Статии

„Боклук“ от Елена Телбис, режисьор Ивайло Христов, сценография и костюми Марина Янева

Участват Анастасия Лютова, Светлана Янчева и Весела Бабинова

Театър 199, премиера 14, 15 ноември 2020

„Боклук“ е най-новата българска пиеса в репертоара на Театър 199 „Валентин Стойчев“. Неин автор е актрисата Елена Телбис, а постановката е на професор Ивайло Христов. Своеобразен режисьорско-актьорски тандем. Съвместната им работа започва в аудиториите на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ като преподавател по актьорско майсторство и студент. Доказателство за жизнеността на тази професионална връзка е и настоящият съвместен проект на сцената на Театър 199.  До този момент пиесата, постановката и актрисите са отличени с множество национални награди, сред които „Икар“ 2021 за най-добър спектакъл, „Икар“ 2021 за драматургичен текст, награда на публиката „Икар“ 2021, номинация „Икар“ 2021 за водеща женска роля на Светлана Янчева, награда „Аскеер“ 2021 за най-добро представление, награда „Аскеер“ 2021 за водеща женска роля на Анастасия Лютова, награда „Аскеер“ 2021 за съвременна българска драматургия за Елена Телбис, както и наградата за Телбис за ярки постижения в областта на културата на Столична община в категория „Театър“.

Първи прочит: Актьорският театър

Начало на действието, малък хол от беден апартамент, в центъра му са струпани кашони и стари дрехи, две от три сестри събират вещите на починалата си наскоро майка. На малката, понякога дори клаустрофобично тясна сцена на Театър 199, сценографското решение е успяло да създаде максимално  широко пространство. В кратки, остри реплики протича общуването на сестрите Каси (Светлана Янчева) и Анди (Анастасия Лютова) около събирането на дрехи, книги и плочи, но и около събирането на сестрите отново, след дълъг период на дистанция. Този факт, а не скорошната смърт и погребението на майката, ги държи в особено напрежение и афект. Всяка една от трите сестри в „Боклук“ – Касиопея, Андромеда и Вероника, има самостоятелен живот, различен и контрастен на този на другите две. Трудните реплики в търсене на общ език започват още в самото начало – Анастасия Лютова като Анди провокира най-голямата сестра да говори като че ли най-вече за да разкъса тишината в обезлюдения апартамент. Светлана Янчева отговаря почти едносрично, обрано, и сякаш единствено тя има съзнанието, че в дома на покойницата се мълчи. Това е самото начало; контурите, по които се движат актрисите са конкретни, житейски достоверни и плътни. В размяната на реплики като в музикална партитура се дават възможности на актрисите да развият нюансите на своите персонажи, да играят с паузи, въздишки, погледи. „Боклук“ в рамките на час и половина успява да разгърне вътрешния свят на трите сестри и да даде място за изява на харектерните им черти.

Впечатляваща е тази минималистична структура на пиесата, по която са очертани толкова пълнокръвно и детайлно персонажите. В текста трите сестри са определени възрастово така: Касиопея – около 50 години, Андромеда – около 40, Вероника – около 30. Нищо повече. Всичко останало в ремарките е сякаш за да ги разположи в малкото пространство на скромния апартамент, да даде указания за действието и да предположи камерния мащаб на сцената. Това е съзнателно авторово и впоследствие режисьорско решение за осветяване именно на актьорската игра през диалозите и развитието на отношенията на сестрите. Като зрители на „Боклук“ постепенно навлизаме в историята на едно семейство, в което родителите са оставени в невидимия спектър, за да се фокусираме върху децата – три сестри с необичайни имена на съзвездия – Касиопея, Андромеда и Вероника. Далеч от митологичните препратки и съзерцанието на нощното небе, трите сестри присъстват в днешното време, всяка със своята особеност и връзка с настоящето. Светлана Янчева като Касиопея е учителка, категорично избрала отшелничеството в селска къща, без интернет, без социални мрежи и потоците от новини във виртуалното пространство. В миналото смъртта на любимия човек ѝ е причинила неизлечима травма. Това събитие и цялостното ѝ несъгласие да живее в новите условни връзки и срещи без дълбочина, я превръщат в ням и дистанциран свидетел на живота на другите. Спокойно може да се твърди, че тази роля е едно сериозно събитие в актьорската кариера на Светлана Янчева – с минимално количество думи, без обяснения, сякаш само в погледи и мълчание, тя успява да изгради един дълбок вътрешен свят – на отчуждението, самотата, скръбта по отминалото. Свят, който е особен израз на времето, което липсва, за което остават само спомени и разкази. Докато ѝ казват, че се е отказала да живее, защото отказва да се промени, лицето на Янчева излъчва обич. В края на пиесата точно тази обич, въпреки промените и разпадането на семейните връзки, ще събере сестрите. Светлана Янчева успява да доближи персонажа си до значението, което носи името му  – Касиопея на  древногръцки означава „тази, чието слово блести“. В думите на Касиопея „Започвам да си мисля, че мама си отиде, за да можем да се съберем и да си кажем всичко“ се съдържа именно онова, което остава след спектакъла – нуждата от близост, събиране и обич. Нуждата от семейтво и дом въпреки всички условности на настоящия свят.

За разлика от Касиопея, Андромеда – Анастасия Лютова, няма постоянен адрес, живее в Япония или където голямата корпорация, за която работи, я изпрати. Андромеда е антитезата на Касиопея, шумна, рязка, дори агресивна, тя няма сантимент към миналото. Анди идва от далеч, за малко и няма време за нищо. Най-голяма близост е развила към еднократната чаша за кафе, към салоните на международните летища и към телефона си. Интересен за анализ персонаж, Анди е едновременно дистанцирана от настоящето по подобен на голямата си сестра начин, но нейното отшелничество е маскирано от пребиваването в един виртуален глобален свят, без рамки, без привидни ограничения. Заблудите на Андромеда, също като защитните стени на Касиопея, са непробиваеми. По-страшна от смъртта на майката за нея е срещата на живо със сестрите ѝ, с разриването на семейното минало, което не работи по правилата на виртуалната реалност, а тъкмо обратното.

Лютова започва да обстрелва не просто голямата си сестра с въпроси и търсене на истини, тя в почти комични краски посяга да разруши семейните отношения сякаш не вижда, че те са вятърни мелници. Лютова в ролята на Анди е дошла не за да се сбогува и погребе майка си, а за да се справи с миналото си. Напълно в стила на много истински семейни срещи Анди провокира конфликт с Каси, заради което още в началото получава неочаквана плесница. Сякаш светът толкова се е променил, че плесницата е нещо напълно недопустимо дори и между най-близките. В „Боклук“ този звучен шамар е и много уместен знак за изкривяването и невъзможността за най-естествени реакции у хората днес.

Най-малката сестра, Вероника, трийсетгодишна, омъжена и единствена от сестрите – майка, също се изправя челно срещу сестрите си, в битка за признание, но и в битка за самопризнаване на собствените ѝ заблуди. С името на още едно небесно съзвездие „Косите на Вероника“, Весела Бабинова се появява последна на сцената, сестрите ѝ бързат да приберат повечето от вещите на покойната майка, за да спестят сълзите и страданието на малката сестра. За тях тя е още дете, тя винаги ще е дете, при все че вече самата е майка на деца. Тя няма право на израстване, защото те ще загубят функциите си на нейни закрилници. Ето защо част от комично-тъжните диалози в „Боклук“ са толкова автентични – разминаването на очакванията с реалността в трите сестри е гигантско. Ролята на Вероника е най-близо до земята, сякаш съзвездието ѝ е най-видно с просто око. Една млада майка в коварния капан на собствените си планове и надежди. Тя идва в опустелия дом на майката, за да се почувства по-добре, отколкото в собствения си дом. И въпреки опитите на големите  сестри да я закрилят и наставляват, Вероника с верния си рефлекс на майка приобщава Анди и Каси, за да поеме майчинската роля към тях оттук насетне. Ролята на Весела Бабинова съдържа и най-много амплитуди между смеха и страданието. Тя умело променя гласа си, щом трябва да говори със съпруга си, демонстрирайки, че майчиноството е не само амбиция, но и роля. На сцената Бабинова е липсващият елемент, който подрежда разпадналия се току-що свят. Така както се подреждат или изхвърлят играчките на децата, така ще се подредят и отношенията между сестрите и животът им ще продължи отново.

Впечатляващото умение на Елена Телбис в пиесата ѝ „Боклук“ да изважда актьорските възможности и типилогии на преден план вероятно се дължи на сериозната кариера на Телбис в театъра, а вече и в киното. И все пак то не е достатъчно условие за постигането на успешен диалог. „Боклук“ всъщност е една много добре проведена идея за  актьорска лаборатория със Светлана Янчева, Весела Бабинова и Анастасия Лютова. Парадоксално или не, именно тази специфика на текста на Елена Телбис го превръща в преводима пиеса за множество сцени, включително и извън България.

Втори прочит: Психоаналитичният поглед

В постановката на Ивайло Христов, придържащ се изцяло към текста на Елена Телбис, се съдържа една невидима линия за едновременното присъствие и отсъствие на майката на трите сестри. Майката току-що е починала, сестрите се появяват на мястото сякаш са свидетели на местопрестъпление. Интересен е този момент – както в самата постановка, така и в пиесата – който е буквално нейното начало. Ако се търси подобен психоаналитичен ключ, могат да бъдат открити провокативни нива в текста. Нека приемем, че пиесата „Боклук“ може да бъде един драматургичен прочит на мотива за отсъстващата майка в психоанализата.

Според тезите на изследователки като Юлия Кръстева и впоследствие Миглена Николчина в книгата ѝ  „Смисъл и майцеубийство“[1] това е справянето с най-ранната свързаност с майката и със загадката на нашето появяване там, където няма никой. Кръстева започва да публикува теоретичните си изследвания през 70-те години на ХХ в., тогава тя пише важния си текст, отпечатан през 1977 г. в сборника Polylogue „Майчинството според Джовани Белини“. Майчинството може да провокира различни разговори – философски, религиозни, включително и през науката, обаче в това говорене няма субект, твърди Кръстева. Там където се случва самото майчинството, няма никой, там където самото тяло става от едно на две, това е един праг между култура и природа и на този праг няма и не може да има субект. Тезата ѝ от този период е развита години по-късно от Миглена Николчина, като тя основно твърди, че изкуството е начин за справяне с липсата на майката и търсенето. Можем ли да търсим отражение на тази теза в пиесата, респективно в постановката „Боклук“. Вероятно ако приемем хипотезата, че пространството, в което попадат сестрите, празният апартамент на липсващата майка е онова пространство, то те са стигнали там поради възможността си да творят времена – Касиопея да съхранява миналото, Андромеда да излъчва настоящето и Вероника да твори бъдещето. Още нещо по линия на психоаналитичния прочит е фактът, че и трите актриси изграждат един цялостен вътрешен свят, в който личността вече се е справила с най-ранната свързаност с майката, откъснала се е от нейното тяло и е заживяла самостоятелен живот. В края, по пиеса, персонажите напускат майчиния дом, мястото остава все така празно, но важният ход, до който се докосват и зрителите, е, че отвъд достигането до този праг между култура и природа трите сестри са получили своята цялостност.

Трети прочит: Личната археология

Вместо заключение текстът, посветен на „Боклук“ на Елена Телбис и Ивайло Христов ще завърши с размисъл за личната археология на днешния човек, фокус според мен и на самата пиеса. В центъра на сцената на Театър 199 стои буквално купчина вещи, на която предстои изхвърляне.  „А какво ще правим с този боклук?“ е последната реплика по пиеса. И този въпрос оставя следа в съзнанието на публиката и продължава да живее.

Живеем във времена, в които единственият отпечатък за нас ще бъде дигитален, непроследим и нечетивен за следващите поколения. В същото време едно близко минало остава неразчистено, неподредено, оставено ни сякаш за изхвърляне. Какво ще правим с този боклук и дали всичко, оставено от изминалите поколения, е боклук? Така и „Боклук“ на Елена Телбис, и Ивайло Христов ни тласкат към вътрешен прочит на личното минало, към една своеобразна лична археология. Едва ли има човек на средна възраст, на когото не се е налагало да стои пред празен апартамент и да събира останките от историите на покойните си близки. Дали сме поглеждали какво изхвърляме, или какво посочваме като боклук? Къде сред тези купища неща стоят основните камъни на нашият градеж?

Всички тези въпроси продължават да подкрепят тезата, че „Боклук“ е пиеса с бъдеще, с бъдещи прочити и интерпретации. Защото днешното време е особен вододел между аналоговия и дигиталния свят, между писменост и памет, и е нужно да осмислим своето присъствие на този праг. Какво ще правим с тези купчини минало, ще го изхвърлим безразсъдно, или ще го преоценим, ще го съхраним, е въпросът. Отговорът тепърва ще се пише.

[1] Николчина, М. Смисъл и майцеубийство: Прочит на Виржиния Улф през Юлия Кръстева. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1997.