Статии

Интервю на Емилия Илиева

Емилия Илиева: Поводът за нашата среща е спектакълът „Еквус“ по известната пиеса на Питър Шафър, чиято премиера беше през сезон 2016/17 в Младежкия театър. Постановката веднага привлече вниманието и на публиката, и на театралите и беше отличена с наградата „Аскеер“ за 2017 г. в категорията „Най-добро представление“. Текстът е колкото любопитен, толкова и необичаен. Като режисьор как се подготвихте за срещата с актьорите и текста?

Стайко Мурджев: Това е текст, за който дълго време чаках. Първо, сценичният му образ да узрее в главата ми. След това дълго време предлагах пиесата на различни директори в различни театри и тя беше отхвърляна още на ниво заглавие. Поради една или друга причина директорите се страхуваха от това заглавие, но въпреки всичко продължавах да се подготвям по текста през годините. Имаше периоди, в които активно се готвех за него, имаше други, в които го оставях настрана. Може би около десет години зрееше идеята за овеществяването му.

Парадоксално звучи, но колкото дълго време се готвех смислово и сетивно за този текст, толкова неочаквано бързо се случи договарянето с Владимир Люцканов, директор на Младежкия театър. Трябваше бързо да реагирам около избора на актьори и на творчески екип. Така че нямах много време, но самата среща с актьорите също изискваше сериозна подготовка. В спектакъла има един базисен ключ, за който самите актьори трябваше да бъдат подготвени.

Тръгнах към текста предпазливо и с голямо количество творчески скрупули от всякакво естество, но случаят ме обори, защото се оказа. че Младежкият театър има много подготвена трупа като възможности, разбирания, рефлективност към съвременността и изкуството в нея. Актьорите светкавично приеха за свой пътя, по който трябваше да вървим, и без колебание навлязохме в същинския процес

Емилия Илиева: През какви етапи протече създаването на спектакъла? Как работихте с различните консултанти и актьорите?

Стайко Мурджев: Етапите бяха няколко и беше много важно да бъдат ясно диференцирани и разделени на определени модули, и в тези модули, смислено и количествено, да се натрупват умения и знания у актьорите. Тук не говорим само за езика на спектакъла, а за кодовете, заложени от самия автор. Той е създал едно многопластово произведение на изкуството, каквото е всяка една добра пиеса. В нея има не само много художествени, но и много научни пластове, много когнитивна психология, детска психиатрия. Затова ни трябваха консултанти –психиатри, психолози и консултанти по семейно констелиране.

Основният ход на автора е, че това е един разказ, който се развива на принципа на психодраматичния подход на Моро. Това е модел на психотерапевтично лечение, инспириран от театралната практика от началото и средата на миналия век. Тази практика на лечение се използва и до ден днешен. Тя има своите основни закони и правила и затова трябваше сериозна подготовка за мен и за актьорите. Имаше нужда от дълъг консултантски период, в който трябваше да изучим този психодраматичен подход, на който да подчиним текста, а после и цялото представление.

Емилия Илиева: Връзката между основните персонажи – Алън и неговия психиатър, е много особена и за нейното създаване е нужно безусловно партньорство между актьорите. Отделяхте ли специално време за работа над тази връзка между Малин Кръстев, Александър Хаджиангелов и Севар Иванов?

Стайко Мурджев: За мен беше важно целият екип, респективно всички персонажи и всички актьори да работят като скачени съдове един за друг. Защото това е принципът на психодрамата – една група, която заедно изгражда имагинерни или не толкова имагинерни психологически образи. Така че не съм отделял специално внимание на тези или на онези актьори, а по-скоро се стараех за изграждането на една обща динамика на групата, която да работи и за по-малките взаимоотношения вътре. Мисля, че всъщност това беше работещият ход.

Емилия Илиева: Определено в спектакъла много голяма роля заема визуалното решение. Как стигнахте до него?

Стайко Мурджев: Заедно със сценографа Елица Георгиева първо избрахме ахроматичния подход – черно, бяло, сиво през конвенционалното разбиране за живота и взаимоотношенията на личното ни его. Нашият „аз” винаги се опитва да диференцира и да търси доброто или злото, бялото или черното. Всъщност това е една много голяма илюзия, много голяма заблуда. През отхвърлянето на тъмнината ние се опитваме да седим в светлината и заравяме всичко неразрешено и нелицеприятно в сянката на вътрешния си „аз”. Върху това базисно разсъждение се гради и самата пиеса. Ние стигнахме до този подход на бяло, черно, сиво през усещането за това, че сложните нюансирани взаимоотношения в пиесата ще работят като контрапункт на визуалното решение. Просто ги търсихме наобратно. Колкото по-богато на нюанси е вътрешното, толкова по-ахроматично е външното.

Емилия Илиева: Музиката също е много въздействащ компонент в спектакъла. Отдавна работите с Петър Дундаков. На какъв принцип работите с него?

Стайко Мурджев: Работата ми с Петър Дундаков е много специална. Ние работим заедно от почти десет години. Между нас има творческа връзка, която е много силна. По-скоро аз възприемам работата си с него като работа между двама съмишленици на всички нива, а не като йерархичното взаимоотношение режисьор – композитор. Петър е много ценен за мен с това, че има много отворени неконвенционални сетива за света. Философското му образование преди композиторското ми помага много често в анализирането на парадоксите на драматургията. А през музиката си той предлага особен поглед към спектакъла, който понякога е преобръщал погледа ми за дадени сцени или дори за цели спектакли. Затова работата ми с него е по-скоро сетивна колаборация, а не почива толкова на ясно установени йерархични, теоретични правила.

Емилия Илиева: Определяте като една от главните линии в спектакъла взаимоотношението между индивида и обществото и сблъсъка между разбиранията им и приетите норми. Как според Вас в днешно време индивидът може да запази отличаващото го?

Стайко Мурджев: Тази линия е стартът на цялото. Това е стара дилема – аз и другите, другите и аз, как да запазя себе си и да остана с другите. Истината за мен е, че околният свят е нещо, което моят ум прожектира навън. Ти си това, което е всичко около теб, и всичко около теб си ти. Ти зареждаш света си със смисъл и решаваш кой свят, външният или вътрешният, има смисъл и доколко. Не вярвам във външните правила. Вярвам само в моите правила, когато разсъждавам трансцендентно. Няма външен свят, той е просто огледало на вътрешния свят. Ти решаваш кога светът рухва или се изгражда. Няма външен свят, който да те ръководи, той е само привиден.

Светът на главния герой Алън Странг е свят, който той сам е изградил. Изключителното в този персонаж е, че въпреки че той разбира, че неговият свят е несъвместим с конвенционалния, той го отстоява и остава в него. Това е една от много важните точки в текста, която винаги е вълнувала природата ми изключително много – да отстояваш вътрешния си свят на каквато и да било цена.

Емилия Илиева: Откривам една тенденция във Вашата работа, която е свързана с проследяването на тъмната страна в човешката природа. Дали този интерес идва от вярата, че по този начин можем да преборим мрака, или от убеждението, че той е неразривна част от нас, която не бихме могли да победим, или по трета причина?

Стайко Мурджев: Да, в творчеството си се занимавам с тъмната страна на човека. Защото вярвам, че ние всички имаме както светла, така и тъмна страна. И не можем да се отървем от тъмната си страна. Тя е в нас. Ако отричаме, че имаме тъмна страна, ние я правим все по-тъмна. Точно това признание, че тъмното е вътре в нас и че на архетипно ниво ние живеем в него, го осветлява и по-този начин смекчаваме злото в себе си през светлината.

Театърът е единственото изкуство, което е най-близо до смъртта, защото борави със светлината и тъмнината. Когато осветлиш тъмната страна с прожектора на изкуството, тя вече не е тъмна. Мисля, че една от мисиите на изкуството е да превръща светлината в тъмнина и смъртта в живот, независимо от формите, които приемат.

Емилия Илиева: Какви са наблюденията Ви за възприятията на българската публика към по-сериозните теми в спектаклите, които изискват и повече задълбочаване?

 Стайко Мурджев: Тук има привиден парадокс. Битува някакво мнение в нашите среди, в нашата гилдия, че хората не са способни да плащат за сериозното в изкуството, че то не може да се самофинансира, да се продава. Аз съм човек, който се занимава със сериозно изкуство и практиката ми показва, че това твърдение е невярно. Разговорите ми с почти всеки директор на театър започват с това, че ако даден спектакъл е прекалено задълбочен, той няма да има достатъчно публика. А се оказва, че твърде дълбоки мои спектакли се играят много сезони и имат своята публика.

Емилия Илиева: Според Вас какво място заема театърът в представата на българския зрител?

Стайко Мурджев: Ако трябва да говорим с клишета, според мен предлагането определя търсенето. Силно вярвам, че ние, творците, не сме зависими от публиката. Публиката е зависима от нас. Казвам това в най-добрия и висок смисъл. Ние сме дарени с качеството си да можем да правим изкуство и сме длъжни да го правим, защото иначе би било богохулно, ако загърбим дарбите си.

Правиш изкуство, за да го подаряваш на другите и да им бъдеш в служба. Ако подценяваш публиката, ти не си в нейна служба. Ако мислиш, че тя търси само лековатото и смешното, тя го прави, защото само това ѝ предлагаш. Тя ти има доверие и очаква да я напътстваш. Така че ние сме отговорни за това какво се случва с публиката, а тя не носи отговорност за това какво се случва с нас.

Емилия Илиева: В своята биография имате среща с Юлия Огнянова, Емилия Ованесян, Снежина Танковска, Пламен Марков. Можете ли да разграничите различните влияния, които са оставили отпечатък върху работата Ви?

Стайко Мурджев: Мога, разбира се. Слава богу те бяха много различни. Всички тези мои учители са полюсно противоположни като мислене и вкус за театър, като светоглед. Благодарен съм, че съдбата ме е срещнала с толкова светли умове.

Отивайки в НАТФИЗ, имах един доста сериозен сблъсък. Тогава вярвах в една школа, в едно виждане за изкуството, а се наложи да се сблъскам с диаметрално различното му през фигурата на друг преподавател. Тази вътрешна криза роди една много безценна възможност за мен – да се опитам да съчетая почти несъчетаеми езици в театъра. Този опит много ме обогати. Всички фигури, които изброихте, в живота ми плюс фигурата на Крикор Азарян, който също ми е дал доста, са доминантни и завладяващи личности в изкуството и аз имах шанса да се докосна и да черпя от техните знания и дух. Но след преминаването през всички тези учители на финала имах сили и разум да разруша структурите и моделите, които те са ми подарили, и от тези отломки да изградя свой модел за изкуството.

Емилия Илиева: Успявате ли да следите европейския театър по-отблизо? Кои са театралните режисьори, чиято работа Ви вдъхновява и провокира?

Стайко Мурджев: Успявам да го проследя, но го следя като зрител. Режисьорът в мен не следи тенденции. Гледайки един спектакъл, аз го гледам наистина като зрител. И знам, че това, което виждам, е много важно за моята интеграция в съвремието като модерен човек, защото тя може да се случи само през изкуството. Когато става въпрос за авторски, уникален процес, каквото трябва да бъде правенето на театър, се опитвам да черпя знание за спектаклите си от вътрешните си дълбини и изваждайки образите от несъзнаваното си, да ги конфронтирам с модерното усещане за живеене.

Емилия Илиева: Като зрител кои режисьори Ви впечатляват?

Стайко Мурджев: Един от моите непреки учители, режисьорът, с чиито спектакли категорично се свързвам и творчески, и човешки, е Маргарита Младенова. Мисля, че в представленията ѝ има една светлина, която за мен е изключителна. Харесвам също спектаклите на Томаш Пандур, Томас Остермайер, Димитрис Папайоану, Ромео Кастелучи.

Емилия Илиева: Кои са актьорите, с които си пожелавате да работите?

Стайко Мурджев: Има една много специфична, много странна и много рядка порода актьори, които имат едно изключително качество. Това е качеството да бъдеш адекватен. Адекватен във всеки един аспект – на средата си, на живота си, на атмосферата, на анализа, на режисьора си, на самия себе си. Пожелавам си да работя с адекватни актьори.

Емилия Илиева: Изпитвате ли някаква недостатъчност на професионални мнения за своите спектакли и за тези на Вашите колеги?

Стайко Мурджев: Да, категорично. Не го казвам от куртоазия или защото така трябва да бъде казано. Имам нужда от повече диалог, не от присъди. Най-големият съдник на моето изкуство съм самият аз, много добре знам къде са пробойните, много добре усещам издиханията на спектакъла. Нямам нужда някой да ме уличава и посочва с пръст. Имам нужда от диалог около нестаналото или около получилото се. Имам нужда от теоретичен и критичен поглед, който да надгради живота на спектакъла, а не егоцентрично да раздава присъди.

Емилия Илиева: Каква е личната Ви прогноза за бъдещето на българския театър?

Стайко Мурджев: За мен има две групи, две касти, в чиито ръце конкретно и категорично се съдържа бъдещето на българския театър. Това са групата на директорите и групата на режисьорите. Мисля, че ние сме лично и поименно отговорни за това бъдеще. Много е страшно удобното усещане за колективната вина, което битува в държавата ни. Защото колективната вина е ничия вина. Тя не съществува.

Мисля, че когато лично възприемеш бъдещото на българския театър, колкото и патетично да звучи, като твоя лична мисия и отговорност, когато намериш воля да работиш, но да работиш за мисията си, а не да работиш за себе си, тогава може би ще има спасение. Тогава ще можем да извадим глава над пясъците и да дишаме по-свободно и по-спокойно.

Българският театър е бойно поле, на което дори и наизуст да знаеш „Изкуството на войната“, пак не можеш да оцелееш, защото правилата на тази война непрестанно се менят. Мисля, че трябва всеки един еднолично да прояви воля и да превърне това бойно поле във вишнева градина, която обаче не да продаваме, а да отглеждаме.

Отвъд поетиката на това, което казвам, мисля, че е много важно да се съградят отново гилдии. Много е важно те да имат комуникация помежду си. Много е важно да разберем, че ние, режисьорите, носим отговорност към театрите, в които работим и актьорите, с които работим. Директорите на театрите да разберат, че носят отговорност не само за финансите, а и за вкуса на публиката и да започнем да се грижим за спектаклите, актьорите, публиката, а не за себе си и собственото си его. Тогава може би ще се вдигнем на нивото, на което не сме, а така жадуваме да бъдем.

Септември 2017