Статии

Албена Тагарева: Кога за първи път се срещнахте с театъра?

Стефан Попов: Занимавам се с театър откакто се помня. Роден съм в София, но бащиният ми град е Сливен. Аз съм от юридическо семейство. За ужас на цялата юриспроденция реших да ставам актьор. В Сливен имаше един страхотен актьор и педагог, Тодор Пройков се казваше. Той направи театрална школа, от която са излезли много сериозни актьори. Аз започнах да ходя в неговата трупа, когато бях в трети клас. Помня, че ядох сериозен бой заради театъра. Дядо ми беше донесъл на майка ми кожено палто от Виена, а аз трябваше да играя мечка в трупата. Взех палтото и го разрязaх, тогава изядох първите си шамари заради театъра – бях в четвърти клас. Цял живот съм искал да бъда актьор и нищо друго. Приеха ме в икономически иститут, спецалност “Вътрешна търговия”, обаче още първия семестър разбрах, че не е за мен и избягах с пълна сила. Отидох като стажант актьор в Михайловград. Там прекарах две години.

Дълго време не ме приемаха във ВИТИЗ. Тогава той се водеше като идеологически институт, а моят баща е лежал в „Куциян“ и „Богданов дол“. Четири години не ме приемаха, бил съм трета резерва, четвърта е влизала, а аз не. Бях вече се отчаял, когато влязох при същия преподавател, който ме скъса първия път – проф. Боян Дановски. Това беше последният випуск на проф. Боян Дановски.

Албена Тагарева: Какъв беше Боян Дановски като преподавател?

Стефан Попов: Имах щастието да уча наистина при голям професионалист – при когото трябва. Още тогава ми направиха впечатление две негови изречения,  които си ги бях написал на стената… и като я пребоядисваха, аз пак си ги пишех, и така дълги години… Едното е  „Говори за очите, не за ушите”, което придава плътност на атьорската игра; и „Не дърпай едно цвете да расте по-бързо…”. Дановски продължаваше: “… Поливай го, то само ще си израстне. Защото, когато го дърпаш може да го счупиш.” Цял живот съм се мъчил да следвам тези думи. Мисля че това е основното за актьорската игра. Разбира се, ако си пластичен, музикален и т.н. След постановката на проф. Дановски на „Господин понтила и неговият слуга” аз разбрах, какво значи Брехт. Боян Дановски ни казваше, да не ходим в Сатирата, а да гледаме „4 + 4”, не „4 х С”, в което се превърна после[1]. Четирима мъже и четири жени. Тогава за първи път видях музика, текст и пластика.

В трети курс правехме една пиеса на Жан Жироди, която се казваше „Допълнение към записките на Капитан Кук”, откъде я извади проф. Дановски не знам. Тя е много подходяща за млади хора. Английски пастори отиват да образоват туземци – в нея има малка закачка между Англия и Франция. Аз играех господин Банкс – единият пастор, а Павел Попандов ми беше слуга. Професорът излезе и показа, как се играе английски слуга. Това е един от малобройните пъти, в които съм го виждал да излиза на сцената и да показва, как се прави нещо – с изправения гръбначен стълб, никога няма да го забравя. За съжаление по това време той вече беше болен. Неговите асистенти Богдан Сърчаджиев и Георги Попов продължиха работата по постановката от записките, които проф. Дановски беше правил.

Един ден Боян Дановски дойде да види какво правим, а ние – щастливи, че професорът идва. От възбуда направихме такива глупости, че той ни изгони от аудиторията. После десет минути свири на пианото, изля си всичко и чак тогава ни повика, каза: „Хайде, деца”. Това беше една невероятна репетиция – страхотен преподавател. Имах голям късмет, не случайно другите не са ме взимали, трявало е да бъда при него.

Албена Тагарева:  А как попаднахте в Пловдив?

Стефан Попов: След ВИТИЗ, който завърших с отличие, от центъра на София, разпокъсаха класа ни и ме изпратиха заедно с още 4-5 човека в Кърджали. Другите от класа отидоха съответно в Силистра и в Шумен. В Кърджали прекарах три години. Заедно с трупата печелихме много награди, оставихме много добър спомен в града.  Неотдавна режисьорът Гълъб Бочуков ме покани на гастрол в Кърджали в постановката „Мамут” на Ст. Стратиев[2], а имаше хора, които си спомнят реплики от представленията, които сме играли тогава – „Екзекуция с тъп меч” от Ив. Буковчан например.

След Кърджали Георги Икономов извоюва аз и Мария Статулова да отидем в Ямболския театър. Прекарах една година в този театър – от 1978 до 1979. Младен Киселов покани Мария в София и се разделихме. Тогава тръгнах да си търся място. Много ми се идваше в Пловдив. Обичам го този град – вечен град, не е измислен град, но тогава нещо не се получи.  По това време тогавашният директор на Пазарджишкия театър Георги Делев събираше нова трупа, беше се разпаднала предишната. Режисьори бяха Здравко Митков и Камен Костов, а със Здравко се познаваме още от ученическите години. Спомням си, че още не бях отишъл в Пазарджик, бях в бащината си къща в Сливен, а директорът ме назначи задочно. Малко се дърпах в началото, но като пристигнах, видях една страхотна група – Мирослав Косев, Мая Бабурска, Иван Танев, Русалина Чапликова, Кирил Варийски, Янина Кашева. Започнахме да работим още от първия ден. Това стана в периода 1979 – 1982 г.  А от 1982 г. до днес съм в Пловдив.

Албена Тагарева: В Пазарджик сте работили с Леон Даниел. Какви са спомените Ви от него като режисьор?

Стефан Попов:  Имам голям грях пред него. Когато Леон Даниел стана художествен ръководител на театъра, още от първия ден трябваше да започнем. Той умееше да създаде компания, затова и постановките му бяха на високо ниво. Беше ме разпределил в една главна роля, а аз бях подписал договор да снимам анимациионно-игралния филм „Близката далечина” на режисьора Слав Бакалов. Пекох се между два огъня. Дойде ми безумната идея да вляза в болница – и влязох. Сутрин и вечер в болницата, през деня на снимки. В киното неустойките за не спазен договор са огромни. Леон Даниел ме е чакал 14 дни и накрая ме замести с друг актьор. Не смеех да се обадя на Леон Даниел една година. После разбрах, той беше срещнал Уляна Стойчева и й беше казал: „Кажи на оня идиот, че аз до 3 пъти каня. Първия път той го изпусна.” След това влязох в „Жестоки игри” и работихме много хубаво заедно. Не мога да опиша каква хубава атмосфера имаше тогава в Пазарджишкия театър.

Албена Тагарева:  Имахте ли възможност да изиграете мечтаните си роли?

Стефан Попов: Имах три мечтани роли, но и трите не успях да ги осъществя – Меркуцио от „Ромео и Жулиета”, Калигула и Макбет. Когато се върнах в Пазарджишкия театър след като бях заснел филма „Близката далечина”, влязох в представлението на Здравко Митков „Ромео и Жулиета” – играех сеньор Капулети, а ми се играе Меркуцио, та пушек се вдига. Обаче, не му казвам. Ние живеехме в една квартира със Здравко Митков тогава. Бяхме започнали репетиции вече, когато признах на Здравко за желанието ми да играя Меркуцио. Той ми предложи дубльорство, но аз постепенно бях започнал да заобичвам Капулети.

Албена Тагарева: Какво се случи с другите две роли на Калигула и Макбет?

Стефан Попов: Имам една интересна случка свързана с „Калигула”. Николай Ламбрев правеше „Двамата веронци”, когато излезе разпределението на „Калигула” на Албер Камю, тук, в Пловдив, с режисьор Николай Георгиев. И аз си правя сметките, викам си: „Изкарвам това и влизам отново в прекрасна роля”. Идва премиерата на „Двамата веронци” и на третата минута аз трябваше да сляза по една въжена стълба – на репетициите съм я минал поне сто пъти. Но точно на премиерата стълбата се къса, аз раздирам платното и падам от четири метра височина. Приземих се на една педя от един стол, ако си бях ударил главата, щях да остана на място. Помъчих да се изправя – не можах, кръкът ми – счупен. Повиках Емил Бонев, който играеше слугата. Помолих го да ме изкара на сцената, а първата ми реплика беше: „Коя е тая земя?”. Е, видях я коя е тази земя!.. Директорът искаше да спрем… изкарах премиерата, но „Калигула”… Гипсираха ми крака за девет месеца. Николай Георгиев предложи: „Чудесно решение съм намерил – колегите ще те носят. Калигула може да си го позволи”. Аз се пошегувах: „Николай, нарочно ще ме изпуснат и ще си счупя и другия крак”.  Ето как и Калигула отпадна…  Успях да изиграя Стамболов в постановката „Олимпий, или реквием за приятеля” от Пелин Пелинов под режисурата на Здравко Митков, но ако някой каже, че Стамболов е българският вариант на Калигула, може много да сбърка… Калигула е една от малкото ми мечти, свързани с роли…  Имам и други, но тях няма да ги споменавам.

Албена Тагарева: Когато работите върху ролята, до каква степен се съобразявате с режисьорското виждане за образа. Позволявате ли си да прокарвате собствено решение за персонажа си?

Стефан Попов: Слушам много внимателно режисьорските насоки и много бързо навлизам в ролята, особено ако режисьорът е добър. Бързо надушвам работата, да чукна на дърво. Спомням си, на репетициите на „Братя Карамазови” с режисьор Стоян Радев, аз имах 4 сцени в цялото представлеие. На една от репетициите Стоян попита: „Хубаво, ами сега какво ще правим до премиерата?” А аз му отговорих: „Те ще репетират, аз ще си почивам!”(смее се). Така обичам да работя. Когато режисьорът е добър, аз се съобразявам с неговите решения за образа на сто процента. И пак ще кажа – не дърпай едно цвете да расте по-бързо, поливай го, то само ще си порастне. Не знам дали това е дар отгоре или е отгледано и възпитано от проф. Боян Дановски.

Албена Тагарева: С кои режисьори сте работили от сърце?

Стефан Попов:  Леон Даниел е един от тях. А между мен и Николай Ламбрев има флуиди, сякаш това, което той очаква от мен, аз вече съм му го дал и обратно. Също така и с Николай Георгиев, който прави много интересен театър в Алма Алтер. Ние с него открихме “Театър на маса” – сегашния театър „Възраждане”. Николай ме научи на нещо прекрасно. С него сме изпипали три моноспектакъла. Той ми показа, че няма четвърта стена. Знаете ли какво удоволствие е да играеш на един метър от публиката? Веднага ще те усетят дали лъжеш или не. Но докато превъзмогна тази четвърта стена, не мога да опиша какво ми беше. Работил съм много с Христо Церовски – светла му памет; със Здравко Митков също много качествено съм работил първо в Пазарджик, а после и в Пловдив. Много харесвам работата си с Мариус Куркински в „Кървава сватба” на Лорка. Прекрасно минаха репетициите ни на маса; и той, и аз много съжаляваме, че не ги заснехме. С няколко режисьори съм работил много добре, то е като любовта между двама души.

Албена Тагарева:  Как поддържате вече създадените образи?

Стефан Попов: Как да обясня?.. По примера на Наум Шопов, след 6 часа вечерта никой не може да ме намери. Аз съм в театъра, но не могат да ме открият. Завирам се в някой ъгъл и си минавам текста. Гледам, по някакъв начин, да не правя тъпи импровизации, и не по някакъв начин, ами изобщо не си позволявам. Когато човек импровизира той трябва да го прави с интелект и с талант, а не кретенски, не да се правиш на комик?! Поддържам стриктно режисьорското решение и гледам да няма пробив в това отношение, защото има ли пробив, то започва да ти става навик. Това е като изневярата, я да опитам пак – и хайде… тръгва работата надолу. Опитвам се да се грижа за ролята си, но какво се получава вече, само другите могат да кажат. Аз мисля, че успявам.

Албена Тагарева:   По време на репетиции позволявате ли си импровизации?

Стефан Попов: Ако са зададени като принцип от режисьора – да. При Леон Даниел не можеше да се мърда. Всичко беше измислил човекът, всичко… и мизансцен, и взаимоотношения. Пловдивската трупа е много опасна, в хубавия смисъл “опасна”. Тя усети ли, че режисьорът е добър, му се отдава, ама не мога да ви опиша как, отдава му се изцяло, просто удоволствието е невероятно, както за актьора, така и за режисьора. Пресният пример е Стоян Радев и „Братя Карамазови”. Но усетили, че режисьорът е малко нефела, че някъде не го бива – започват такива стойки… но това е нормално, мисля аз. В комедиите, вероятно, не мога да импровизирам достатъчно, макар че съм играл в много комедии. Например, играя в „Човекоядката” на Иван Радоев, режисьор е Тодор Колев. Играя Шабан – един образ, който не ми е особено на сърце. Турчин ли е, циганин ли е – Тодор искаше да е циганин. Успях да го докарам. Но не си позволявам да мърдам от указанията на режисьора, даже и там, където има такава възможност. Иначе, в сериозна драматургия, ако ме провокира колегата в името на постановката –  да речем, един внезапен поглед – моментално се получава надиграване. Няма нищо по-хубаво от това. Христо Церовски беше нарекъл Драматичен театър Пловдив един “много драматичен театър. Е, аз съм един много драматичен актьор…

Албена Тагарева: А киното? Щом навремето сте бягали от театъра заради киното, кое е по-голяма страст за Вас?

Стефан Попов: Някой беше казал, не помня кой, но беше някой голям режисьор: „Киното е една хилава клонка от вечното дърво на театъра.” Страшно обичам театъра, много го обичам!.. Но пък също така ми се и снима – друг вид техника е. Спомням си в „Адаптация” за една от сцените Въло Радев пуска Бах, Вивалди, какво ли не пусна, за да се разплаче актрисата, е, не става и не става. Накрая каза: „Давайте капките”. Друга техника! В България се позволява да се правят по няколко дубала, та ако не от първия път, все ще се разплачеш в някой от следващите. В „Църква за вълци”, на репетицията, когато Христо Мутафчиев (сина) пребива баща си от бой, на Вълчо Камарашев (бащата) му текнаха сълзите. Това беше потресаваща гледка. В следващия момент Николай Ламбрев казва: „Снимаме” и Вълчо, един великолепен актьор, не може и не може да се разплаче. Когато извикаха за капките, той се развика: „Не, не!”, и като текнаха едни сълзи, не можа да се спре да плаче…

Парите и аудиториите в киното са по-големи от театъра. Защото, театъра, колко души могат да дойдат да го гледат… А когато виждам някой път празна зала, на живо представление – театрално или концертно – това страшно ме обезсърчава. Тогава гледам да се заравям в работа, за да не „изпуша”…

Албена Тагарева:  Каква е актьорската техника в киното? По различен или подобен начин ли работите както в театъра?

Стефан Попов: А не, не, в киното няма време за губене. Съвършено друга е работата. Няма кой да те чака да изработваш момента. Там за пет минути трябва да се съсредоточиш и да направиш това, което иска режисьорът. Ще ви дам един пример, който ми се е забил в главата. Той е от „Нощта на генералите” с Питър Отул. Един полски критик ми е разказвал това. Там, в една от сцените, Питър Отул гледа надолу и сълзите му капят върху върха на обувките. Журналистите го питат: „Каква е тази психотехника, как успявате да го постигнете, за какво мислехте като го правихте?” А той отговорил, че си е гледал върха на обувките и нищо повече.

Психотехниката в театъра се изгражда постепенно и то ако няма колеги, които да ти пречат. За щастие, в пловдивската трупа няма такива. Затова са и толкова много репетициите в театъра,  в киното няма такова нещо, няма репетиции на маса.

Имах щастието да се срещна с един нечовешки актьор, Алан Хауар се казва, английски театрален актьор. Той беше играл с голям успех Хамлет. Бяхме се събрали една група колеги, излезе пред нас един плешив човек със скъсани дънки, с един зъб на шията си като талисман, с черни очила. Ние започнахме да скандираме, а той ни погледна само, отвори една малка книжка и прочете, каква му е на него Хекуба. Никога няма да го забравя. Забравихме и за скъсаните дънки, и за зъба, и за плешивостта му. Започнахме да го питаме по каква система е учил –Страсбърг, Станиславски, Гротовски… Той хвана една солничка и каза: „Аз не знам по каква система съм учил, обаче това няма никакво значение. Важното е, като хванеш тази солница и като ѝ кажеш I lоve you, все едно, че си хванал ръцете на любимото момиче.” Това е техниката. Друга няма. Говори за очите, не за ушите. Това е за мене плътността на образа. Много пъти съм се карал с режисьори, когато ми кажат – недей, това е преиграване. Кое е преиграване, че говориш от сърце и душа?!

Албена Тагарева: Разкажете за работата си с Георги Дюлгеров в киното. Как се работи с натуршчиците в затвора?

Стефан Попов: В „Авантаж” Георги Дюлгеров искаше да изведе темата за предателството, която мен също много ме засяга. Помня един от най-хубавите епизоди – с бръсненето на Руси Чанев, останал ми е в съзнанието просто. Предния ден всички се готвим, репетираме, минаваме текста и на следващия ден снимаме. Тъкмо се събрахме и Жоро каза, че ще снима следобед. Изпрати ме да обядвам със затвориците. Влязох в едно ужасяващо помещение – всички лапат, лъжиците бяха в един буркан, а затворниците натрупани там. Веднага започваш да преживяваш персонажа си в една такава атмосфера. Жоро казва “Репетиция”, но аз чувам, че камерата работи… Заснехме епизода от раз.

Имам страхотен подарък от човека, който ме учеше да бръсна – една малка Богородица, собственоръчно направена от него. И до сега тази Богородица е с мен, не знам от какво ме пази, но сигурно има нещо.

Албена Тагарева: Пренасяте ли натрупаните преживявания или създаден вече образ от киното в театъра или обратно?

Стефан Попов: Например от „Църква за вълци”, от работата ми в този сериал, усетих, че нещо промъквам в работата си в „Човекоядката” в театъра, но то е несъзнателно. По принцип много са различни нещата и в това е хубавото.

Албена Тагарева: Вече повече от двайсет години играете на сцената на Пловдивския театър, какво още искате да се случи на тази сцена?

Стефан Попов: Пожелавам му тук да поставят добри режисьори, млади и талантиви. Много съм щастлив, че вече имаме камерна сцена и най-накрая ще се ремонтира голямата сцена, както и гримьорните.

Албена Тагарева:  Имате ли свои кумири?

Стефан Попов:  В различните периоди от живота си съм имал различни кумири. Когато бях в Михайловград, като стажант-актьор имах страхотни учители –Асен Миланов, Иван Кондов, които съм възприемал като кумири. Леон Даниел ми беше кумир… както и големите световни имена, разбира се, Робърт Дениро, Джийн Хекман и др.

Албена Тагарева: Къде свършва таланта и започва занаята?

Стефан Попов:  Отново ще дам пример. Репетирахме „Жестоки игри” с Леон Даниел в Пазарджик. Трябваше да се сбием с Ангел [Христозов], бяхме си изработили много хубав бой, но на репетициите той нещо ме закачи извън уговорката и се развихрихме. Леон крещи от долу: „Стоп, стоп ще се избиете, какво правите?! Обаче, от друга страна, сте американски актьори.” На следващия ден Леон Даниел отиде да възстановява една постановка в Народния театър, като се върна каза – „Никакви американски актьори не сте. Знаете ли, кои са американски актьори – онези от Народния театър.” Ние наскачахме и го стреляхме с въпроси – „Защо така?”. Направо ни разби смочувствието, а актьор без самочувствие – все едно го няма на сцената. Каква била работата – истинският професионалист нагнетява ситуацията, обръща се към колегата си, намигва му и после продължава от същото ниво, от което е спрял. А ние щяхме да се избием за няма нищо. Ето откъде, според мен, започва професионализмът.

Май 2009

[1] „4 + 4” и „4 х С” са театрални формации, създадени и ръководени от режисьора Николай Георгиев.

[2] Премиерата на спектакъла е на 27 октомври 2006 г.