Статии

Интервю на Асен Терзиев[1]

Йерней Лоренци e сред водещите режисьори на Словения, преподавател в Академията за театър, радио, кино и телевизия в Любляна. Носител е на Европейската театрална награда „Нови театрални реалности“. Българската публика познава 4 от неговите постановки, гостували на МТФ „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“: „Бурята“ от Николай Островски (2013), „Бесният локомотив“ от Станислав Виткевич – Виткаци (2014), „Илиада“ по Омир (2016) и „Мъртвият идва за любимата си“ от Светлана Макарович. През сезон 2022/23 излиза първата българска премиера на Йерней Лоренци – „Орфей“ на голямата сцена на Народен театър „Иван Вазов“.

Асен Терзиев: Четири пъти Ваши представления гостуват в България в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“ и бяха много добре приети от театралната публика и специалистите. Разкажете как се появи идеята за Вашето гостуване в България като постановчик, както и идеята да работите по темата за Орфей.

Йерней Лоренци: Предишният директор на Народния театър Мариус Донкин ме покани да работя тук. Идеята за „Орфей“ беше негова. В секундата, в която ме попита, бях сигурен, че ще го направя. Веднага след предложението имах вътрешно усещане за основната тема – смъртта…

Асен Терзиев: Знам, че проектът бе осуетен заради Ковид-19…

Йерней Лоренци: Жена ми беше болна от рак. Това беше основната причина за забавянето.

Асен Терзиев: Как се подготвяхте за този проект?

Йерней Лоренци: Когато семенцето се зароди у мен, започнах да го наблюдавам. Като поток, който се движи вътре в мен и се появяват идеи. Някак достигнах до възможната структура и след това започнах да търся и материали…

Асен Терзиев: Разкажете за материалите, на които попаднахте и които Ви вдъхновяваха.

Йерней Лоренци: Стихотворението на Рилке „Орфей“ беше много важно за мен, както и стихотворението „За музиката“. Също, разбира се, текстовете на Овидий, Вергилий, Аполоний Родоски – това бяха базисните литературни източници. Мислех, че щом като Орфей  пътува, то и аз трябва да помисля за различни стилови подходи. Реших, че трябва да започнем с войната, защото малко е онова, което знаем за Орфей преди Вергилий, Овидий и епоса „Аргонавтика“ на Аполоний Родоски. Малко знаем и за светилищата. На две-три места в „Аргонавтика“ обаче е описано как започва битка и Орфей изважда своята лира, и настъпва мир. Подобен вход търсех – казах си, че трябва да започна директно с войната, която да трае известно време и след това да се появи Орфей и да се заяви с един жест. Орфей е способен да направи промяна за другите, може и да решава техните проблеми, но не може да го направи за самия себе си впоследствие. Той е някой, който може да спаси света, но не може да спаси самия себе си, което е големият проблем.

Преди „Орфей“ вече бях правил няколко представления върху митове от древността. При тях за мен най-важен остава проблемът как техните герои да бъдат очовечени, как да създам гравитационно поле около тях. Силно вярвам, че зад всички големи истории – за Исус Христос, Гилгамеш, Ахил, Орфей и т.н. – стоят конкретни хора. Това беше и подходът ми към Орфей.

На първата репетиция разказах на актьорите за смъртта на моя баща и за смъртта на моя близък приятел, който играеше ролята на Агамемнон в „Илиада“[2]. Започнах с двете мои най-силни преживявания със смъртта. Исках да създам интимно пространство. Знаех, че искам да изградя нещо около високата литература, но и да сменям перспективата, начина на разказване, думите…

Асен Терзиев: Каква е за Вас голямата лична тема свързана с Орфей?

Йерней Лоренци: Смъртта, която трае миг, но за всеки от нас бе нещо, което продължава по-дълго. Как да доближим зрителите до това преживяване на смъртта на колкото се може по-лично ниво. Има три стратегии. Първата са историите – като тези от „Метаморфози“ на Овидий, сонетите на Рилке и т.н. Втората се появи, когато открих медицинските текстове, които ми даде брат ми. Не знаех как тялото реално умира в такива детайли. Тези описания не само ме изненадаха, но и се почувствах абсолютно смазан, четейки това, което ще се случи с моето тяло, с тялото на моето дете или с всяко тяло… А третата стратегия беше личният опит на всеки със смъртта. Исках да комбинирам трите заедно. Така че да имаме това художествено поетично ниво идващо от „Метаморфози“, „Георгики“ на Вергилий  и поезията на Рилке, след това да имаме обективното, научно описание на смъртта, и накрая най-важното за мен ниво – личното.

Асен Терзиев: Поставяли сте и операта „Орфей и Евридика“ на Глук през 2014 г. в Люблянската опера. По работата върху нея имахте ли подобни усещания и асоциации?

Йерней Лоренци: Да, вмъкнах нещо и там и от това преживяване. Знаете ли, болката може да бъде трип за егото. Мисля, че големият проблем на Романтизма е раждането на страдащия субект. Колкото повече страдаш – толкова по-свят ставаш. За мен това е проблем. Болката може да стане пристрастяваща като хероин.  От един момент нататък болката може да се превърне в наистина разрушителен трип за егото.

Асен Терзиев: Може би да ни разкажете как подходихте към операта? Там също ли вмъквахте различни текстове?

Йерней Лоренци: В операта нищо не съм добавял, а само махах. Махнах хепиенда. Операта е прекрасна, обаче този финал с Амур като deus ex machina… Никак не го харесвах, диригентът се съгласи и го махнахме. На финала Орфей продължаваше да върви с дълга брада, помагащ си с тояжка, обсебен от своята болка.

Асен Терзиев: В операта често ролята на Орфей се пее от мецосопран. Според вас в театъра Орфей може ли да бъде и историята на жена?

Йерней Лоренци: За мен Орфей е историята на един мъж. Тъкмо по тази причина тук и създадох сцените, които са от гледната точка на Евридика. Нищо не знаем за нея от литературата. В „Метаморфози“ тя произнася една дума: „Сбогом!“, а в „Георгики“ казва не повече от 2-3 изречения и всички те са свързани с Орфей. Тя все едно не съществува сама за себе си. Това се превърна във въпрос за мен: коя е Евридика? На финала имаме няколко Евридики.

Асен Терзиев: Как подбрахте актьорите и как ги мотивирахте да станат Ваши съавтори?

Йерней Лоренци: Бях гледал няколко представления в България. Реших да направя нещо като прослушване. Поставих 3 задачи и помолих актьорите да се снимат. Получих около 50 видеа и направих своя избор с помощта на хората от моя екип, които също изгледаха всичко. Предварително познавах единствено Владо Пенев и Деян Донков. Това, което за мен е хубаво, е, че не знаех кой кой е, кой каква репутация има. Не знаех нищо и не ме интересуваше. Гледах записите и проверявах какво чувствам. Щастлив съм от избора, който направих. Започвахме репетицията, събрани в кръг. Всеки споделяше нещо, след което давах домашни задачи. Дадох им домашно още на първата репетиция, така че на следващата репетиция вече все едно гледахме някакъв театър. В работата ни не ставаше дума за обсъждане на идеи, концепции и ала-бала, а директно за действие, за да усетим нещата не с главите си, а по-надолу, с корема.

Асен Терзиев: Как личните истории на актьорите стигаха до представлението? Това, което чуваме, са техните собствени думи, или бяха пренаписани от драматург?

Йерней Лоренци: Това са точно техните думи. Аз и драматургът само помагахме какво да остане. Сега, когато вече всичко е част от представлението, всяко нещо има своя ясна драматургична логика. В крайна сметка гледах и на техните истории като на материал не по-различен от този от „Метаморфози“, който подреждам като куратор в представлението.

Асен Терзиев: От перспективата на опита можете ли да кажете, че вече сте открили своя метод за правене на театър? За мен, като зрител отстрани, е лесно да разпознавам разни неща и да си казвам – това е типично за Лоренци.

Йерней Лоренци: Да, макар и да съм наясно, че този начин на работа не може да се прилага към всички теми и материали. Трябва да съм нащрек, за да не се превърне това в моя зона на комфорт. Но да, така е, имам свой метод и принципи, които са важни за мен.

Асен Терзиев: Можете ли да ги опишете? Например имаше ли неща, в които много сте вярвали в началото на Вашата кариера, от които впоследствие сте се отказали и сте се фокусирали в друго?

Йерней Лоренци: Да, в началото всичко опираше до текста, до говоренето… Губех си времето с разни концепции в главата ми. Не забелязвах актьорите. Работех външно и главно за себе си. В един момент започнах да се чувствам все едно съм попаднал в някакъв свой собствен затвор. Трябваше първо да го осъзная, а после да се опитам лека полека да го разруша с нови подходи. В някакъв смисъл отново да създам себе си. Трябваше в човешки план да се отворя. Трябваше да разруша тази йерархия, според която режисьорът стои отгоре и знае…

Асен Терзиев: Бихте ли дали пример с някоя от предходните си постановки? Работата по коя Ваша постановка Ви промени сериозно?

Йерней Лоренци: Гледали сте моята постановка на „Буря“ на Островски, нали?

Асен Терзиев: Да, това беше първата Ваша постановка гостувала в България през 2013 г.

Йерней Лоренци: За мен това беше важна постановка. Трудно ми е да го опиша,  но този текст с остарелия контекст и патос на неговото време… някак успях да го направя дълбоко личен.  Чудех се как да накарам публиката да забрави, че е на театър… Например комбинирахме историческите костюми с модерни микрофони. Използвахме много различни жанрове музика, така че изпълнението да следва вътрешния свят и движение на персонажите. Как да се промени начинът на игра, как наистина да се присъства на сцената… Естествено, имах и огромен късмет с актьорите… Трябваше да преместя центъра си надолу. Да изляза от голямата си глава и да сляза надолу между сърцето и онази сексуална област там… Както и идеята да не се играе характер. За мен най-интересната зона е по средата. Да си представим например, че тук се намира реалната актриса, а тук е, да кажем, Евридика. От една страна, само актрисата не е достатъчна за театъра, но от друга, кой пък знае коя е Евридика. Най-важното пространство е това между тях. Представлението е поток между двете. „Буря“ беше представлението, с което започнах да осъзнавам важността на това междинно пространство. Защото аз също така не знам и кой е Йерней – кой съм аз. Когато се усещам наистина свързан със себе си и се опитвам да бъда едно цяло, пак си оставам на малки парченца. Трябваше да пресъздам наново разбирането си за образите. Дразня се, когато актьорът каже – знам всичко за моя образ. Глупости! Ти не знаеш нищо за самия себе си, как изобщо ти хрумва, че знаеш всичко за своя образ!? Това междинно пространство е много пластично. Също като митологията. Трудно е, когато нямаш фиксирани опори, но трябва да го приемеш, защото опорите са илюзорни. Осъзнаването на това ме освободи.

Асен Терзиев: Погледнато отстрани, макар и Вашите спектакли да са различни, забелязвам три постоянно присъстващи елемента и бих искал да ви попитам за тях. Нека започнем с музиката. От „Буря“, през „Бесният локомотив“ и „Илиада“ музиката е важен елемент от Вашите спектакли и винаги се изпълнява на живо. Какво място заема музиката за Вас? Тя някакъв канал ли е за споделяне на по-интуитивните, нерационални неща? Как работите с композитора?

Йерней Лоренци: Музиката е важна. Самият аз нито чета ноти, нито свиря на инструмент. Слушам много музика. Може би за мен музиката е минималистичният път към тоталната творба – Gesamtkunstwerk. За мен музиката влиза директно в личността. Нямам предвид само сърцето. В изкуството на музиката има по-малко граници, за разлика от другите изкуства. Няма нужда да знаеш – музиката някак влиза в теб. За мен музиката е важен слой – тя открива едно допълнително пространство… тъй като психологическата линия на Станиславски или Фройд е тясна…  Трудно ми е да го обясня…

Асен Терзиев: Добре, да Ви задам един директен и прост въпрос. Защо е толкова важно за Вас актьорите да свирят на инструменти и да пеят дори и когато не са особено добри изпълнители?

Йерней Лоренци: За мен театърът е нещо направено от човек за човек. Голям късметлия съм да работя с композитор като Бранко Рожман, който също е обсебен от тази идея за споделеното човешко преживяване. Не става дума за това колко някой умее да пее или свири – това са граници. Това, в което вярваме, е, че на сцената колкото е възможно повече неща трябва да се случват директно пред очите ни. Усилието, което един актьор полага, за да изсвири едно парче, да кажем, на акордеон, създава определено енергийно поле и фокус. Тук не става дума за перфекционизъм.

В „Орфей“ много исках първата част, „Война“, да бъде перфектна в музикално отношение. осветление и т.н. Докато следващата част, „Сватба“, да е по-отворена, с импровизации. За мен музиката е като един от актьорите.

Асен Терзиев: Композиторът Бранко Рожман на всички репетиции ли присъства?

Йерней Лоренци: Да, както и задължително за мен е от ден първи на репетицията да имаме и пиано. Бранко, разбира се, си носи и компютъра. Пробваме различни неща на място. Създаваме обстоятелства, от които някак органично да се раждат нещата.

Асен Терзиев: Вторият постоянен елемент, който забелязвам във Вашите спектакли, е, че на сцената изграждате заедно с актьорите нещо като античен хор независимо с какъв текст работите. Защо е толкова важно за Вашия театър всеки да бъде нонстоп на сцената, без значение дали играе в съответната сцена или не? Как Вие оркестрирате това живо присъствие?

Йерней Лоренци: Нали разбирате – ние сме живи непрекъснато, до момента, в който умрем. Аз истински вярвам, че всеки отделен човек е отделна история. Някои истории са по-бляскави, други по-простички. Но същественото е, че всеки носи своята история. Не харесвам идеята актьорът да се появява само за своята си сцена – струва ми се унизително. За мен сцената е като енергийно поле. Всички сме като в мрежа и за мен е важно тази мрежа, как да кажа, да не е тясна… Актьорът става едновременно и зрител и това създава допълнителна връзка. В идеалния вариант на моя театър и зрителят следва да стане активен като актьора, но в своя вътрешен свят. Харесвам и идеята актьорите да са постоянно на сцената, за да може да следват всеки импулс.

Асен Терзиев: Ще бъде ли коректно тогава да кажем, че Вашият метод на работа с актьора е микс между Брехтовия метод на отчуждението и лабораторния театър на Гротовски?

Йерней Лоренци: Мисля, че сте прав. Аз непрекъснато използвам един и същи израз – навън и навътре,  във всякакъв смисъл. Да вземем например разказването на истории или онова което Патриc Пaвис нарича „tell-acting“ – играта-разказване. За мен това е важна позиция – между актьора и разказвача. Започваме например с „имало едно време един човек…“ и т.н. Това е в трето лице минало време, но аз мога да го променя в първо лице – в текста, или в емоциите си. Мога да стигна и до отъждествяване, като обаче си остана в трето лице. Обичам да изследвам това междинно пространство – между действащия и разказвача; да не се създава илюзия, а алюзия. Самият аз се идентифицирам със себе си по различни начини. Разговарям със себе си, наблюдавам себе си от различни ъгли и разстояния. И може би най-важното е пространството за публиката. Кога въображението на публиката става активно, как се активира вътрешният ѝ свят. Това се опитвам да правя. Затова и не използвам илюзия.

Асен Терзиев: Третият постоянен елемент е пространството – как работите с него? Често сякаш включвате и публиката в игровото пространство, но и картините, които създавате са много сетивни. Усещат се на физическо ниво, със стомаха.

Йерней Лоренци: За мен пространството е отправната точка. Не мога да мисля без пространство. За мен пространството е като детска площадка – място, в което може да се случи нещо с максимално малко средства. Как да изобразим Хадес например? Използваме една пътека… Как с малко средства да активирам въображението на зрителя? Пространството трябва да остане отворено, динамично, да може да се променя. Затова и обикновено не ползвам големи предмети. В пространството отново се стремя повече към алюзия, а не към илюзия. И също използвам фронталността на релефа – не използвам дълбочините. Сякаш ние само разтваряме прозореца, но какво има зад него оставяме на въображението на зрителя. Опитвам се да достигна и онази точка, в която онова, което показвам, да бъде достатъчно, за да активира зрителя, затова в изразните средства се опитвам да бъда напълно конкретен. В „Орфей” ползваме например тиксо, пепел и други неща, но тяхната задача е да отворят въображението. Харесва ми да водя зрителите на пътешествие, в което предметите се променят и например масата става и операционна маса, и жертвен олтар, и сватбена маса.

Октомври 2022

[1] Доц. д-р Асен Терзиев e театровед, театрален критик и преподавател в НАТФИЗ с интереси към театралната теория, история и мениджмънт. Автор е на множество театрални рецензии и статии, както и на две монографии „Театралността – езикът на представлението“ (2012) и „Драмата и Английският романтизъм – Уърдзуърт, Колридж, Байрон, Шели“ (2019).

[2] Актьорът Йерней Шугман (1968–2017).