РАДИЧКОВ, ИЛИ ЗА ГРАНИЦИТЕ МЕЖДУ ПЛАСТИКАТА И МУЗИКАТА

Венета Дойчева / По театралните сцени

HOMO LUDENS 22/2019

„Луда трева“ по Йордан Радичков, сценична адаптация и режисура Маргарита Младенова, сценография Михаела Добрева, Борис Далчев, музика Христо Намлиев, консултант проф. Цочо Бояджиев, проф. Георги Каприев, участват Албена Георгиева, Жана Рашева, Галя Костадинова, Каталин Старейшинска, Надя Керанова, Биляна Георгиева, Антонио Димитриевски, Иван Николов, Димитър Крумов, Румен Драганов, Георги А. Богданов
премиера 15 октомври 2018 г.

„Нова Библия“ по Йордан Радичков, авторски спектакъл на Иван Добчев, музика Асен Аврамов, пластика Марион Дърова, сценография по идея на Иван Добчев, Станислав Памукчиев, видео и мултимедия Димитър Сарджев, скулптура Антон Цанев, консултант: проф. Цочо Бояджиев, проф. Георги Каприев, участват Мимоза Базова, Сребрина Тимофей, Славена Зайкова, Александър Тонев, Михаил Стоянов, Йордан Ръсин, Николай Върбанов, Александър Евгениев, Кънчо Кънев, Лора Недялкова, Иван Златарев / Роберт Янакиев
премиера 30 ноември 2018 г.

Театрална работилница Сфумато   Програма „Ноев ковчег“

 

 Програмата „Ноев ковчег“ на театрална работилница „Сфумато“, посветена на Йордан Радичков, е интригуващо продължение на една стабилна линия в биографията на режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев. И двамата имат съкровена връзка със световете на Радичков и срещите с него са между най-изповедните творби в театралните им пътища. Това, че отново се обръщат към него, очевидно е знак за важни послания, събудени от нов поглед и активиращи нови въпроси. Съчетанието Радичков – „Сфумато“ е висок праг в скалата на театралното мислене, зареден с очаквания за оригиналност и  задълбоченост (все по-дефицитни в актуалния български сценичен пейзаж). И двете представления отговарят подобаващо на зададената през годините от Маргарита Младенова и Иван Добчев собствена мяра, кореспондираща с Радичковия призив: „Бъди невероятен!“. Заглавията на спектаклите „Луда трева“ (режисьор Маргарита Младенова) и „Нова Библия“ (режисьор Иван Добчев) посочват образи и мотиви, рефериращи към целия корпус от негови творби. Случайността подреди нещата така, че гледах първо премиерата на „Нова Библия“ (режисьор Иван Добчев), която хронологически е втори спектакъл от програмата „Ноев ковчег“, а след това „Луда трева“ (режисьор Маргарита Младенова) на редово представление с публика. Така съчетани, двете части от програмата „Ноев ковчег“ изразяват по различен начин общата тема. Светът на Радичков, видян от Добчев и Младенова днес, е изчезващо място на бленуване, мечта по отминала хармония, стопена в диплите на времето. И в двете интерпретации има доминантно носталгично настроение, през което като воал на спомена се разчитат сенки, звуци, гласове, цветове и отражения на Радичковите хора, а и други невероятни същества от неговия „див“ Северозапад. Макар и с различен театрален език, двете части от програмата се докосват чрез централното си питане за това какво се случва след изчезването на материалния и на духовния свят, чийто последен летописец е Радичков. Сценичната образност на двете части от програмата предлага две лични гледни точки към въпроса, които са солидарни в тревогата си и твърде различни в езика на изказването си. В това е красотата на двете представления – в демонстрацията, че внушението за ангажирано отношение към приемствеността между времена, топоси, ценности и идеи може да се изрази с театралност, оставаща свързана с обща естетика, но и с персонален стил.

Точно самостойността в автопоетиката на двете представления е най-ценното и оригиналното в новата програма по текстове на Йордан Радичков. Спектакълът „Луда трева“ е съставен от фрагменти предимно от прозаичните творби, докато „Нова Библия“ е организиран около „Суматоха“, свободно допълнен с други Радичкови текстове. Авторският стил на двамата режисьори се откроява в тези избори на материал – при Добчев носталгичната нота е по-драматична, при Младенова бленуването е просмукано с по-светла тъга. „Суматоха“ дава щедри възможности на Иван Добчев да се върне към свои любими образни мотиви и да си поиграе с множеството отворени брънки на Радичковата материя към препратки, асоциации и паралели в чисто естетически, но и в социално-исторически план. Тук той влага както шега и автоирония, насочени към „сфуматохата“, в която заедно с М. Младенова са се впуснали смело преди години, но и към лица, тясно свързани с прохождането и стабилизирането на театралната работилница („д-р Михайлов“, цитиран като необходим в сценичната ситуация лекар-специалист по лудостта, е не по-малко разпознаваем и като публичната личност на политически коментатор, впрочем присъстващ и сред зрителите на премиерата). Фигурата на суматохата се полага и като препратка към по-мащабни политически събития от най-новата българска история (промяната в държавното управление, политическите страсти и площадни акции се оказват все лица на социалната суматоха, гравитиращи чрез образността на представлението към събития с разколебан исторически статут). Точно в тези аналогии – суматоха/политическа превратност – лексиката и патосът на театралната игра леко буксуват, за миг загубват обороти и затъват в образи клишета и повторение на външна знаковост (скандиранията и лозунгите от първите митинги). Носталгичните струи в „Луда трева“ са в посока на автопрепратките към някои образни линии от представлението със същото заглавие от 1993 година – дървените стълби – в разнообразни съчетания те изграждат реални и символни места, и кокилите – шеговито намигване към човешката изобретателност и порив към спасително преминаване през „лудите“ моменти на битието: цялата пъстра компания се явява колективно на кокили и вдъхновено пее шлагера на Лили Иванова „Експрес танго“, по-популярен с първите си думи „Мигът, когато ний помръкнем като лица на есента…“. Кокили-хореографията намигва закачливо както към спомена за миналите дни, така и към наивното философстване на селската спявка). Мощната двойка на Суса и Софрона, както преди 25 години е един артистичен акцент в колективния образ на селския живот  и отново е изпълнена с бликаща енергия (днес от младите актриси Каталин Старейшинска и Надя Керанова).

Но тези по-бегли или по-явни връзки с предходни интерпретации на Радичков в „Сфумато“ съвсем не са център на новата програма. Създадени са две нови творби, в които индивидуалностите на Добчев и Младенова са четливо различими като различни.

„Нова Библия“ изразява една абсолютно свойствена на режисьора Иван Добчев стилова специфика – театралността се докосва до природата на пластическите изкуства, като съчетава реалните измерения на пространството с изразните възможности на театралната условност. Още първите мигове на представлението са подчинени на посоката, в която връзките между реално сценичното и свидетелството за реалността са активизирани в самостоятелна смислова плоскост. Огромен екран служи за завеса, върху която преди да започне спектакълът се прожектира водна шир, картина, която преминава в представлението и показва лодка с гребец (Иван Добчев) и пътник (Станислав Памукчиев). Потъналата родна Радичкова Калиманица е на дъното на този днешен язовир, а експедицията на режисьора и художника ги отвежда до единственото свидетелство за изчезналия минал живот – останките от селската църква. Плясъкът на веслата, природните звуци, оглеждащите се в гладката повърхност черковни сводове, покоят на мястото и самотните човешки фигури в лодката, която се плъзга бавно в необичайния храм – картината грабва с лаконичната си поезия и не скрива алюзиите със Зоната от „Сталкер“. Изображението изчезва, а театралното пространство  трансформира картината от екрана в реална сценична образност (вода, отломки, дървени греди, счупена каруца, стар меден казан за ракия, скелет от огромно животно). Случването на събитията (вариантите на разказа за умрялата лисица, спомените, монолозите на жените-крокодилки) се помества в сценичната рамка с по-голяма близост до естетическата логика на изобразителното начало, отколкото на театрално-игровото. Този подход кореспондира с Радичковата поетика чрез акценти върху пластическия капацитет на езика и свободните хоризонти на словесните асоциации. В картинно-пластическата естетика особено точно се вписват актьорите Иван Златарев (Араламби), Александър Тонев (Левачко), Михаил Стоянов (Тенец), Кънчо Кънев (Гамаша). В тези персонажи вниманието се съсредоточава в сдържана характерност, подчинена на централен щрих. Така те блясват с парадоксална и изненадваща светлина – Араламби/Иван Златарев е чешитът с „араламбенето“, но и северозападен нотабил от българските земи, от Левачко/Ал. Тонев струи чистотата на клоунските лица на Пикасо, Тенеца/М. Стоянов е като същество от извънземни поселения, а Гамаша/К. Кънев е пищно живописен в двусмислената територия на социалните препратки, свързани с въздействието на ловък ловец с кожен костюм. Другата група персонажи е положена в линията на откровено игровото начало – също толкова присъщо на Радичков и предлагащо не по-малко артистични провокации. Йордан Ръсин (Глигор) е в стихията на вихреното пиянство на играта, прескачаща до лудост, която актьорът великолепно владее. Николай Върбанов (І циганин) и Александър Евгениев (ІІ циганин) са живописно ярки, изобретателни и иронични. Жените-крокодили разгръщат хумористично-игровото в посока на стилизирана патетика, като свързват песенно-фолклорното със съвременното. Акцент в тази група е Мимоза Базова като І Крокодил, която пречупва музикализирания речитатив в словесно скулптиране на монументална женска праобразност.

„Луда трева“  разгръща друга специфика на Радичков – красотата на звучността и музиката в словото. Маргарита Младенова прегръща игровата природа на прозаичните творби и започва да декодира сърцевината на всяка дума. От изчезващите светове са останали само названията на предмети, местности, оръдия на труда, животни, имена, странни слова, които Радичков толкова обича и ни дарява като безценно богатство. Младенова на свой ред иска да ни приобщи към тази любов. В нейния спектакъл една общност живее в ритмите на съвместното битие, доминирано от споделените тревоги, радости, вълнения и открития, които никога не разделят, а само сплотяват и усилват колективния дух. Игровото начало се разтваря в поетика на хорово присъствие. Без да е буквално подчинен на някоя музикална форма, спектакълът въздейства като песенно-ритмизирана оратория. Соловите изяви на персонажите потъват в общата звучност, която е нежна и дискретна. Всички актьори са автентично предани на финеса и изповедността и наистина рисуват с думи не само линии, цветове и форми, но и ухания, фактури и дори невидимите за окото неща. В „Луда трева“ силно се чува безпокойството за чезнещата връзка на човека с природата. Съвременният жител на земята едва държи нишката от паяжината на родството си с основните първоматерии и стихии – една основна тема за Радичков, изразена в „Луда трева“ с усилена сетивност. Селото, което ще бъде залято от вода (същият язовир, който в „Нова Библия“ е покрил родната Калиманица), все още удържа битката за себе си, като възбудено се опитва да изговори и изкаже с думи и интонации миналото, настоящето и очакването за бъдещето, но тътенът на идващата вода е неумолим. Когато на финала всички тези селски чеда построяват от стълбите и дъските своя спасителна лодка, мотивът за Ноевия ковчег, който трябва да пренесе живота за бъдните дни и поколения е придобил съвсем актуални измерения. Публиката притихва с особен трепет, покорена от крехката сила на жените (особено въздействаща е красивата сцена на къпещите се млади жени), но и от причудливостта на мъжете – всички те са качени на примитивния сал. Без патетика и дидактика театралната игра е приобщила зрителите към светлото носталгично чувство на единение с онова, което не бива да се стопи в забравата на лудата трева.

Двете представления се свързват в хармонична връзка на идейно и образно докосване чрез активизиране на различни смислови точки от невероятната материя-текст-фактура-Йордан Радичков. Ако си послужим с алюзията за едно класическо заглавие, можем да наречем тази нова програма на „Сфумато“: Радичков, или за границите между пластиката и музиката.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox