Статии

„Кълър Джо“ от Трейси Летс, режисьор Стайко Мурджев, сценография и костюми Марина Райчинова, музика и хореография Станислав Генадиев, участват Малин Кръстев, Анастасия Лютова, Луиза Григорова-Макариев, Стоян Младенов, Георги Кацарски

Малък градски театър „Зад канала“, премиера 18 октомври 2018 г.

Необходима е известна доза режисьорска смелост, за да се решиш да поставиш на българска сцена безспорния хит на американския драматург Трейси Летс – „Килър Джо“, филмиран през недалечната 2011 г. от Уилям Фридкин с участието на Матю Макконъхи в ролята на едноименния убиец. Филмът успява да предизвика немалко положителни рецензии и отзиви в пресата, както и редица номинации и награди на едни от най-престижните фестивали по света.

С предизвикателството да преоткрие нови послания тук и сега, да се задълбочи повече в анализа, да изследва различни криминални линии и отношения между персонажите се е заел режисьорът Стайко Мурджев. В своя спектакъл той посяга смело към изследването на злото и неговото унифициране като общоприето, нормално и естествено мерило за съществуването на човека днес.

„Килър Джо“ е история за свят, в който отдавна са се претопили ценности като морал, чест, съвест, а добродетелите са отстъпили пред алчността и желанието за кръв. Очевидно самият текст прави сериозен социален разрез, който поставя въпроса за упадъка на обществото, намиращо се между променените християнски разбирания и прекалено живата и развиваща се културна дегенерация на различните прослойки.

Пиесата на Трейси Летс звучи като някакво далечно ехо на ранните творби на Сам Шепърд и Дейвид Мамет, а до някаква степен и на Макдона. Тя е написана през 1993 г. и е поставена за първи път от Уилсън Милъм в Next Theatre Lab в Чикаго и бързо се превръща в театрален хит със своя история и развитие. След успешния си старт представлението е адаптирано за Traverse Theatre в рамките на Фриндж фестивала в Единбург, като веднага получава положителни отзиви и наградата „Fringe First”, присъдена за нови продукции. През 1994 г. пиесата прави своя пробив и в Ню Йорк, в малък театър на Off-Off Broadway, a през 1995 г. е поставена за първи път в Лондон, в Bush Theatre. През изминалата 2018 г. пиесата се появи отново в Лондон, в Trafalgar Studio, под режисурата на Симон Евънс и с участието на Орландо Блум.

Самият Трейси Летс е американски драматург, известен и със своите значими актьорски превъплъщения. Носител на наградата „Tony” за ролята на Джордж в „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ (2013),  а също и на престижните отличия „Pulitzer”, „Drama Desk” и „Tony” за своята пиеса „August: Osage County”, или както е позната в България, „Август в Оклахома“, поставена на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ от режисьора Ясен Пеянков през 2011 г.

Голямото постижение в спектакъла на Малък градски театър „Зад канала“ е атмосферата – сива, мрачна, вещаеща смърт и разруха. Обстановката напомня дори на един от най-влиятелните филми на ужасите „Тексаското клане“ – не само заради кървавите сцени, заради насилието и напрежението, което целенасочено държи зрителите в очакване за опасност, но и заради общата майсторска визия, постигната от тандема между режисьора Стайко Мурджев и сценографа Марина Райчинова. Двамата работят съвместно във „Франкенщайн“, постановка на Театър „София“, и в „Петел“, постановка на Младежкия театър „Николай Бинев“.

Сценографията в спектаклите на Стайко Мурджев, допълваща действието, прецизно изработена и умело комбинирана както със сценичното пространство, така и с режисьорската интерпретация, винаги играе важна, почти самостоятелна роля. В този случай Марина Райчинова е пресъздала дома на типичното пропаднало американско семейство и го е затворила в кухнята около (върху, под и над) най-обикновен ламаринен кухненски плот с мивка, който обаче е подвижен и може да се превръща и във всекидневна маса, около която живеещите в къщата на ужасите се хранят. В дъното върху стената, някак воайорски са монтирани пет неподвижни душа, издигнати над сцената върху метална скара. С тези няколко детайла домашната обстановка заприличва много повече на промишлена кухня, баня в болница, психиатрия или затвор, а масата в средата – на транжорна, където всеки момент ще бъдат разфасовани най-съкровените тайни на това разпадащо се микрообщество. В допълнение един телевизор, включен непрекъснато, поддържа почти истеричен шум, дразнещ умишлено и най-тънките струни на нервната система на всяко едно същество, на всеки признак на живот в пространството. Видеото, което върви, повтаряйки се периодично, дело на Владислав Илиев, допринася значително за наситената с агресия среда. Съдържанието му е изпълнено с динамично сменящи се кадри, като онези, за които някои телевизионни програми предупреждават, че не са предназначени за зрителите с фоточувствителна епилепсия.

Целият този творчески арсенал изгражда един свят, в който всичко е възможно, свят на движещите сили на нагона, на първичните инстинкти, там, където разумът се помрачава и бива тотално изместен, а раждането на чудовищното в човека се превръща в норма, в единствена възможност за собствено спасение.

Накратко историята: Крис Смит е 22-годишен наркодилър (Георги Кацарски), изхвърлен от къщата на майка си, пристига през нощта в дома на баща си Ансел (Стоян Младенов) и неговата втора съпруга Шарла (Анастасия Лютова). Затънал в дългове и заплашен от своя дилър, Крис въвлича баща си, мащехата си и своята сестра Доти (Луиза Григорова) в убийството на майка си с единствената цел всички да поделят застраховката от смъртта ѝ, а самият Крис да откупи със своя дял вината си. За целта Крис и баща му Ансел решават да наемат полицейския детектив Джо Купър (Малин Кръстев), който заработва допълнително като наемен убиец. Историята се задълбочава, когато Джо решава да поиска като залог самата Доти, която се оказва жертва – веднъж на собствената си майка, а втори път, на цялото си откачено семейство. Планът на Крис е осуетен, проблемите му добиват колосални размери, а кошмарът от последствията на действията му се превръща в негов палач.

В изпълнението си Георги Кацарски успява да въплъти едновременно краха на един типичен млад пропаднал бял американец, съчетавайки с това страданието и съчувствието към собствената си безпомощност и любовта към родната си сестра. Тази любов обаче не остава толкова невинна и чиста, не е напълно безкористна, имайки предвид, че Доти е вероятният бенефициент на застраховката на своята майка, а едновременно с това случващото се между двамата надскача безопасното поле на братско-сестринските отношения. Парадоксалното в случая е, че тук е единственото място, в което има все пак някаква любов, макар и нездрава и неразумна, породена от външни страхове и проблемни родители.

В образа на налудничавата сестра Доти Луиза Григорова съчетава напълно умело умопомрачено, страдащо от сомнамбулизъм момиче, което пред очите на зрителите съзрява, напуска своята невинност и се превръща в жена, която открива своето изненадващо спасение в безмилостния си завоевател – наемния убиец Джо. Той пък демонстрира желязното си хладнокръвие, стоицизъм, безскрупулност и всички останали качества, с които подобен персонаж може да бъде квалифициран, изпълнен изключително майсторски от Малин Кръстев, някак отстранено, с присъщо за професионален убиец самообладание и тънка психологическа изразност. Кръстев умее да внушава с лекота една особена двойственост на своите персонажи, прави ги близки до зрителите, с известна доза загриженост, топлота и човещина, и в същото време различни, виреещи извън познатото, движещи се по ръба на правилата и на общото схващане за нормално общуване. Съвсем ярки и съзнателно експресивни, характерни и цветни са образите на бащата и мащехата, които се изпълняват от Стоян Младенов и Анастасия Лютова. При тях режисьорът е търсил контраст и своеобразен антипод на останалите. Ансел и Шарла са първични, недодялани, груби, алчни за пари, но глупави и наивни. Целите и стремежите им са прозрачни, а действията им ги тласкат към предизвестен край.

В цялата тази история Стайко Мурджев е успял да открие едно особено чувство за хумор, което се явява и нещо като мост, като плавен преход, водещ към неизбежната морална катастрофа. Има моменти, в които зрителите остават с усещането, че случващото се на сцената е един кошмарен експеримент и отнякъде ще излезе цял екип със скрити камери и този ужасяващ „Биг Брадър” би могъл да приключи за всички. Историята обаче продължава да се развива, докато смъртта не погали всеки, надвесил се над пропастта на собствения си упадък.

„Това е спектакъл дистопия, иронична реалност, изградена от мрак и нищета, лишена от норми, правила и граници“ – твърди режисьорът Стайко Мурджев и действително светлината гасне поетапно над декора, за да очертае съвсем ясно сенките на чудовищата, които са се събудили от желанието за живот и са готови да пожертват и най-близкия до тях в името на единственото и необходимо оцеляване в свирепия живот.

„Килър Джо“ е безспорно постижение в афиша на Малък градски театър „Зад канала“, тъй като успява да държи публиката си будна, очакваща и осъзнаваща своето присъствие в залата. Подобен опит за реализация на текст, така чужд на нашите разбирания, текст, който е далечен от маниера на общуването ни, от културните ни напластявания и ред други фактори, е дързък ход и рискова крачка напред, която би следвало да оценим като добра практика за развитието на театралния живот у нас, а и на младата режисьорска генерация.