Статии

Интервю на Венета Дойчева

Венета Дойчева:  Искам да започнем нашия разговор с въпрос от твоята творческа лаборатория.  Как подхождаш към ролите си – интуитивно, аналитично или с различен подход спрямо задачата и спрямо етапа от твоята актьорска биография? А може би и в определени етапи от процеса на работа има превес на по-аналитичното начало, което се сменя, щом преминеш в друга фаза?

Меглена Караламбова: Големият актьор сър Алек Гинес е казал: „Започвам да градя образа от връзките на обувките“. Тоест това, което някой би определил като външни неща – как си облечен, как си обут, с каква прическа си – за мен е много важно. Може би съм го научила от Леон Даниел, с когото най-много съм работила и съм благодарна на съдбата, че съм имала този късмет. Той държеше много да се хване някакъв характер, някакъв „чешитлък“, а то не става само с анализ. Като че ли анализът следва интуицията. Интуицията е на първо място – какво усещаш, как го чувстваш, как го виждаш, как си го представяш този човек. Със сигурност успоредно върви и процесът на анализа, но докато аз не си намеря това, което е характерно за дадената роля, много трудно ми върви, ако ще да съм го мислила не знам колко много и да съм дълбала в текста.

Венета Дойчева: Откъде черпиш това, което казваш, че трябва да откриеш? От структурата на пиесата, от взаимоотношенията, или просто проблясва някакво видение, събудено по необичаен или асоциативен път?

Меглена Караламбова: Интуицията ми работи много силно. Съвсем умишлено наблюдавам хората около себе си и както се казва, „купувам“, слагам си в „чекмеджето“ и просто решавам, че ето тази походка трябва да я запомня, или нечие държание, говор. Тези неща, като се наслагат, в даден момент оформят сценичния характер, разбира се, съобразно материала, който работя. Но наистина първо ме води интуицията, подсъзнателното усещане – често ми се случва да правя неща, които нито съм виждала, нито съм преживяла в този живот. И Леон така работеше – подтикваше ни да се разиграваме,  без дори много да се замисляме. Искаше да уловим първия импулс, който е най-естествен, и след това да го осмислим. Започнах работа при него, когато беше престанал да прави своите прословути анализи. Не обясняваше нищо предварително. Той прочиташе пиесата и първото, което искаше от нас, беше да махнем препинателните знаци и да ги заменим с други. Ясно е защо – така се придава друг смисъл на текста, какъвто той търси. След това поставяше паузи – „двойни“, „тройни“, които бяха абсолютно задължителни. После разделяше текста на откъси с много странни заглавия, които недиректно, а асоциативно подсказваха намеренията му. Имаше свои принципи, на които държеше. Примерно – много от актьорите се гледат в очите непрекъснато, докато водят диалог, а Леон се дразнеше и казваше, че хората в живота се гледат или когато ще се любят, или когато ще се бият. Не искаше да се договаряме предварително помежду си, за да се следим. Той търсеше живия живот, както казваше: да бъде „рошаво“, неочаквано, да се обръщат нещата, да бъде ту смешно, ту тъжно. Леон ми е все в главата, когато работя сега. Макар че първият ми голям учител е Методи Андонов, на когото дължа всичко, което после развих с Леон.

Венета Дойчева: Тези първи импулси остават ли като находка в процеса на работата? Случва ли се да изчезнат и да се стигне до съвършено различно решение на образа?

Меглена Караламбова: Обикновено се запазва нещо от това, но не е задължително изцяло да остане. Леон в очите на някои недоброжелателни актьори минаваше за режисьор деспот, тъй като той дирижираше своята партитура и държеше на всяка „нота“, предварително премислена и родена от него. Но той поставяше основата, а после даваше голяма свобода на актьорите. И ако актьорското предложение му хареса и върши работа за замисъла му, той винаги го приемаше. Дори ни пришпорваше да измисляме новости. Нещата трябва да се променят в хода на работата, защото иначе ще се тъпче на едно място и ще изчезне тръпката от откритието. Но от първите хрумвания се излива енергията на природата на актьора и често това се оказва най-вярното решение. Разбира се, трябва да се съобразяваш с концепцията на режисьора.

Венета Дойчева: Радвам се, че спомена имената на Леон Даниел и Методи Андонов. Основите, които си получила като театрално образование, запазени ли са за теб и до днес като твой професионален фундамент?

Меглена Караламбова: Смятам за изключителен шанс това, че в театралния институт бях при Методи Андонов. Портретите на двамата ми учители (Методи и Леон) са в дома ми, винаги са с мен. Ние бяхме много силен клас и се наричахме „вечните методианци“.

Венета Дойчева: Защото имахте метод?

Меглена Караламбова: Не! Защото имахме Методи! Той ни качи летвата много високо. По-голямата част от класа ни са водещи фигури в театъра и в киното, някои вече, за жалост, не са между нас. Класът ни се водеше от проф. Стефан Сърчаджиев, но той почина в началото на втори курс и Методи, който му беше асистент, продължи да работи с нас. Ние бяхме влюбени в него. Той беше на 32 години, когато ни пое – млад, харизматичен, ерудиран, запален, навсякъде с нас като приятел, макар че ние имахме страхотен респект към него. Неговата методология беше по-различна от тази на Леон, но двете заедно бяха истинско богатство, така че аз имах луд късмет да работя и с двамата. Методи разработваше много нашето въображение – подтикваше ни всички заедно да стигаме до отговора на въпросите му и създаваше у нас усещането, че ние сме открили решението. Бяхме като едно цяло в целия процес, бяхме много близки помежду си, така е и до днес. Той ни отвори очите за света. Направи от нас личности. Държеше да ходим на театър и после да обсъждаме видяното в класа. Искаше да бъдем информирани за всичко. Вмъкваше ни на закрити прожекции на тогавашното ново френско кино, водеше ни при приятелите си поети, художници, писатели – Стефан Цанев, Константин Павлов, Сашо Дяков, Георги Баев, запозна ни с Йордан Радичков. Прекъсваше лекции за малко, за да отскочим до Сатирата и да видим една конкретна сцена от негова постановка, в която Георги Калоянчев беше живият пример за това към какво трябва де се стремим като актьори. Нашата дипломна работа през 1967 г. беше „Кавказкият тебеширен кръг“ от Брехт, която Методи постави на сцената на ВИТИЗ и това беше събитието на театралния сезон в София. Той ни научи на отговорност към професията, на вкус, на задълбоченост в работата, на хъс към самообразоването, на стремеж към всестранни интереси. Това е една основа, която ние получихме от Методи Андонов и на която се опирам и до днес. И тя е задължителна за всеки добър актьор.

Венета Дойчева: Кои според теб са условията, за да бъде един артист актьор? Качества, способности, умения, които днес ти мислиш като необходими?

Меглена Караламбова: Разбира се, талант.

Венета Дойчева: В какво се състои за теб актьорският талант?

Меглена Караламбова: То си личи. То е въпрос на излъчване, на вътрешен живот. Талантът се познава винаги и рядко може да се сбърка. Когато човек е от бога дарен, когато има тази даденост, върху това вече трябва да се работи по всички линии – освен задължителната физическа и словесна подготовка, актьорът би трябвало да се интересува от всички изкуства, от всичко около себе си, от политика дори, въпреки че аз мразя политиката. Но трябва да живее с проблемите на деня, защото каквато и пиеса да прави, не може в нея да няма нещичко от усещането за деня и за хората в днешното време. И да се помни, че нещата не започват от нас. Да се знаят имената, на тези, които са ни проправяли пътя дотук. Актьорът не може да остане само до дарбата си и да смята, че всичко става много лесно. Не става много лесно! Всяка нова роля е ново прохождане.

Венета Дойчева: А къде поставяш личността на актьора, личните особености на човека?

Меглена Караламбова: А, това е много труден въпрос, защото има и лоши характери, които са много добри актьори. Не може всички да са добри хора, на някои дори им помага, когато са такива индивидуалисти… е за околните не е лесно… Но важното е, когато излезеш на сцената, да имаш излъчване и въздействие.

Венета Дойчева: Ти самата си от актьорска фамилия[1]. Къде намираш връзката между себе си и поколението на твоите родители в театъра?

Меглена Караламбова: Те ме научиха, че театърът е храм. Може да звучи патетично, но баща ми ми казваше това не когато тръгнах да ставам актриса, а още когато бях дете.  Той отиваше в театъра два часа преди представление, независимо дали има голяма или малка роля. Непременно дремваше 15 минути следобед, не повече – някакъв негов вид релакс, и отиваше в театъра. И аз виждах как те са отдадени на тази професия, колко я обичат, как това е животът им. В моето ранно детство те бяха пет години в Бургаския театър, където баща ми беше и директор, и актьор, а майка ми актриса, и те цял ден прекарваха в театъра независимо дали са заети, живееха с всичко, което става там, като едно голямо семейство. Тази всеотдайност към професията ми е вменена от тях в природата ми. И после Методи Андонов това нещо ми го даде, и след това и Леон Даниел… Аз прекарах детството си зад кулисите, защото нямаше кой да ме гледа.

Венета Дойчева: Театърът те е отгледал.

Меглена Караламбова: (смях) Да, театърът ме отгледа.

Венета Дойчева: Не всеки актьор е в театъра от невръстна възраст, ти сигурно половин век живееш във и със театъра в най-буквалния смисъл на думата.

Меглена Караламбова: Ако се сметне, че още от раждането си съм в театъра, и повече години са, много повече са…

Венета Дойчева: Можеш ли да направиш някакво обобщение за това как се промени театърът в твоите очи?

Меглена Караламбова: Особено последните години театърът много се промени. Първо заради възможността да влезе чуждата драматургия, до която ние преди нямахме достъп. И заради възможността да се създадат нови театри, и заради възможността да се прави всичко, което ти е на сърце и на душа. Нароиха се много режисьори, има много експерименти. Добрият театър винаги е бил добър театър. Изразните средства много се промениха, някои лично на мен са ми интересни, други ми са чужди. Има неща, които не разбирам – нито за какво става дума, нито за какво си хвърлят усилията, а виждам, че всички са доволни, а има и публика, която ги харесва. Очевидно аз съм по-старомодно възпитана. Крайните експерименти не са ми понятни и не са ми близки.

Венета Дойчева: Чужда ти е проблематиката, или подходът към нея?

Меглена Караламбова: По-скоро второто. Странно ми е, че младите хора са твърде черногледи. Не е въпрос да викаме „Ура!“, но ето и Леон ме е учил на това: животът е нещо скъпоценно и ние трябва всяка негова минута да ценим и трябва във всяка драма да прозрем зрънцето надежда. Той казваше, че трябва да бъдем милостиви към публиката, пък и към себе си в този жесток свят. Театърът трябва да лекува душите на хората, а не да ги разболява повече – те и без това са болни. Има неща, които лично аз не мога да понеса и съм отказвала материал, прекрасно написана пиеса, която за мен е непосилно тежка като тематика. Но това е моята природа, сигурно някой би направил много хубаво представление – аз не мога. Като човек отхвърлям развихрянето на злата енергия.

Венета Дойчева: Какво най-много ти допада от театъра на новите поколения?

Меглена Караламбова: Много са подвижни младите, и вътрешно, и външно, бързо реагират, много са музикални, пластични. Как пеят и как танцуват! Ние това по-малко го развивахме, който си го имаше като дарба, си го имаше, а днес виждам, че на това се обръща специално внимание. Не винаги са достатъчно задълбочени и информирани, но това се добива, ако имат желание и има кой да им подскаже. Аз обичам младите и с радост работя с тях.

Венета Дойчева: Тъй като каза, че цениш добрата енергия, която трябва да се предава на публиката – какво мислиш за публиката в театъра, тя ли е абсолютният коректив?

Меглена Караламбова: Сложен въпрос. Публиката е най-важното нещо, за нея играем. Но често има публика, която иска само да се забавлява и има представления с евтин привкус, които се харесват и се играят с години. Обаче има и представления, които изискват подготовка и култура на публиката и там нещата вървят по-трудно. А как се възпитава публиката – не ми е ясно. То е въпрос и на общата култура на нацията, която у нас заплашително запада. По-интелигентната публика като че ли по-рядко идва вече на театър. Лекарите бяха сред най-вярната ни публика, учителите… дали и тях ги налегна животът… Играх едно любимо мое представление „Кики ван Бетовен“ с режисьор Георги Дюлгеров и се питах кой ще го гледа, с музиката на Бетовен, сложна материя, творби от късния му период. Имахме малко публика, но които го гледаха, бяха развълнувани. А Гошо Дюлгеров казваше, че ние имаме и образователна задача. Беше поканил майстора дърводелец, който вкъщи му поправял нещо, и той после му се обадил да каже, че толкова му харесала музиката, че си купил да слуша дискове на Бетовен. Ето го смисъла от усилията ни.

Венета Дойчева: До каква степен се влияеш от публиката в процеса на игра, как контактуваш с нея в хода на представлението?

Меглена Караламбова: Страшно се усеща публиката, тя много влияе. Ако едно представление тръгне с реакции от публиката и ако следващото не е така, това може така да ме притесни, че играейки, да мисля къде греша, защо не мога да „хвана“ зрителите. Но накрая аплодисментите показват, че те просто са гледали притихнали.

Венета Дойчева: Имала ли си критични ситуации с публика?

Меглена Караламбова: Да, наскоро спрях представление на „Разговори с мама“ заради телефон – звъни, публиката се разшумява, ние играем, но се разсейваме, и аз казах: „Искате ли да спрем?“ и те: „Да!“. И спряхме и излязохме от сцената. Оказа се, че някакъв възрастен човек е изтървал телефона и нито го чува, нито може да се наведе да го вземе… продължихме, като върнахме малко сцената. Това, разбира се, коства много нерви.

Венета Дойчева: На теб като актриса кое в театъра ти носи най-голяма радост?

Меглена Караламбова: Репетициите са нещо много вкусно. Търсенето, лутането. Аз трудно си правя ролите, понякога до последния момент не успявам. В последните години, вероятно заради опита, като че ли нямам такива кризисни моменти. Но ето в двете ми последни представления в Театър 199 („Разговори с мама“ и „4000 мили“) имах страх, че ще се повторя – и двете са възрастни жени, на една и съща сцена, през няколко вечери ги играя, и сякаш си чувах интонацията, която се повтаря от предишната роля… доста търсих, докато напипам новото, различното. Обаче истинската ми радост е представлението пред публиката. Макар че то си е като изпит, с голямо напрежение, но ако издържиш изпита, идва истинското удовлетворение.

Венета Дойчева: Имаш ли подчертано любими свои роли?

Меглена Караламбова: Да, имам много. Винаги първо казвам Таничка от „Чудо“, въобще повечето от ролите ми с Леон Даниел в Театър „Българска армия“:  Джудит („Ученикът на дявола“), Оливия („Дванайсета нощ“), Жената в една от Брехтовите миниатюри („Шпионина“), Ева („Господин Пунтила и неговият слуга Мати“), Керън („Последният янки“), Стефани („Соло дует“ в Театър 199). Много си обичах ролята на Диспечерката от „Гара Виктория“, която правих с Коко Азарян. С Краси Спасов направих една любима роля в пиеса за късните години на Юджин ОНийл („И ни дай сенките“) и напоследък в „Откраднати разкази“ ролята на Рут. Роля, която много си обичах, беше ролята на А в „Три високи жени“ (Театър 199). За нея получих и единствената си досега награда на САБ за водеща женска роля. А напоследък и последните ми роли в „Разговори с мама“ и „4000 мили“ в Театър 199 са ми много скъпи.

Венета Дойчева: Тази година ти получи „Аскеер” за ролята на майката в „Разговори с мама“. Зарадва ли те тази награда, как я преживяваш?

Меглена Караламбова: Зарадва ме, разбира се. Това си е оценка за усилията. Макар че аз наистина не държа на наградите. Във Военния театър имахме вътрешни награди „Максим“, от които имам няколко, и те са ми много скъпи, защото са от колегите. За мен радостта е играта и се моля да съм жива и здрава, и с акъла си, за да играя! Страшно си обичам професията!

Венета Дойчева: Какво мислиш за авторитета на актьорската професия днес?

Меглена Караламбова: Би трябвало да има авторитет, защото нашето лице е на показ. Ние сме длъжни да възпитаваме – в добър вкус, в етичност, в положителни емоции. Във връзка и с въпроса за наградите – има някакво увълчване – и за пари, и за слава, и за почести, което води до агресивност и до непристойно за професията ни поведение. Актьорът трябва да е достойна личност и по възможност – скромен.

Венета Дойчева: Ти се интересуваш много от театъра извън нашите предели. Има ли според теб разлика между българските актьори и колегите им навън?

Меглена Караламбова: Талантът си е универсална категория. Но например английските актьори имат такъв финес, какъвто у нас рядко се среща. Вродено им е. Макар че нашите актьори са изключително талантливи и това се отбелязва винаги от чуждестранна публика.

Венета Дойчева: Продължаваш ли да ходиш интензивно на театър? Какво най-много те впечатлява като зрител?

Меглена Караламбова: Да, но не толкова, колкото преди години. Харесвам когато има хубава тема и тя е разработена добре, човешки. Не мога да понасям претенциозни неща, това ме изморява. Добрите актьори ме възхищават.

Венета Дойчева: С какви режисьори работиш най-добре?

Меглена Караламбова: Страшно ценя професията на режисьора и обичам подготвени режисьори. Много колеги претендират, че сами могат да си направят ролята. Не вярвам в това. Искам режисьорът да е ерудиран, подготвен и да се твори в сътрудничество. Но аз винаги давам превес на режисьора, това е основната фигура в театъра.

Венета Дойчева: А какво цениш най-много в партньорите си на сцената?

Меглена Караламбова: Това е малко като в любовта – трябва да се усещате, да има химия. Да се подава топката и да си вярвате.  Много съм работила с Илия Добрев – още като студенти, после във Варна и в София. Във Военния театър – с Йоско (Йосиф Сърчаджиев), с Ивайло (Христов), с Наско (Атанас Атанасов), с Пламена (Гетова) прекрасно сме си партнирали. Сега с Кърки (Георги Къркеланов) прекрасно работим. С младите актьори в „4000 мили“ ми е много приятно. А в „Чудо“ каква страхотна мъжка компания имаше! Представлението си беше чудо!

[1] Родителите на Меглена Караламбова са актьорите Стефан (1902-1968) и Вера (1911-1992) Караламбови.