Статии

Интервю на Ина Божидарова

Ина Божидарова: Иска ми се да започнем разговора с най-близкото театрално събитие за отминалия сезон – „Бурята“ на Робърт Уилсън. Как се случи, че стана част от екипа на спектакъла?

Веселин Мезеклиев: Със сигурност трябва да имаш късмет. Аз съм късметлия. Късметлия с това, че през годините успях да запазя нормални, човешки отношения, да спечеля професионално уважение и в много случаи  приятелство с повечето си колеги. Ситуацията беше такава: трябва да се признае, че репетициите с Боб Уилсън са истински тежко изпитание за нашего брата. Методът на Уилсън за изграждане на спектакъл е, най-меко казано, необичаен за нас. Физически боли. Като следствие Уилсън е имал проблеми с част от актьорския екип. Правил е смени, изпълнителите на ролята на Просперо по някакъв начин са се демотивирали. Любо Петкашев, с когото сме били в един клас във ВИТИЗ, но никога не се случвало да работим впоследствие заедно, е поредният репетиращ. По-рано, съвсем случайно, на една среща на випуска, Любо, като избран във вътрешния кастинг за участие в екипа на бъдещата постановка, между безбройните наздравици, съпътстващи подобни срещи, научи от мен за интереса ми  към Боб Уилсън и за благородната ми завист към отворилия му се шанс. После, в кризисен момент, когато репетициите влизат в заключителния си етап, Любо се отказва от ролята на Просперо, споменава името ми като вариант за заместник. А Вальо Ганев, който пък беше един от хората, който задоволяваше нескритото ми любпитство към процеса и начина на работа, безкористно ходатайства за мен, прескачайки директора М. Донкин пред екипа на Боб Уилсън. Представи ме като познавач на работата на Уилсън. Беше вълнуващо. Аз открито се възползвах от ситуацията. Разказах, че съм пътувал до Крайова през 2017 г. да гледам неговите „Носорози“, дори развързах косите си, които по онова време бяха до раменете, точно като за Просперо. Усетих, че клъвна, защото ме попита дали наесен съм свободен, а аз, естествено, щях да бъда. На всяка цена. И така впоследствие, въпреки нежеланието на директора на Народния театър да допуска външни изпълнители, се добрах до кастинг за ролята на Просперо.

Самият кастинг се състоя по-късно пред камера, като очакванията на Боб са били да се заснеме предварително подготвеното ми изпълнение на началната сцена, която бях гледал на последната му репетиция. Радина Боршош репетираше Миранда. Когато ме повикаха през лятото, тя беше готова да партнира, но нито сцената беше подредена, нито аз знаех за какво е трябвало да се готвя.  С асистента му от българска страна попаднахме в ситуация на „развален телефон“ – някой разбрал едно, друг друго, та накратко, наложи се да лъжем режисьора. Повторих няколко пъти движенческата партитура на героя от първата сцена, като говорех началния монолог от „Господин нощ“, текст, който знам „на вода“. На няколко пъти вмъквах: „Мирандааа…“! (Все едно, нали Боб не разбира дума български…!) Още тогава асистентът Алекс ме уверяваше, че е сигурен в това, че Боб ще ме избере. Така и стана.

Ина Божидарова: С какво и по какъв начин работата ти върху тази роля е различна в актьорския ти опит?

Веселин Мезеклиев: Би било напълно банално да описвам изключителността на този архитект-режисьор, но той обективно владее ролята на Бог-създател на светове. Всичко е под негов едноличен контрол. От край до край! Всички елементи се изграждат, наслагват и постигат едновременно – актьорска игра, осветление и звук. От първата репетиция актьорите са на сцената с маркиран костюм и грим, по изготвени проекти от асистенти, подредени във вертикална структура на подчинение, като резултатът се коригира до последно, до премиерата. В действителност това е  свят, в който всички елементи са еднакво важни, всички компоненти са равни, имат самостоятелна тежест и не се стремят да доминират един над друг. От актьора се изисква да се овладеят строго фиксирани движенчески и речеви партитури, да се изгради звуково-речева маска, кoято да не се „изнасилва“ през стилизирания, създаден от тонрежисьор звук. В повторенията, със задължителните постоянни промени, трябва да се постигне ансамбъл от светлина, звук и движение, ефирен, излъчващ лекота свят, освободен от напрежение. Важно е да се научи техническата форма.  Чак след това, след като тя се овладее, става важно онова, което артистът чувства, или онова, което е свързано с  психологическата мотивация, неговата или на героя, от която Боб съвсем не се интересува. Спектакълът е някакъв вид ритуална структура с артикулирани знаци, които трябва да повтаряш по един и същи начин, служейки си с определен вид сценичен език. Това е език с истинско вникване в областта на техниката, с особена телесна и чувствена страна, свързана с окрупнените и скулптирани живи оценки и реакции на героите от разказа. Подчинен на цялото, артистът трябва да слуша с тялото, с цялата си същност, като животно. Боб ми повтаряше: „Вдигни главата, отвори широко очите!“; „Пренеси тежестта на другия крак“; „Захапвай думите“; „Слушай с очите си!“.

Трябва да изпълваш изискванията на специфичния език, на който говори спектакълът, да артикулираш отчетливо изказа.  Ако имаш проблем с „потиснатата си актьорска индивидуалност“ в този метод, това си остава за твоя сметка.

Всичко, което правеше Боб, не беше намислено предварително. Записваше на видео. Вероятно вечер е гледал записите и после съставяше общата партитура по време на следващата репетиция, бавно, с удивителна последователност и търпение, там докъдето бяхме способни да издържим. Накрая непременно се извиняваше за причинените страдания и ни благодареше.

Ина Божидарова: Театърът на Робърт Уилсън едва ли е изненада за теб, но участието в него и личният контакт  промениха ли възприятието ти за него?

Веселин Мезеклиев: Още преди първите демократични избори през 1990 г. гостувахме със спектакъла „Дзън“ на студентска трупа в Урбино, Италия. Оттам се върнахме с видеокасета, на която имаше откъси от „Черният ездач“ (Black rider) на Боб и откъси от представления на Пина Бауш. Представяш ли си 1990-а? Бяхме съсипани. Сега всичко това е достъпно в YouTube, но тогава… Това бяха илюстрации на специфични, неподлежащи на буквално копиране или имитации оригинални начини на работа, водещи след себе си убедителни резултати. Скъсване със знанието за това какво театърът и танцът е, или не е, или трябва да бъде. По силата на случайността имах шанс да се срещна с Боб професионално след 32 години и след премиерата, когато с Вальо Ганев подскачахме около него с чаша в ръка да „изкъртим“ някоя похвала, той някак снизходително и иронично ми каза: „You are grеat“, а Вальо се сдоби с оценката, на която до днес завиждам: „You are sexy!“.

Накрая на сезона Деница Езекиева ми препрати една публикация във Фейсбук на човек, външен на съсловието ни, когото не познавам. Тази публикация изразява за мен онова, което в метода на Боб обективно дава свобода на актьора за интерпретация вън от оковите на партитурата, за която говорех по-горе. Ще я цитирам дословно: „Бурята“ на Робърт Уилсън успява да спои елементи от японския театър, комедия дел арте, стилът на Уес Андерсън и театъра на абсурда в синтетичен, хладен език, визуално съвършен, опрян на звука и особено на светлината, хуманизиран eдинствено от Просперо (В. Мезеклиев)“. Господи!? 40-годишните ми усилия даваха резултат. Представяш ли си как бихме си говорили с Боб да хуманизирам наратива…?

Ина Божидарова: В твоя професионален опит имат място и финансираният държавен театър, и независимата сцена. Накъде натежаха везните в последните години и защо?

Веселин Мезеклиев: Бил съм на щат в държавен театър (Пловдив – 3 години,  „Сълза и смях“ – 13 години), артист в общински театър (Театър „София” – 1 година), свободен артист, пак на щат в държавен театър (Младежки театър – 2 години), после пак свободен артист, пак артист в общински театър (Театър „Боян Дановски”, Перник – 13 години) и когато получих предложение да стана изпълнителен директор на театъра във Враца и попитах за заплатата, веднага се съгласих. Последните 13 години бях работил на минималната за страната заплата. Впрочем припомням – в Перник общинското ръководство съкрати артистите.

Ина Божидарова: През 2002 г. казваш, че да си артист на свободна практика, у нас не е добра практика. Какво мислиш сега за това?

Веселин Мезеклиев: Тази попара я изсърбах. Да си свободен артист, тогава значеше да имаш свободата да избираш ролите си. Беше все още възможно да те изберат, защото си най-подходящ. Коридорът беше тесен, но можеше да се получи роля в някой театър. Сега те вземат, ако си разпознаваем през телевизора и името ти непременно продава билети. Одисей пътува за Итака… По пътя трябва да премине с кораба си през една скала, която за кратко се отваря и веднага след това се затваря. Който минал, минал. За времето, на което съм свидетел, скалата се отваря грубо на 20-ина години. Отворът на процепа и времето до затварянето се влияе от обществения, социалния,  политическия контекст. Сега театърът, по сполучливото сравнение на една театроведка, се превърна в „апендикс на телевизията“. През скалата последно минаха „Комиците”, с тях няколко талантливи и рефлективни артисти, в чийто манталитет се припознават „новите българи“ и няколко истински „selfmade“ герои. Казвам го с уважение, без капка ирония. Сега стоим отново пред затворената скала. Пълчища млади моряци с грейнали лица гледат прибоя. Скалата по всичко изглежда няма да се отвори скоро. Поради липсата на реформи, който се е добрал до щата със зъби и нокти, се държи за сламения сал. Морето ври от удавници.

Ина Божидарова: Звучи ми като обречена кауза. Виждаш ли някакви възможности у нас, подобно на други европейски театри, които да работят с артисти на договори за определени роли?

Веселин Мезеклиев: Нали „Театър 199“, „Топлоцентрала“, „Сълзата“ са такива? Много директори наемат евтинко и за кратко младата сила, но „щатът“, постоянният трудов договор си остава анахронизъм от соца, с който не можем да се сравним. Директорите печелят конкурс и встъпват в длъжност за 4–5 години, а в голямата си част артистите са с договор за вечни времена. Директорите могат да се сменят, а когато са застрашени, артистите завеждат дела в съда. Ще се самоцитирам от 2002 г.: „Ако си артист, ти трябва да поддържаш социалния си статус, защото така се легитимираш в обществото. Ако не играеш, ти го губиш, ти трябва да станеш друг и няма нищо лошо да смениш професията си, но губиш досегашния си, онзи „кандидатския за славата“ статус. И въпросът е как оценяваш този факт спрямо собствения си живот. Дали ще се отървеш с лекота от него или цял живот ще се мъчиш. Това са човешки драми. Похабява се човешки ресурс.“ [1]

Ина Божидарова: Доколкото си спомням, през годините имаш административен опит в столични институти. Какво научи от опита си на театрален директор на един извънстоличен театър какъвто е Драматично-куклен театър – Враца?

Веселин Мезеклиев: Бях за кратко „Ковид“ директор. Първият въпрос, на който трябваше да отговарям пред местното ръководство, свързан с представянето ми беше „Познаваш ли се с Краси Радков?“. Ами, познавам се. За близо двете години на тази позиция бяхме затворени, бяхме на 50 процента, на 30 процента… Това в камерната зала са 25–30 души публика при еди-колко си пари за заплати за еди-колко си щатни бройки. Средна цена на билета няма и 5 лв. Умножено по 3 за всеки лев, тази сметка по правилата просто няма как да излезе. Как да се изравни със субсидията без Краси Радков? Нямам отговор.

Театърът във Враца прилича на триглав змей, който живее в област, обезлюдила се почти наполовина, че и повече. Едната глава е кукленият театър, другата – драматичният, а третата глава е администрацията и обслужващият персонал, която трябва да поддържа живота на огромното, остаряло, разпадащо и рушащо се туловище на бетонния мастодонт – сградата, собственост на общината, която за кое по-напред… С основна сцена със 730 места, която трябва и да се отоплява на всичкото отгоре. Кой би повярвал, че съществуват още живи змейове!?

Ина Божидарова: От сегашната ти гледна точка и от натрупания опит какво мислиш, че куца в системата на сценичните изкуства и ако зависеше от теб, какво би променил?

Веселин Мезеклиев: Нужно е да се дефинира точно за какво служим на обществото. Особено там, където бюджетът плаща, особено в провинцията, вън от лъжливия комфорт на столицата. Да има някаква цел в дългосрочен план, вън от „парите прим“, отвъд забавлението на долницата и т.н. Щото нали знаем какво е казал Захари Стоянов: „Кючеците привлАчат“. За мен синтезираните тезисни послания са нежелателни, но се изкушавам да чуя нещо, което колкото и да е банално, да звучи в този смисъл: „Да отвоюваме пространствата, завзети от бездуховността и мрака!“ или „Да населим безлюдните територии на невежеството!“ и т.н.

За врачанския театър приоритет трябва да бъде работата с детската и младежката аудитория. Някакво постъпателно усилие заедно с образователната система, което да даде плодове след 10–15 години за една друга България.

Ина Божидарова: Какви са наблюденията ти за публиката? Променя ли се и каква е взаимовръзката ѝ с театралните процеси у нас?

Веселин Мезеклиев: Валентин Стойчев, царство му небесно, някъде към 2005–2006 г. беше правил социологическо проучване, което показваше, че на около 40 000 души в София им минава през ум да идат на театър и те съставляват основната ни публика. Отвъд тази цифра всичко е случайно. Не съм убеден, че резултатът се е променил драстично с почти двойното нарастване на града оттогава. По същото време репетирах с Младен Киселов, който пък, идвайки отвън, не беше сигурен дали изборът да се постави редакцията му на трилогията на Сухово-Кобилини с темата за несправедливостта и корупцията  се вписва в контекста на заглавията, съществуващи в тогавашния столичен афиш. Акцентът беше на друго място. Не знам дали съм достатъчно ясен в отговора си.

Ина Божидарова: В последните години присъстваш на сцената на Театър 199 „Валентин Стойчев“. С какво те привлича екипът на този театър?

Веселин Мезеклиев: Театър 199 е лесен театър. Казвам „лесен“, защото е малък. Не изневерява на слогана си – „За зрители с изискан вкус“, и е без щатни актьори. Всичко се случва леко и безконфликтно, ако изключим пролетно-летния разлив на софийската канализация в салона му, но там хората са се научили да се справят и с това. Удоволствие е да се работи в него.

Ина Божидарова: Участваш и в „Господин нощ“ на Яна Борисова? Какво е впечатлението ти от съвременните български театрални текстове?

Веселин Мезеклиев: Нямам поглед върху новите български пиеси. Изказвам благодарност за поканата на Стилиян Петров и Ани Монова. Този проект ме върна на „Раковски“. Текстът е специфичен, повече литературен, отколкото драматургичен. Трудно напипахме формата. Представлението се развива, диша учестено, зависи от живия контакт. Всеки път е различно, но когато публиката се смее, то е на място, там където трябва.

Ина Божидарова: В поредицата от ангажиментите ти не на последно място е и преподавателската ти дейност. Всъщност какво място заема тя в живота ти?

Веселин Мезеклиев: Не стана нарочно. Не бях планирал, дори не бях си представял, че ще бъда учител. В НБУ влязох като съосновател на театралния департамент преди 30 години с идеята да създадем алтернативно пространство. По-късно се разбра, че трябва да се гони академична кариера, да се влиза в структури и т.н. Не беше за мен, напуснах театралния департамент. Даскалуването е друга професия. После запълних, уж временно, липсата на преподавател по актьорско майсторство за режисьори в департамент „Кино и телевизия“. Приех, като реших, че няма да имам особена отговорност към студенти, които няма да стават професионални актьори, но мога да помогна от практическа гледна точка да се разбере какво е да бъдеш под обстрел, като „жив обект“, подложен на манипулация пред обектива. Беше уж за малко, а вече 28 години съм там. Хоноруван преподавател съм. Имах натрупан опит, затова после приех да бъда асистент на проф. Красимир Спасов в НАТФИЗ за 4 години. Бях асистент и на Ники Ламбрев в ЮЗУ за 5 години.

Ина Божидарова: Как се променя професионалното образование у нас? В театъра? В киното?

Веселин Мезеклиев: За да избегна баналното говорене, ще разкажа една история. Плаша студентите по кинорежисура в първата ни среща с „входно ниво“. Задачата е да направят разпределение на ролите в хипотетично семейство, в три възрасти – родители, деца на около 20–25 г., вуйчо, вуйна, баба, дядо. Проверката е да се види как и кого познават. Резултатът е катастрофален. Студенти пети семестър назовават само популярни ТВ лица. Инструментът е copy/paste. Липсва усилието, любопитството да търсиш и направиш своите открития. Миналото е анонимно, неразпознаваемо. Името Катя Паскалева е тотално непознато. Разказвам това с ирония, за сверка със самооценката на колеги, а Вальо Ганев ме контрира със следния случай. Снима с Джералдин Чаплин и между сцените си с нея общува с колега – чернокож актьор, италианец, който го пита – Тая коя е? Джералдин Чаплин – отговаря Вальо. Нов въпрос – Тя известна ли е? Как да кажа… да, добра актриса! Дъщеря е на Чарли Чаплин. А той – пита колегата – известен ли е? Като се замислиш, как ти изглежда? Сигурно е нормално.

Ина Божидарова: Интересите на студентите и информацията им за света променят ли се с годините и как?

Веселин Мезеклиев: Променят се. С технологиите всичко изглежда леснопостижимо. Трудното е да се генерира съдържание, а не да се тиражират единствено и само красиви картинки и ефектни ракурси.

Ина Божидарова: Кое е най-важното, което трябва да знаят за занаята на театралния актьор или за киноактьора, за изкуството днес?

Веселин Мезеклиев: Да се забрани фразата „Като за българско не е зле“. Двайсет и първи век е. Нещата се измерват отвъд Калотина. Трябва да се полагат системни усилия, да се следи контекстът, защото е хубаво да се знае, че културата не подлежи на революция, тя подлежи само на еволюция.

Ина Божидарова: Имаш ли режисьорски амбиции в работата със студентите, а и извън нея?

Веселин Мезеклиев: На повечето артисти с опит, меко да се изразя, на „бледия фон“, им изглежда лесно да минат от другата страна на рампата. Режисурата е сериозна работа. Гротовски казва, че дълго е бил конструктор на представления преди да стане режисьор. За да не пропусна някой и да не влизам в полемика, няма да споменавам добрите български образци, но като говорим за професията „режисура“, да си спомним „Тартюф“ на Иво ван Хове или „Мъртвият идва за любимата си“ на Йерней Лоренци, които гледахме това лято. А режисурата на студенти е деликатна работа. Режисьорът артист обикновено „се тика“ да изявява повече себе си, но за тяхна сметка. Избягвам да го правя. Конструирал съм представления, когато съм оставал без работа – два моноспектакъла – „Малката жена“ (беше в театър „София“) по Кафка  и „Холстомер – историята на един кон“ по повестта на Л. Толстой (свободен проект). И двата спектакъла в партньорство с композитора Георги Попов. Конструирал съм сам изявата си. Във Враца, за да не се харчат пари, по време на Ковид забраните събрах доброволните усилията на трима млади колеги, като обединих три приказки на Оскар Уайлд – три моноспектакъла в едно представление. Това с педагогическа цел, вече веднъж бях правил и в Сливен през 2010 г. Пак заради спестовност, пък и да дам пример, направихме в кукления театър „Една история с две  мишки“ по Андерсен, но и това е римейк на старо усилие, при това от миналия век. Тази куклена постановка има голям успех във Враца. Актрисите са страхотни. В афиша на Театър 199 „Мишките“ още съществуват в репертоара, играе се и е с моето име като конструктор, макар че там пише „режисьор“.

Ина Божидарова: Какви творчески планове имаш за в бъдеще?

Веселин Мезеклиев: Нямам планове. Научих се да не мечтая и да не си строя пясъчни кули. Скоро получих известие от НОИ, че мога да се пенсионирам. Имам стажа и годините. Иначе съм на разположение. Има много роли за възрастни артисти, които още могат да помнят дълги реплики. Защото в крайна сметка най-важното в нашата професия остава да си знаеш текста.

[1] Веселин Мезеклиев: Почувствах се длъжен да съм на страната на промяната, без да мисля за себе си. –Homo Ludens, 2002, кн. 4–5.