, ние взаимно се учим един друг. Всички актьори, с които съм играла, също са били мои учители – Владимир Пенев, Жорета Николова, Светлана Янчева, Краси Доков. Продължавам да се уча от тях.

Илко Ганев: Сега ти самата си учител. Преподаваш в НАТФИЗ. Какви са впечатленията ти от този нов опит?

Диана Добрева: Съвсем скоро започнах да преподавам. А преди това имаше студенти по режисура, които идваха да стажуват при мен. Сега едно от тези момичета, което завършва в момента, ще взема да бъде мой асистент в Пловдив. Мисля, че е важно за всички тези режисьори, които напускат Академията, да могат да проследят цял един процес. Въпреки че в България не са много възможностите за работа за по-младите режисьори. Надявам се това да се промени, защото в момента повечето театри рядко се доверяват на млади режисьори. Разбира се, те се заявяват достатъчно добре и в независимите проекти и независимите пространства, където пък могат да си позволят и повече експериментална работа. Докато в един репертоарен театър все пак има доста условия, с които трябва да се съобразиш. Все пак трябва да подбереш актьори предимно от този театър, да направиш представление, което да е по някакъв начин в конвенцията на репертоара. Но до голяма степен зависи и от директорите и те трябва да дават възможност на младите хора. Аз мисля, че и Кръстьо Кръстев, и Васил Василев вървят в тази посока и дават възможност на младите. Дори сега в Пловдивския театър има една идея да се организира фестивал, който да бъде нещо като базар за млади режисьори, както български, така и от чужбина. Да се поканят директори и селекционери, които да гледат, да има възможност да поканят после и да предоставят възможности за работа на нови открития и екипи.

Илко Ганев: Връщам се на темата за българските и чуждите текстове в твоята работа. Все пак какво те мотивира да посегнеш към един или друг драматургичен материал?

Диана Добрева: За българските текстове огромна заслуга има Александър Секулов. Още когато преди 6 години отидох в Пловдив, Кръстьо Кръстев ме покани и ми предложи пиесата „Вълци“, която Александър Секулов беше драматизирал по „Трънски разкази“ на Петър Делчев. Текстът беше много хубав, драматизацията беше страхотна, но тогава казах в театъра, че този материал не е подходящ за мен. И тогава Кръстьо ме убеди, че това ще бъде най-малко очакваното да поставя този текст, а също така ми каза, че е време да предизвикам сама себе си в нещо ново. Той е такъв, че знае как да предизвика един творец. Когато започнахме репетиции на „Вълци“, ми се струваше, че е невъзможно да се потопя в този свят и може би точно заради това съпротивление се получи едно много хубаво представление. След което направихме заедно „Дебелянов и ангелите“, а после в Народния театър „Народът на Вазов“.

Илко Ганев: Какво ти предстои да правиш сега?

Диана Добрева: Предстоят ми два много интересни проекта. В Пловдивския театър ще се занимаваме с „Митът за Едип“, но в доста по-разширен периметър, като основата ни ще бъде върху едно стихотворение на Константинос Кавафис „В очакване на варварите“. След това през есента на 2023 г. ми предстои „Фауст“ в Народния театър.

Януари 2023

[1] Илко Ганев е театровед и режисьор. Завършва театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2013 г., след което през 2015 г. придобива магистърска степен „Режисура в сценичните изкуства“ в класа на проф. Красимир Спасов, отново в НАТФИЗ. През 2022 г. защитава своята докторска научно-образователна степен в Института за изследване на изкуствата при БАН.