Статии

Интервю на Зорница Каменова

Зорница Каменова: Помниш ли първия си досег с театъра? Откъде започна интересът ти към него?

Севар Иванов: Първият ми досег с театъра беше любителската театрална школа в едно читалище в Бояна. Там започнах да ходя в осми клас, а то дори не беше в квартала, в който живеех и пътувах доста до там. Тогава всъщност учех „Финанси“ в Търговско-банковата гимназия и видях, че изкуството по някакъв начин е отдушник за напрежението, което трупах, докато учех за тази административна и управленска сфера. Оттогава при мен двете си вървят ръка за ръка. Първото представление, което направихме, беше „Понякога крадците са добре дошли“ от Дарио Фо. Бях в ролята на крадеца. Хареса ми всички да правят нещо заедно, което и до ден днешен си остава за мен най-хубавото нещо в театъра – много хора, всеки изпълнява своите функции и спомага да се изгради нещо завършено.

Зорница Каменова: И все пак избираш да се занимаваш професионално с театър и попадаш в класа на Стефан Данаилов.

Севар Иванов: Не знам дали аз го избрах или той си ме избра. Така се случи, че след като завърших Търговско-банковата гимназия, кандидатствах „Финанси“, както прави всеки ученик от това училище и бях приет. Въпреки това си казах, че ще кандидатствам и в НАТФИЗ. Беше годината, в която професор Стефан Данаилов приемаше клас. Казах на майка ми, че ще кандидатствам в НАТФИЗ и тъй като тя е завършила актьорско майсторство за куклен театър, ме посъветва да кандидатствам и двете специалности. Това беше добър съвет, защото нагласите на двете комисии бяха различни и отношението им към кандидатите също. В кукления театър всичко е цветно, шарено, усмихнато, приветливо. Така там те предразполагат да покажеш какво можеш. А в актьорството за драматичен театър нещата са по-драматични, комисията е по-обрана, по-дистанцирана от кандидат-студентите. Приеха ме и на двете места, имах възможност да вляза и в двете специалности, но аз избрах драматичния театър и не съжалявам. Така се случи професионално да започна да се занимавам с театър.

Зорница Каменова: Какво научи от Стефан Данаилов?

Севар Иванов: За четирите години в неговия клас – много неща. На първо място това, че трябва да запазим човешкото в нас, независимо от талант, слава, роли, възможности, връзки, контакти, независимо от бляскавата част на актьорската професия. И другото нещо, на което Стефан Данаилов ни учеше непрекъснато, е, че актьорството е занаят и ние трябва да си пълним нашата „торбичка“ непрекъснато, защото не знаем във всяка следваща роля какво ще трябва да вадим от нея. Няма излишно знание, няма излишно умение. Смятам, че това е вярна философия и е нещо, към което се придържам в професията.

Зорница Каменова: Промени ли се нещо след навлизането ти в реалната професия, след като завърши НАТФИЗ?

Севар Иванов: Не знам дали е късмет, но при мен така се случи, че като студент бях поканен в едно представление в Младежкия театър, а след това в друго и завършвайки НАТФИЗ, имах зад гърба си четири представления в Младежкия театър и едно в Сливенския театър. Професията и образованието вървяха ръка за ръка, което много ми помагаше. Тъй като в нашата актьорска професия даваш част от себе си на сцената, би трябвало да се познаваш и да имаш самочувствие, каквото изисква героят ти. Подобни неща, когато ти се случват докато си студент и имаш възможност да играеш в професионални представления, с професионални актьори е друго ниво на обучение – ти се учиш на терен. Там няма кой да седне да ти обяснява. Имаш възможност тук и сега да го направиш и трябва да го направиш, ако искаш да се задържиш в професията, да си спечелиш уважението на колегите и доверието им на сцената. Това ми отне доста време, имах доста падания и излагания. В „Кухнята“ –  представление на Младежкия театър, в което участваше почти цялата трупа, много се бях объркал. Режисьорът Владимир Люцканов и почти всички колеги ми даваха насоки. Опитваш се да угодиш на всички и в същото време забравяш себе си и всъщност ти какво би направил като актьор. Тогава някъде на 16-ото представление се почувствах добре в героя си на сцената. Отне ми много време да го усетя и беше много полезно за мен. Друго е отношението и се чувстваш горд, с това, което сам си направил, извадил си го от себе си, измислил си го, почувствал си го.  Можеш да го покажеш на хората и да получиш положителна обратна връзка, че явно е станало. При мен образование и професионална реализация вървяха успоредно и нямаше преход. Всъщност натоварената ми програма, докато учех в НАТФИЗ, до някаква степен ми помогна да се науча да мога да правя много неща едновременно. Когато завърших и останах само в театъра, ми намаля ангажираността и веднага трябваше за се заема и с нещо друго, да си го направя сложно и трудно, да вдигна летвата за прескачане. Но пък докато учех в НАТФИЗ и вече работех в Младежкия театър, това ме спасяваше да не се изгубя в самата Академия. На много студенти мечтите им стигат да влязат в НАТФИЗ, а когато това се случи, вече не знаят какво да правят, каква да е следващата стъпка от развитието им. Ти вече смяташ, че си постигнал най-голямото нещо, което си си поставил за цел, а не си постaвяш следващата, и тогава можеш да се изгубиш. Има хора, които, след като завършат НАТФИЗ, нищо не им остава, тъй като НАТФИЗ ти взема целия живот за четири години (ти си го даваш доброволно). После животът ти се променя коренно – тези от класа, които остават в професията, се разпиляват из България и в чужбина. На мен Младежкият театър ми помогна да не се колебая какво да правя, след като завърша, и да не се изгубя.

Зорница Каменова: След това си работил с много различни режисьори. Може ли работата ти с тях да се нарече вид партниране, или по-скоро очакваш да те водят, а ти да изпълняваш?

Севар Иванов: Всички режисьори, с които съм работил, са различни. Няма матрица, няма как да знаеш, като започнат репетициите, как ще протекат, тъй като всеки режисьор, както и всички колеги от екипа, който създава съответното представление, са различни. Много е важно и досега съм успявал да се адаптирам към всеки нов екип, с който започваме работа. Има режисьори, които много добре знаят какво искат да видят и не приемат предложения, независимо дали те са добри или лоши. През всички процеси, в които съм работил с режисьорите, ти си изграждаш едно семейство за няколко месеца и после, когато се играе представление, си имате нещо като „семейна сбирка“. Чисто актьорски винаги и изцяло се доверявам на режисьора. Не е моя работа аз да се самонаблюдавам. Естествено, ако имам някакви вътрешни спирачки, предпочитам да разпитам повече каква е идеята да правя нещо конкретно на сцената, за да го оправдая за себе си. Смятам, че съм адаптивен и съм успявал във всички процеси да си намеря комфорта – да изляза от собствената зона на комфорт и да създам зона на комфорт на персонажа. Мисля, че съм успявал досега. Нямам представление, за което да се подготвям с нежелание да играя. Става дума за достигане степента на самочувствие на самия персонаж, потъпквайки себе си, защото правиш неща, с които не си съгласен от морална, човешка или житейска гледна точка, но са подходящи за героя ти. Например в спектакъла „Портретът на Дориан Грей“, с режисьор Стайко Мурджев в Драматичен театър – Благоевград, аз не разбирам хората, които казват, че не искат да остаряват. Не си пожелавам болните амбиции на Дориан Грей, който не иска да остарее, в стремежа си да бъде вечно млад и харесван. Аз не виждам нищо лошо в това времето да върви и да се променя, и ти да се променяш заедно с него. Няма нищо по-нормално от това ти да се променяш, защото ако останеш на едно и също място, времето просто те подминава. Така че във всяко представление работата ми с всеки режисьор е била различна. Както подходи режисьорът, отговарям реципрочно. Има режисьори, които са били по-студени и по-дистанцирани в работата си с нас, актьорите, и респективно ние ограничаваме работата си само до репетиционния процес. Има режисьори, с които изграждаш приятелство и извън сцената и театъра, и там комуникацията е на съвсем друго ниво. Зависи от режисьора.

Зорница Каменова: Участваш в различни представления – по древен персийски епос, по древногръцки мит, по разкази на колеги актьори. Кое прави един спектакъл съвременен?

Севар Иванов: Това, което може да направи един спектакъл съвременен, е темата. Независимо от формата. Виждам в афишите много неща, които се водят съвременни само защото са по-нестандартни, ексцентрични или са въведени някакви съвременни технологии. Аз смятам, че съвременен спектакъл е този, за който съвременният зрител продължава да мисли след края на спектакъла, продължава да разсъждава за това, което е гледал. Защото маркетингът е важен, за да привлечеш аудиторията, но за да я задържиш, трябва нещо стойностно и качествено. Затова за мен тематиката е най-важното нещо. Ето „Шахнаме – сказание за Зал“, с режисьор Елена Панайотова, е по персийски епос, който е на 4000 години, но там говорим за семейството, за родител, който е изоставил детето си, защото е различно, и за безсмислената война. Във „Федра“ от Петър Пламенов, с режисьор Бойка Велкова, темата е за семейството и за забранената любов. Аз много се радвам на персонажа си. Още когато Бойка ме покани, ми предложи да чета по-внимателно ролята на Агатон. На мен Агатон нищо не ми говореше, но той ми беше най-интересен, защото потиска у себе си забранената любов, както и всичките други персонажи в пиесата, между другото. Но моят герой е единственият, който се осмелява да изкаже гласно пред себе си и пред обекта на любовта си своите чувства. Той е готов и приема негативните последици от това, че се е примирил с чувствата си и ги произнася. „Портретът на Дориан Грей“ отново засяга теми, които са много актуални – желанието на хората да се поддържат вечно млади, красиви, дори следвайки някакви изкуствено изградени норми за красота, също така и стигматизирани теми – за табуто, за сенките у всеки от нас. А относно другия спектакъл „А’Парт“ на режисьора Илко Ганев, аз не познавам човек, който да е гледал това представление и да не се е влюбил в него. Защото там просто се говори за човешкия живот. Независимо от професията на всеки един зрител, гледайки „А’Парт“, той може да се припознае. Всеки от нас е минал, минава и ще минава по всички теми, които се засягат там – за живота, за любовта, за началото на професионалния път и естествено – за смъртта.

Зорница Каменова: Как виждаш българския театър сега и в развитие? Как премина и какви перспективи стоят пред него след жестокия трус, който изживя по време на пандемията COVID-19 и периода на хигиена, дезинфекция и дистанция? Нещо промени ли се?

Севар Иванов: Аз искрено се надявам това да е някакъв трамплин, за да отскочат нещата в културната ситуация. Имам конкретни наблюдения от професионалните кръгове, с които комуникирам и виждам, че нашият сектор се развива до някаква степен, следвайки западните модели, и имаме много разнообразни форми на сценични изкуства, независимо дали става дума за държавния или частния културен сектор. За разлика от западния свят, в който секторът до голяма степен е на пазарен принцип и или правиш нещо, което много хора да го гледат, или отпадаш от играта, ние имаме привилегията системата на сценичните изкуства да е изградена по друг модел. Държавният сектор тук дава възможност културното разнообразие да достига до хората от цялата държава. Ако нямаше държавен сектор, сценичните изкуства щяха да са фокусирани в пет града в България и щяха да се превърнат в шоубизнес, без да се търси художествена стойност, а да се набляга на това как да привлекат повече хора, за да се изкарат повече приходи. Така че тази ситуация с COVID-19 наби спирачките в сектора и в момента трябва да се възстановяваме. Но всеки, който се занимава с изкуство не трябва да забравя отговорността, която носи за възпитанието на публиката. Ако се наблегне само върху тази функция на изкуството – шоу, развлечение, забавление, то тогава – да, ще спечелим зрителите за веднъж. После те ще искат нещо още по-забавно и по-развлекателно и ние ще се превърнем в един телевизор, който предава само риалити формати, защото хората го гледат. Тогава ние се лишаваме от нашата функция на артисти и ще сме само изпълнители. Изпълнители на волята на зрителя, а за съжаление, възпитавайки зрителя само в риалити формат, такива ще ни бъдат критериите и изискванията. Ако им покажем нещо просто, те следващия път ще искат нещо още по-просто и накрая няма да има нужда от нас. Затова се надявам, че по-голяма част от хората, които работят в сферата на културата и изкуствата, ще си припомнят за тази отговорност да възпитават вкус у публиката. Забелязал съм в театъра, че зрителите уважават това. Те не обичат да бъдат подценявани, напротив, много по-стойностно е да покажеш нещо, което да ги замисли, разтърси и самите те да чувстват, че са част от това, което се случва. Иначе те гледат, смеят се, след това излизат от салона и се оказва, че са си пуснали телевизора, но по по-сложен начин, защото е трябвало да станат от дивана, да се облекат подходящо, да си закупят билети и да отидат до залата. Тогава нашите спектакли ще са телевизионни предавания.

Зорница Каменова: Неусетно прескочихме към управленската ти функция. Ти си заместник-директор на Драматичен театър – Благоевград и съчетаваш две професионални направления – актьор и мениджър. Занимаваш се с административните въпроси в един от сериозно развиващите се театрални институти в България. Чувстваш ли се по-отговорен към театралната ситуация у нас?

Севар Иванов: Станах заместник-директор по административните въпроси на театъра по покана на неговия директор – Маргарита Мачева. След като завърших бакалавърска степен в НАТФИЗ, магистратурата ми беше „Мениджмънт в сценичните изкуства“. В момента съм и докторант в УНСС с ръководител Биляна Томова. Специалността ми е „Организация и управление извън сферата на материалното производство“, а темата на дисертацията ми е „Методика за финансиране на сценичните изкуства – възможности за оптимизиране“. Мотивацията ми да се занимавам с всички тези неща е първо, да не ми е скучно. Видях, че ако съм само щатен актьор в театър, независимо от това колко представления репетирам или в колко играя, всичко се превръща в рутина, в която знаеш какво да очакваш. На мен ми е интересно да се провокирам и да надграждам тази работа, която върша на сцената. Има много работа за вършене, защото държавният културен сектор съществува десетилетия наред и за съжаление, голяма част от него не е променена. Както и по-рано стана дума, когато нещо не се променя, то отпада от играта. Държавният сектор има много да наваксва, защото е една гигантска инфраструктура и в момента е оставена на произвола. Всички функции са делегирани на съответния директор. В същото време имаш много ограничения. Това е все едно едновременно да играеш пет игри, но с една и съща пионка. Ти се опитваш да спазваш правилата на всяка от игрите и просто стоиш на едно място и всичко друго те отнася. Да, има много работа за вършене. Още магистърската ми теза в НАТФИЗ беше за финансовото управление на държавните културни институти в областта на сценичните изкуства. Тогава се занимавах с това как един театър, спазвайки всички правила такива каквито са, би могъл да е икономически стабилен. Изводът ми е, че не е възможно. Имаш много ограничения и е като пясъчен часовник – отгоре си затиснат и трябва да продължиш в същия обем, но всъщност в средата е толкова свито, че капе песъчинка по песъчинка и докато се напълни резервоарът от долната страна, отнема много време. Така че има много работа, за да се отпуши този колан, който с времето се е затегнал. Има нормативни актове, които не са актуални. Все пак имаше много добри примери по време на и след пандемията, които дадоха възможност за дългосрочно подобряване на ситуацията в сценичните изкуства. Взеха се мерки, провокирани от извънредното положение, за стабилизиране на финансовото положение на държавните сценични институти. Благодарение на тези мерки голяма част от тях всъщност видяха какво е да се работи нормално и спокойно. Част от тези мерки бяха за обезпечаване от страна на Министерството на фонд „Работна заплата“. Нещо, за което иначе всеки институт трябва да изкара необходимия ресурс. Такива мерки, ако се приложат в дългосрочен план – те биха дали много добри резултати. Мерките бяха въведени заради извънредното положение, а се оказа, че театърът ни отдавна е в извънредно положение и е имал нужда от тези мерки.

Зорница Каменова: Да се върнем към отговорността. Бидейки разпознаваема фигура, актьорът трябва ли да бъде обществено ангажиран и да използва сцената, за да заявява гражданска позиция?  Провокирана съм да ти задам този въпрос, защото на церемонията за Националните награди „Икар 2022“ почти никой от сцената не изрази отношение към току-що започналата инвазия на Русия в Украйна, за разлика от други подобни световни и европейски форуми за кино и театър.

Севар Иванов: Ако по някакъв начин го засяга тази ситуация и разбира се е подготвен, актьорът би могъл да заеме позиция. Аз самият не се възприемам като публично разпознаваема личност по никакъв начин и това не ме вълнува. Но ето сега, като си припомням церемонията на Националните награди „Икар“, тя беше в началото, буквално дни след този акт. Аз например към онзи момент, а и сега, не се чувствам подготвен да говоря на тази тема. Да, не оправдавам и не подкрепям войната като цяло, защото това е вмешателство. По отношение на социалните теми и проблеми много по-важно е не какво мисли и говори човек, а какво прави за разрешаването на даден проблем. От много по-голяма полза в конкретната ситуация с войната в Украйна е помощта, която оказаха много мои колеги на украинците, които напуснаха държавата си. И тази подкрепа е по-важна от това дали я афишират публично. Ако направим паралел със западния свят, там се набляга на тази публичност, а за съжаление, у нас публичността има предимно негативен контекст. Публичното съдържание, което голяма част от хората споделят в социалните мрежи, е провокирано от негативно събитие и е в негативна посока. Така че малко сме сбъркани в начина, по който да споделяме нещата. Много обичаме да подчертаваме негативната част и да затворим случая дотам, а не какво мога аз лично да направя. Ако нещо не ти харесва, виж как може да се разреши проблемът и действай в тази посока, обедини и други хора около себе си.

Зорница Каменова: В този ред на мисли, в какво намираш вдъхновение?

Севар Иванов: В работата и всичко, свързано с работата. Да останеш сам със собствената си работа – дали е върху роля, дали е върху проект, който пишеш или ръководиш, или координираш, хем оставаш сам, хем комуникираш с много и всякакви  хора и от тях черпиш по нещо – идея, начин на изразяване, позиция, качества и умения. Желанието ми е да мога и да знам всичко, въпреки че няма как да го постигна. Никога не съм си представял работата като ходене в офис от 9 до 5. При мен работата е от събуждането ми. Когато се занимаваш с изкуство, всяка идея и всяка мисъл са проект, който може да бъде овеществен. Мотивиращо е да имаш свободата да мислиш и да фантазираш, и въображението ти да добие някакъв вид. Аз се радвам, че има възможност хората да видят творението на моето въображение и също да им подейства – да ги стимулира, да ги вдъхновява, мотивира. Това е много зареждащо и не ми дава спокойствието да махна с ръка, да го зарежа и да кажа: „Днес няма да дам всичко от себе си“.

Зорница Каменова: В продължение на разговора ни за работата знам, че ти предстои нещо вълнуващо.

Севар Иванов: Да, така е. Предстои ми да замина за Ню Йорк за докторантска специализация. Суперслучайно стана всичко, просто ми попадна реклама за кандидатстване по Програма „Фулбрайт“. Беше последните дни на ноември, а срокът беше до първи декември. Реших да попълня задължителните документи и да ги пратя. В средата на януари получих мейл, че съм одобрен и ми насрочиха интервю. Минах и интервюто, после ме одобриха и от борда на Програмата от американска страна. Следваше покриване на ниво за владеене на английски. Бях убеден, че няма да го покрия и дотам ще спре тази игра, оказа се, че го минах, и последното нещо беше интервюто за виза, която също получих в крайна сметка. Но всичко това го правиш между другото. Когато си сложих подписа, получих виза и си осигурих билет за САЩ, едва тогава осъзнах, че е истина и заминавам. Странно ми е, защото за пръв път ще ме няма за шест месеца. Имам чувството, че някаква нова врата се отваря и старата също си стои широко отворена. За времето до заминаването гледам да приключа каквото мога, и особено в театъра да не оставя отворени проекти, да не поемам нов обем работа, за да съм коректен и да действам адекватно като администратор. А иначе там отивам във връзка с едно изследване, включено в дисертацията ми, която е посветена на методиката за финансиране на сценичните изкуства. В една от точките има заложено проучване за други модели на финансиране, както прилагани в България – например модела за общинските театри, проектния модел за финансиране на частните културни организации, така и за прилаганите модели извън България. В САЩ държавен сектор няма, както и Министерство на културата. Има няколко типа структури подобни на Национален фонд „Култура“. Там има друго отношение на хората към културата. Надявам се в България хората също да схванат, че инвестирайки в култура, инвестират в себе си и в своето развитие. Най-лесният начин хората да инвестират в култура е като я потребяват. Театърът не е нещо, което можеш да сложиш в джоба си или да си го прибереш вкъщи и да му се радваш, но той ти дава нещо на много по-смислено. Театърът трябва да бъде третиран като здравеопазването и образованието. Образованието не е за образованите, то е безплатно за хората, които имат нужда от образование. Здравеопазването не е за здравите, но то ти е гаранция, че ако ти не си здрав, има къде да те поправят. По същия начин е културата. Тя не е за хората, които се занимаваме с култура, не е за елита, напротив културата трябва да е държавна политика именно за хората, които нямат достъп до култура. Не би трябвало да има хора без достъп до култура, като говорим както за териториален обхват, за финансов, религиозен, етнически аспект. Културата, здравеопазването и образованието са социални политики. Ти си отглеждаш нацията с тези три неща. Но ако направим паралел с политиката в същото време, всички се занимаваме с онова, което можеш да хванеш и пипнеш – дали е магистралата, дали са сградите. Мислим си, че ако имаме всички тези материални неща, ние ще оцеляваме и ще се развиваме. Напротив, ако имаме другите, ще оцеляваме и ще се развиваме, защото в крайна сметка, ако върнем времето много назад, преди нашата цивилизация, тогава не са имали магистрали, ама са имали изкуство и още стоят произведенията им в пещерите. Ценностите са други и не знам дали един COVID ни беше достатъчен, за да оценим какво ще ни накара да продължим нататък по-смирени и по-добри.

Декември 2022