Статии

„Драконът“ от Евгений Шварц. Сценична версия и постановка Явор Гърдев, сценография и костюми – Свила Величкова, музика – Калин Николов, участват Михаил Мутафов, Михаил Билалов, Стоян Радев, Ованес Торосян, Ненчо Костов, Александра Златева, Константин Соколов, Станислав Кондов, Валентин Митев, Пламен Димитров, Адриан Филипов, Валери Вълчев, Николай Кенаров, Ивайло Иванов, Милена Кънева, Теодора Михайлова, Юлияна Чернева, Нели Вълканова, Здравко Кънчев
ТМПЦ, Драматичен театър „Ст. Бъчваров“ – Варна, премиера 3, 4 октомври 2018 г.

Пиесата „Драконът“ от Евгений Шварц е написана през 1943 г. и е забранена по времето на Сталин. Режисьорът Явор Гърдев я определя като притча за превъплъщенията на властта. С нея  той се завръща на сцената на  Варненския театър. Спектакълът създава поле за размисъл и за разбиране на фигурата на властника, на приказно-митологическия му корен. Още по-важен за постановката е приобщаващият й сценичен език, обърнат с лице към младите поколения театрални зрители. Именно за да бъдем във връзка с тях е нужно да позволим на всяка приказка и на всеки мит да търси основанията си в настоящето.

Първата среща с една нова театрална постановка може и е редно да се случи много преди началото на представлението. И всички ние, зрителите, имаме своите интуиции за разпознаване на онзи ключ, който ще отключи първите ни нагласи – името на режисьора, авторът на пиесата, актьорски имена, конкретният театър. Първата ми среща с „Драконът” на Евгений Щварц под режисурата на Явор Гърдев на сцената на Варненския драматичен театър се случи изненадващо чрез един случайно попаднал пред погледа ми афиш – залепен на място западнало и затворено отдавна, със затъмнени и мръсни прозорци. Върху един от тях бе и афишът – едро експонирани зелени мъжки обувки от кожа на хищник върху яркобял фон и една кървавочервена буква. Ключът проработи и отвори врата в съзнанието ми – вече бях виждала човек с подобни обувки. Така започна и рецептивният живот на „Драконът” за мен. Авторът на театралния плакат – сподвижник на Явор Гърдев, художникът Димитър Трайчев, е уловил с един изчистен образ изключително много значения, не просто валидни за тук и сега, а създаващи емоционални връзки. Виждали сме този човек, познаваме го, тайно го ненавиждаме. Не особено известен публично, не видимо във властта – но някак знаем, че той управлява, той избира вместо нас, негов е нашият град, нашето общо място. Това са неговите обувки – безсрамно скъпи, в екстравагантни цветове, направени от рядък хищник, те са част от корпуса на властника без лице, и дори без име, облечен с властта, в чийто консенсус живеем.

Според математическа теория за светоустройството сме стъпили върху евклидовата геометрия и нейните модели. Светът ни е основан върху утвърдена наративна относителност и през големите си сюжети. Стъпили сме и върху „Илиада”, „Прикованият Прометей” и още стотици митове и наративи, които стоят в основата на нашия общностен градеж. Разклащането им би донесло страх и несигурност. Страх, но и ужас от дълбокото усещане, че тези истории за жестокост, покоряване и отмъщение са кръвните телца на общото ни тяло. Държат ни заедно и спояват живеенето ни в цивилизация сред хаоса. И е напълно редно актуализирането и интерпретацията на митовете да е задача на всяко поколение в театъра, а и в изкуствата въобще. Да ги преведе, да ги облече в днешни дрехи, дори да им изгради нов език – тази функция на твореца е сродена със системата на всички митологии.

Безспорно „Драконът” на Явор Гърдев е успял в тази си задача. Режисьорът подобно на Героя в приказката на Щварц се осмелява да пита, да търси друга версия, да противостои на приетия консесус. Поначало връзките със и размисълът върху днешното са от особено значение в работата на Гърдев. Познаваме добре възможностите на авторското му разчитане на класически текстове за театър като „Хамлет” и висотата на тези режисьорски постижения. При „Драконът” негова е и сценичната версия на пиесата на Евгений Щварц, преведена от Лилия Илиева. Гърдев от години работи с Варненския драматичен театър: „Бастард“, Марат/Сад“, „Крум“, „Пухеният“, „Калигула“, а вече и с актуалната премиера за театъра –  „Драконът”. В постановъчния екип той включва и композитора, с когото работи от години – Калин Николов, и художничката Свила Величкова, костюмограф на постановките му „Чайка“ и „Пияните“. Позната е и професионалната му връзка с много от актьорите от театъра – Михаил Мутафов и Стоян Радев, Пламен Димитров, Адриан Филипов, както и с гостуващите Ованес Торосян и Михаил Билалов. Дотук изглежда, че можем да бъдем сигурни в резултата и да не забележим рисковете, поети от режисьора. А те са интерпретационни кодове, в които рискът е и жест на оспорване на утвърдени за самия него похвати. В „Драконът” Явор Гърдев адаптира пиесата на Евгений Щварц, поставена и забранена в Съветска Русия, с ясната визия за голяма сцена и широка театрална аудитория: „Това е пиеса за дълбоките човешки интуиции и мотивации, по отношение на които политическите идеологии са само вторична маска, риторическо алиби”. Но сякаш наместо типичното за неговата режисура усложняване, тази дълбока тема е постигната с ясен и лесен за разчитане код. Средата е тъмна, индустриално сива, задушлива. Доброто е бяло и невинно, злото е черно и страшно. Героят е безразсъден и млад, Драконът е стар и могъщ. От една страна, този ход е безспорен и поради характера на приказката-мит, която борави с лесноразпознаваеми символи. От друга, самият Гърдев конструира сценичната приказка на този принцип като история, която има нужда да приобщи в тъканта си хората от залата, да обърне перспективата си към тях. В този смисъл „Драконът” рискува с един сложен, но добре осъзнат и изпълнен ход, да „говори” директно на зрителите, да бъде лесен за възприемане в своята приказна цикличност, но и възможен за приобщаване в дълбоката си, страшна тема. За да бъде подчертана идеята за театър, който говори в лицето на зрителя спомага и сценографската среда – изпълнена от Свила Величкова. Тази роля на сценографа като съавтор на цялото представление не е непозната за режисьора. За разчитане на митологичните мотиви отново се изисква актуализиран прочит и на ниво среда и образност. Сценичната ситуация подобно и на други постановки на Явор Гърдев не е съобразена с период, а е по-скоро компилативна. Но едно от сценографските решения за огромни сиви въздуховоди, превзели като пипала на огромен митологичен звяр сцената, а и част от залата, е особено успешно като концепция на сценографа. Средата излъчва мрак и безнадеждност, подобна на времето на написване на пиесата на Шварц, но и време сякаш посттехнологично. Съскащите огнени езици, включени през специални инсталации на сцената, разкъсват мрака, а червените пожарогасители допълват общата безрадостна картина. На този макабрен фон бялата рокля на Девойката и светлите дрехи на Героя ни дават ясни и категорични послания.
Следващият рисков ход на режисьора е с включването на непрофесионалната актриса – младата Александра Златева (от детско-юношеския театър „Златното ключе”, Варна) в централната роля на Девойката. Тази интерпретация на приказната пиеса също е особено важна – младото, неопитно момиче в бяла рокля изгражда съдържателен образ, символ на невинността. В мрачната, злокобна сценична среда сред сиви въздуховоди Девойката трябва да бъде жертвана в името на благоденствието на града. Всяка година Драконът взима една красива и невинна девойка, сега е нейният ред. Заедно с баща си (Стоян Радев в ролята на Архиваря) тя е готова да понесе съдбата, избрана от общността за нея. Не се плаши от смъртта, а само от раздялата с баща си и дома си. В този момент, внезапно, сякаш от нищото, се явява Героят (Ненчо Костов), решен не просто да я спаси от избраната съдба, а да се противопостави на Дракона (Михаил Мутафов) – онзи, под чиято власт са всички, дори и официалната управа на града – Градоначалникът (Михаил Билалов) и Функционерът (Ованес Торосян).  Новият актьор в трупата на театъра Ненчо Костов също е все още непознато за широката публика лице. Решимостта на Героя да се противопостави на Дракона е иманентна, тя сякаш идва още преди началото на спектакъла. Изненадващо, малко след началото се появява и самият Дракон – възрастен и ужасяващ, но и спокоен сред цялото преклонение и власт. Власт, с която едновременно съгражда и руши, през която дарява и взима. Позиция напълно неоспорима, вечна и отвратителна и на самия него. Драконът посяга към момичето, прегръща и я гали по лицето. А зрителят наблюдава не само този епизод от пиесата, но и познатия с изключителното си присъствие на сцената Михаил Мутафов и шестнайсетгодишната Александра Златева в някаква особена художествена неравностойност, рисков режисьорски жест – който ясно казва – всеки млад човек, изправен срещу машината на властта, изглежда неопитен и безсилен. Но тъкмо в това се изразява героизмът, в смелостта да застанеш лице в лице срещу могъщия, митологичен и непобедим свръхчовек. Достъпността при разчитането на образните внушения в този смисъл е лайтмотив в „Драконът” на Явор Гърдев. Струва си този режисьорски жест да бъде оценен високо, тъй като той не е случаен. В него разчитаме смисъла от съживяването на един мит, на една приказка – всяко ново поколение, всички млади да бъдат включени в неговото общо разбиране и превъплъщение.

Логично след решението на Героя да победи и убие Дракона, за да освободи момичето, следва и срещата с останалите персонажи от пиесата на Щварц. Градоначалникът в изпълнението на Михаил Билалов е чудесна актьорска антитеза на сдържания и скромен баща на Девойката – Стоян Радев. Билалов като Градоначалникът е изтъкан от сервилност и фалш, от рефлекса да коленичи пред висшестоящите и да унижава подчинените си. Тази режисьорска концепция за ролята приляга на възможностите на Билалов да преминава в крайни поведенчески позиции. Билалов, като шизофренното лице на официалната власт, контрастира и с отвратения и уморен от цялата обкръжаваща го сервилност Дракон. Драконът сам пише правилата на жителите на града и принципно ги изпълнява до последния момент, когато е победен в битката с Героя. Но публиката е някак подготвена за тази победа и тази победа е очаквана. Драконът – Михаил Мутафов, като благодетел и сатрап е изчерпал времето си, надживял го е. Идеологията, която сам е създал, е овехтяла и е време неговото хищническо палто и обувки да бъдат обути от друг. Моментът на новото превъплъщение на Дракона, а не конфликтът между доброто и злото е ключов за постановката на Явор Гърдев. Този момент е натоварен с цялата тежест на съпреживяването от страна на публиката. Новият Дракон, някогашният сервилен Градоначалник, се облича в старата власт с нови послания и очаквания за подчинение. От този момент слабостите в персонажа на Михаил Билалов ще се превърнат в неговите оръжия за подчинение и тормоз. Девойката отново ще трябва да стане жертва. Отново младо момиче ще трябва да бъде отнесено от Дракона, за да има спокойствие, благополучие и мир за останалите. Политическите обещания искат своите жертви не от тези, които ги произнасят, а от тези, които им вярват. Това е и моментът в постановката, в който маските биват свалени, макар и временно, за да бъде разкрита силата, която движи обществото напред – вечният двигател на желанието да властваш и на желанието да се подчиниш. Един цикъл ще приключи, но това няма да спре цикличността. Главата на един Тиранин ще падне, но не защото един Герой е дръзнал да го предизвика, а защото подчинените му ще търсят демагог сред някой от себеподобните си. Девойката отново ще протегне ръце към баща си за спасение, Бащата, макар и със силата на истината в ръката си, ще е безсилен пред нежеланието на околните да я чуят. Нуждата от порядък ще задуши нуждата от промяна на реда. Разбираме, че ни е нужен не просто Герой, който да разруши корпуса на властта, а който да разруши естественото ни желание да бъдем закриляни от нея. Можем ли някога да бъдем истински свободни, след като тези властови превъплъщения са в самите нас, от деца. Въпросите, които „Драконът” задава, изказани без тежък понятиен апарат, се оказват изключително сложни. Макар и познат, този мит – за Дракона, който всяка година отвлича едно момиче, за да продължи живота на другите, изисква от нас в рамките на своето случване да се съпреживее. Големият творчески успех на режисьора с трупата на Варненския театър е, че успява да отключи това съпреживяване не без помощта на рискови ходове – актьори дебютанти, акцент върху сценографската среда, премахването на четвъртата сцена и обръщането на перспективата навън, към гледащия. Специално е и мястото за рецептивната съдба на подобен спектакъл – фокусиран към младото поколение театрални зрители.

„Драконът” за едни ще бъде припомняне, а за други въвеждане в приказката за вечно превъплъщаващата се власт и сюжет за всички нейни основания.