Статии

Асен Терзиев: Броят е посветен на актьора и актьорските методологии, затова ми се иска да започнем разговора с няколко по-общи неща. Какво място в биографията ти заема актьорското образование? Мислиш ли, че един човек може да стане актьор и без образование?

Христо Петков: Честно казано, когато кандидатствах в НАТФИЗ не бях ходил много на театър и не бях съвсем наясно какво точно трябва да се случи. Завършил съм при проф. Надежда Сейкова, която за мен е един много добър педагог, но не бих нарекъл това, което научих „методология”. Просто там, някак намерих себе си, или по-точно казано, открих нещо в себе си, което може да бъде и нещо в театъра.

Асен Терзиев: Имаш ли свой кумир сред актьорските методолози?

Христо Петков: Сега си давам сметка, че навремето докато съм учил системите на  Станиславски, Михаил Чехов или Лий Страсбърг не знам къде ми е била главата, но доста неща не съм разбирал. Например винаги ми е било странно, това което Страсбърг казва, че ако един актьор мисли за нещо, докато е на сцената, било то и несвързано с героя или постановката, но наистина мисли за това нещо, то той ще бъде верен в присъствието си. Странно е това, но има нещо вярно, макар и никога да не съм го пробвал с публика. По-късно пък, след като почнах да работя, започнах да откривам за себе си разни си свои неща, които днес, четейки повече, откривам при Михаил Чехов. Просто вече съм ги бил превел на свой език. Никога не съм приемал актьорската игра като система. При мен е малко като с английския език: говоря го много добре, но не знам кое време с какво точно наименование е. Съвсем наскоро много се впечатлих от книгата на Деклан Донелан „Актьорът и мишената”, въпреки че не ми казваше неща, които да са съвсем нови за мен. Хареса ми особеният, прост начин, по който е написана. Добре е за актьора да има методология, за да има пътеки през които да отключва образа. За мен всичко се свежда до това да съумееш да си зададеш правилните въпроси, които да те провокират да действаш на сцената.

Асен Терзиев: Всеки актьор има и своите актьорски кумири. Кои са твоите сред българските и световните актьори?

Христо Петков: На сцената харесвам много от приятелите си и няма да ги изброявам. Също така Валентин Ганев, Владимир Пенев, Диана Добрева, Руси Чанев, Светлана Янчева, Мариус Куркински… Много са, а от чуждите – Кейт Бланшет, Шон Пен, Даниел Дей Луис, актьорите от филмите на Аки Каурисмаки и Джим Джармуш.

Асен Терзиев: Известните актьори се славят и със странните си ритуали, преди да излязат на сцената. Ти имаш ли някакви свои и би ли ги споделил?

Христо Петков: Често пея преди представления… сам. И си имам различен репертоар за всяко едно. Не бих го нарекъл чак мантра, а по-скоро навик, ритуал някакъв. Пея 3 песни преди «Жюли, Жан и Кристин», една преди «Стриндберг в Дамаск», Елтън Джон преди всяко едно. Въобще списъкът е дълъг…

Асен Терзиев: Кога един актьор ти е интересен?

Христо Петков: Завладява ме, когато е свободен. Харесва ми, когато не виждам актьорските пинизи и чупки, когато видя че актьорът е тръгнал към ролята без торбата с трикчетата си. Иван Бърнев е такъв актьор – сякаш не държи на това да покаже, че играе хубаво, а според мен той е уникален, но е много скромен. Самочувствието е абсолютно задължително, когато си на сцената, но се дразня когато това започне прекалено да прозира. Когато някой актьор излезе с такъв хъс, че едва ли не ей сега тука всички ще ни разцепи…. Много ме дразни и когато видя на сцената как един актьор го мързи, не че не му пука, а когато просто го мързи.

Асен Терзиев: Като актьор мислиш ли, че гледаш по-различно театър от обикновения зрител?

Христо Петков: Не, не съм обикновен зрител, просто няма как. Макар че, ето например, когато отидох да гледам „Последната лента на Крап” с Наум Шопов въобще забравих, че съм актьор. По едно време даже забравих, че съм на театър.

Асен Терзиев: Биографията ти е любопитна с това, че почти изцяло си свързан с Театрална работилница „Сфумато”. Иван Добчев и Маргарита Младенова притежават свой собствен оригинален стил, но досега не помня да съм попадал на нещо написано от тях, в което да казват, че следват някаква методология. Как би описал начина, по който работите с тях?

Христо Петков: Участвал съм все пак и в проекти на други театри – в Народния театър, Сатирата, Сливенския театър. Но в „Сфумато” имам шанса да работя с хора, които ми вярват. След като завърших НАТФИЗ, първият, който ме покани беше Мариус Куркински в Народния театър за „Зимна приказка” по Шекспир. Точно по това време в „Сфумато” се появи и ателието около романа на Достоевски „Братя Карамазови”. Винаги съм харесвал „Сфумато” и техните представления. Затова отидох на ателието и всъщност там се сблъсках  с всичко отвътре. Ето, например правенето на ателиета е тяхната собствена марка в смисъл, че го правят преди всяко представление. То е като част от тяхната методология. Не разчитат толкова на това да се появи някой нов  актьор и да започнат да работят по текста, а по-скоро на някакво усещане на участниците. Те се интересуват и занимават с праобразите, миналото, несъзнаваното – да може да влезеш в нещо, което си е само твое; нещо, което никой не е поставял, а ти си го измисляш и целта ти е да успееш да се отлепиш от предварително намислената си история и да стигнеш до нещо, което въобще не ти е идвало наум, с което ще изненадаш себе си и тези, които те гледат. Ще ти дам пример с международния уъркшоп „Човешко, твърде човешко”, който направихме лятото на 2008 в Балчик и показахме в рамките на МТФ „Варненско лято”. Там участваше един изключителен шведски актьор Саймън Нортън. Задачата беше, че той има амнезия, и е забравил абсолютно всичко за себе си, а всеки един от нас останалите трябваше да измисли неща, с които да му припомни кой е. Той е невероятен – оставяше се на сто процента в твоите ръце. С изключително доверие към партньора, страхотен актьор, с вкус. И беше много провокативно, защото той трябваше да отреагира на всичко, което му предлагаме. Взаимно трябваше да се държим нащрек и това беше страшно интересно за нас и за хората, които го гледат, защото не е нещо репетирано или предварително подготвяно. Тази свобода в „Сфумато” страшно много ми харесва. Така че, да, мога да кажа, че Иван и Маргарита определено притежават нещо като методология, но не мисля че биха седнали да я напишат, тъкмо защото е свързана с неща като интерес към несъзнаваното. Тоест с неща, от които сякаш самите те очакват да бъдат изненадани и не могат просто да опишат в книга.

Асен Терзиев: Изиграл си много роли в програмите на „Сфумато”: „Долината на смъртната сянка” по Достоевски, „Програма Изход” по Толстой и Цветаева, Програма Стриндберг… Имаш ли си любима?

Христо Петков: Трудно ми е да посоча една. Защото в никоя своя досегашна роля не бих казал, че съм ползвал максимума от възможностите около образа. Но това си е процес на търсене и като къртица пробива всеки път, когато играя. Искам да кажа, че не мога да нарека нито една от своите роли завършена. Когато отидох на ателието за „Братя Карамазови”, изобщо не познавах Иван Добчев, а само бях работил малко с Маргарита Младенова в НАТФИЗ. Отидох с представата, че там едва ли ще намеря своето място. До този момент играех предимно комедийни роли и въобще не можех да си представя, че ще се стигне дотам да изиграя Иван Карамазов. При това братята да сме с Цецо Алексиев, Деян Донков и Иван Юруков, а баща ни да е Краси Доков… Самият аз супер се изненадах от това, което се получи, и ролята се превърна в нещо много хубаво за мен.

Асен Терзиев: Една от любимите ми твои роли е на Жан в „Жюли, Жан и Кристин” по „Госпожица Юлия” на Стриндберг, реж. Маргарита Младенова. Там, поне в моите очи, ти беше доста по-различен от другите неща, в които бях свикнал да те гледам. За теб тя стои ли също като различна роля?

Христо Петков: Да, по някакъв начин докато работехме аз също усещах че това е малко по-различен начин от нещата, които бяхме правили дотогава в „Сфумато”. С Грети работихме само по пиесата без в нея да се намесват други текстове или автори. Това, което говорихме около Жан, беше че търсихме образа на човек, който е успял да се самотренира по някакъв свой, особен и леко мазохистичен начин, и да зарови дълбоко в прахта цялата нищожност на своето минало, спомените за целия си род, от който  всички са стигали най-много до лакеи. Той се е преобразил в особа, която макар и облечена в ливрея се държи, като че ли й сервират виното в скъпи кристални чаши. При него всичко е изрядно, той се стреми да бъде някакъв свръхчовек и всъщност аз още продължавам да работя върху това негово особено състояние, върху онези мигове, в които ниските пластове на амбициите на това самотренирало се куче започват да избиват нагоре. За него амбицията е като глад, глад да бъде нещо, да направи нещо отвъд. Иска да отвори хотел в Алпите и виждайки тази  възможност започва да я преследва като хрътка. Много интересен персонаж е, написан страхотно.

Асен Терзиев: Извън конкретните репетиции, какво обикновено правиш, за да се подготвиш за роля? Четеш ли разни неща, гледаш ли филми?

Христо Петков: Докато работя винаги гледам много филми, които ме зареждат. В случая с „Жюли, Жан и Кристин”, естествено, не съм се хвърлял да гледам филми за слуги. По принцип, когато чета в главата ми винаги излиза някой, който си представям. За Жан, например, си представих веднага актьора Пийт Посълтуейт[1]. Може би, заради скулите и странното му сипаничаво лице. А винаги съм си представял и Джон Малкович като страхотен Свидригайлов. Появяват се някакви образи и те ми помагат, но в никакъв случай не се опитвам да ги имитирам или копирам. Просто за мен е важно да не свързвам със своето собствено лице лицето на героя, който играя. И често ми се случва да го откривам в лицата на известните филмови актьори. Иначе си спомням, че за Жан си бях измислил отначало някакви допълнителни неща. Бях си направил една особена прическа и помолих  един приятел да ми обере врата много високо. Отначало винаги почвам с някакви външни неща, които постепенно отпадат.

Асен Терзиев: В другото представление от програмата по Стриндберг, „Стриндберг в Дамаск”, реж. Иван Добчев, играеш някакъв много странен образ, който честно казано не схванах много какъв е.

Христо Петков: Аз си го наричам Непознатия, просто защото има такъв персонаж в самата пиеса, която така или иначе не съм чел, защото не е преведена.  В тази роля много се въртяхме около това дали всъщност играя младия Стриндберг, защото то и в програмата пише така – Аугуст, 35. С течение на репетициите обаче реших да се откъсна от това, защото не ми изглеждаше креативно да се правя на Стриндберг, който е млад, пък си говори със стария и т.н. От друга страна нарочното объркване на нещата е заложено в самия спектакъл. В случая не работехме по конкретна пиеса, а по скоро с някакви фантазии на тема Стриндберг. И на този образ аз гледам като на някакъв особен допинг, като на  свръхдоза адреналин и допамин, който влиза на сцената и размества всички граници. Идеята ми беше тази особена младежка кръв, разбира се налудна и болна, да се прелее  в остарелия, депресивен и незнаещ вече даже какво пише Стриндберг.

Асен Терзиев: В един от последните спектакли на Сфумато „Лазар и Иисус” по Емилиян Станев, реж. Иван Добчев, играеш Юда. За теб имаше ли някакъв проблем това, че играеш герой от Библията?

Христо Петков: В това представление влязох доста по-късно и много бързо. Първоначално бях казал, че няма да мога да репетирам, понеже бях страшно изморен от работата по „Стриндберг в Дамаск”. Иван Добчев беше започнал да репетира с Деян Донков, но после той се беше отказал, заради други ангажименти и съвсем случайно, на един ивановден в „Сфумато”, Иван ме видя и отново ме извика. Даде ми текста, който беше от около четири страници и аз го научих веднага от първата репетиция. Работата беше много приятна без никакво напрежение от факта, че става дума за библейски герой, за Юда, за предателя и т.н.

Асен Терзиев: Исках по-скоро да ми разкажеш за това как ти самия се съотнасяш към такъв тип персонаж. От съвременна гледна точка при подобни персонажи нещата са в едни изключително преувеличени измерения – говоря за емоциите, за чувството за вина и т.н. Какъв е твоя начин да се справиш с това, защото на мен ми прилича почти като да играеш в антична трагедия?

Христо Петков: При „Лазар и Иисус” придобиването на измеренията на антична трагедия си беше съвсем конкретна цел. Не знам точно как,  но ми беше интересно. Аз, например, не съм особено религиозен човек. Вярващ съм, но не мога да кажа, че съм праведен християнин. Но темата за вярата винаги ме е вълнувала. От друга страна Юда е един толкова натоварен със символика персонаж, че да го изиграеш е особена задача. В това, мисля, беше и предизвикателството. По тази причина се постарах никога да не погледна на образа все едно, че аз играя предателя. От  самото начало тръгнахме към тази история като нещо, на което не бива да се гледа по този клиширан начин. Помня че тогава пак гледах някакви филми и много четох Библията. Естествено, вътрешно за себе си имам абсолютно различни виждания за Юда от тези на Иван Добчев. Например преди да изляза на сцената си представям разни сцени от „Междузвездни войни” и в главата ми звучат Nine Inch Nails, и това са си лично мои асоциации, които си ме зареждат мен. (смях)

Асен Терзиев: Най-новият спектакъл, в който играеш е отново в „Сфумато”: „ОООО – сънят на Гогол”, постановка на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Знам, че първоначално отново е имало ателие. Какво правихте този път в него?

Христо Петков: Ателието започна около „Мъртви души” и по-точно около персонажа Плюшкин. Слез това с хората, с които започнахме работата върху самото представление, имахме още едно ателие, което беше върху комедията „Женитба”. На сцената имаше оставен един фрак и една булчинска рокля и всичко се въртеше около тях. Имаше много забавни и смешни колективни опити, изобщо беше голям смях.

Асен Терзиев: Ти ли избра да играеш Кочкарьов от «Женитба» и Попришчин от «Дневникът на един луд»?

Христо Петков: Ако помня добре в началото имаше съвсем различно разпределение, но след ротациите в състава, който остана да играе в представлението, в крайна сметка на мен се падна да играя тези две роли. Според мен Кочкарьов е изключително интересна, но в същото време коварна роля. За него Белински казва, че когато един актьор играе тази роля не трябва да си задава въпроса защо Кочкарьов желае да ожени Подкальосин. Докато Попришчин е вселена, в която човек или може да плува или да се удави. В последния ден от последното ателие след дълги колебания реших все пак да направя един опит, който бях измислил за Попришчин. Елена Димитрова ми беше подхвърлила да опитам нещо с хартия, листове или нещо подобно. И веднъж докато обядвах в ресторанта на «Сфумато», където има едни огромни хартиени покривки, си помислих че е възможно да се направи опит около това как един човек пише без да спира на един огромен лист, и продължава, и продължава, докато листа го поглъща и го деформира в нещо друго. Така дойде и идеята с големите листове и кралската яка, която пренесохме в представлението.

юли 2009

[1] Английски актьор. Известен с участията си във филмите „В името на отца”, „Ромео и Жулиета”, „Обичайните заподозрени”, „Амистад” и др. – бел. а.