„Майстора и Маргарита“ на сцената на Младежкия театър

Ина Божидарова / По театралните сцени

HOMO LUDENS 25/2022

Автор Михаил Булгаков, превод Лиляна Минкова

Драматизация и режисура Николай Поляков, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, музика Асен Аврамов, хореография Александър Манджуков

Участват Рая Пеева, Койна Русева, Ивайло Христов, Боян Арсов, Ахмед Юмер, Юлиян Петров, Кирил Недков, Красимир Недев, Александър Хаджиангелов, Георги Гоцин, Светослав Добрев, Вихър Стойчев, Кристина Янева, Августина Калина Петкова, Бернарда Береану, Никол Оташлийска

Младежки театър „Николай Бинев“, премиера 10 и 11 декември 2021

 

Писан и пренаписван повече от 10 години, издаден през 1967 г., романът „Майстора и Маргарита“ е признат за един от гениалните, най-странни и трудни романи на ХХ век не само в Русия, но и в света. Сложната текстура от реализъм, сатира, гротеска и фантастика правят произведението трудно за квалифициране в определена литературна категория. Върху него са изписани много страници в търсене на първоизточници и реални събития, провокирали създаването му. И въпреки че още с публикуването на романа започват да се създават театрални и филмови интерпретации, той си остава сериозно предизвикателство както за сцената, така и за екрана.

У нас романът излиза за първи път през 1968 г., но става популярен едва през 80-те години с новите допълнени издания. Текстът привлича и театралните режисьори, особено след промените през 90-те години, когато сцената се радва на свободата от налаганите доскоро ограничения и се разгръща новият театрален език на младата режисура. През сезон 1997/1998 г. се появява и първата постановка на „Майстора и Маргарита“. На сцената на Театър „Българска армия“ Теди Москов представя своя свободна авторска версия. В спектакъла си той включва всички познати сценични средства, за да създаде постмодерен прочит с впечатляваща визия. Режисьорското му въображение завихря фантастичния и гротесков сюжет на Булгаковия роман в ярка картина от движение, танц, видеопрожекция и свободно избрани текстове.

Започвам с това въведение към спектакъла на „Майстора и Маргарита“ в Младежкия театър „Николай Бинев“, за да изтъкна голямото отстояние във времето, цели 14 години, между първата и последвалата я постановка на Николай Поляков, от една страна, и от друга, за да подчертая различията в режисьорските подходи на двамата режисьори. Спектакълът на Николай Поляков идва като първи задълбочен, сериозен и цялостен прочит на романа на Михаил Булгаков. Още повече че „Майстора и Маргарита“ не е първата среща на Поляков с автора. На сцената на Врачанския театър той вече е реализирал своя интерпретация на „Бяг“ със заглавие „Сънувах Бяг“. Преди време в свое интервю режисьорът признава, че е избрал още в началото на творческия си път да бъде зависим от текста и това продължава до днес, което не означава, че се лишава от правото „дори от задължението“ да тълкува текста „свободно, неочаквано и много лично“. Така съвсем естествено в неговия вариант и трите пласта или по-скоро теми, включени в романа „Майстора и Маргарита“ – реален: животът в Съветска Русия през 20-те години на ХХ в.; евангелски: събитията от времето на залавянето и осъждането на Исус Христос от Пилат Понтийски; и фантастичен: посещението на Сатаната и неговата свита в Москва. Задачата, която си поставя режисьорът е изключително трудна. По повод постановката той казва, че Булгаков е неуловим и че събирането на трите пласта в романа „Майстора и Маргарита“ „изискват почти фокуснически умения от режисьора и актьорите“. И наистина представянето му може да бъде задача за цял един живот. Но Поляков успява да създаде своята убедителна версия.

Още в самото начало на спектакъла се заявява отношението към живота, който се отразява – неистов танц на пациенти в лудница. Да, животът през погледа на автора и на режисьора е живот в лудница, пропит от несигурност, липса на истина и вяра. След тази кратка въвеждаща сцена сме пренесени в Москва с реалната среща между Берлиоз и Бездомни, в която се врязва странният „майстор на черна магия“ Воланд, за да преобърне „нормалния ход“ на живота и да даде ход на необяснимото и мистиката в московското ежедневие. В какво е неговата най-голяма изненада? Тук хората не вярват в Христос, и което е по-обидно за него – те не вярват в него, в Сатаната. Подхвърлените сякаш случайно предсказания на Воланд започват да се случват –  председателят на МАССОЛИТ Михаил Берлиоз е обезглавен от минаващия трамвай, а Иван Николаевич Бездомни е затворен в лудница. Оттук нататък се разгръща картината на московското общество през очите на Сатаната-Воланд, спрял на посещение в Москва с живописната си свита. Обществото на литераторите, доста свито в прочита на Поляков, служителите в театър „Вариете“, еснафският елит на Москва, всички те са манипулирани, излъгани и разобличени от Сатанинската компания. Особено убедителна е сцената с представлението на Воланд в Театър „Вариете“, където режисьорът в кратка, но ярка сцена е представил глупостта и жаждата за притежание, овладяла московския снобски елит, жестоко и буквално разголена от презрението на Воланд и подигравките на придружаващите го Бегемот, Азазело-Фагот-Коровиев и Хела.

Вторият пласт и в текста, и в спектакъла ни пренася в двореца на римския прокуратор Пилат Понтийски и срещата му с току-що заловения Исус. Тук Поляков с очевидно пристрастие разгръща темата за вярата, предателството и страха. Постепенно в три сцени, вмъкнати между основното действие, режисьорският поглед изследва причините за злото, корените на страха и последвалото разкаяние, които бележат съдбата и страданията на човешкия род и в крайна сметка стремежа към опрощение и изцеление.

Третата тема навлиза последна в действието, но далеч не последна като значимост за спектакъла. Това е темата на Маргарита, темата на любовта и неуспешния роман за Пилат Понтийски и Исус, наречен от Майстора писател Йешуа Ха-Ноцри. Постепенно историята на тяхната съдба нараства, развива се, завладява действието и очакванията на публиката, за да бъде изведена в основна от режисурата. Маргарита нe е смирената страдаща за своя любим жена. В изпълнението на Рая Пеева тя е страстна и борбена, веднъж осъзнала празното безсмислие на предишния си живот се хвърля като дива котка и се вкопчва в своята любов. Разпознала човека и истината в романа, тя се бори за своята любов, достоен съперник на Сатаната. Решимостта и пламенният ѝ стремеж са великолепно пресъздадени в сценичния ѝ полет, носена в ръцете и на раменете на сатанинските създания, сцена, убедително хореографирана от Александър Манджуков. Интересно е решението на Поляков за бала у Сатаната. Вместо внушената от романа и предишните му визуализации пищна церемония той избира мрачна картина на танца на страданието. Участниците в бала – бивши величия, убийци и предатели от човешката история – навлечени в еднакви безцветни костюми от бозаво зебло и с качулки на главите, измъчват и насилват Маргарита в привидно танцова вакханалия. Така поднесеният от режисьора поглед към смъртта или живота отвъд прави още по-силно отрицанието-наказание на човеците, поддали се на лъжата, порока и убийството.

Най-бегло е засегнат образът на Майстора (Александър Хаджиангелов), в чийто образ Булгаков вероятно е виждал и себе си. Възможно е да се е припознавал и в двата образа – на Майстора и Иван Бездомни. Завладян от думите и присъствието на Майстора, в лудницата наивният глуповат идеалист Бездомни (Юлиян Петров) започва да проумява живота в неговата дълбочина и неизбежно страдание в търсенето на истината, подобно на житейската съдба на самия Булгаков. Както в романа, така и в сценичния прочит Майстора е изстрадалата фигура на автора,  който няма сили да се съпротивлява на критиките, на фалшивото литературно и интелектуално общество. Любовта и творчеството са единственото му упование, а бягството му и от двете е неговият опит да спаси и себе си, и Маргарита от фалшиви надежди.

Сякаш пътят на Майстора в реалния живот и развитието на сюжета в романа му търсят допирни точки, за да ги намерят в смъртта. Матей, пратеник на Ха-Ноцри, идва при Сатаната, за да измоли покой за Майстора, като не забравя и жената до него. Пазаренето, хитруването са част от играта в спектакъла. Маргарита се пазари за Майстора. Пилат, воден от страха си не успява да убеди Каяфа, но си отмъщава с хитрост за предателството на Исус. Самият Христос се договоря със Сатаната. Но Сатаната вече го е решил. Маргарита сама е успяла достойно да защити позицията си и да извоюва вечната любов, макар и след смъртта за себе си и Майстора. Доброто и злото ще продължат да съществуват във вечно противоборство, макар и установили за кратко равновесие.

В спектакъла е ангажирана голяма част от състава на театъра. Всеки от актьорите, увлечен от приключението „Майстора и Маргарита“ и от проникновения аналитичен прочит, дава своя принос в сценичния екип на режисьора Николай Поляков.

Впечатляващо е присъствието на Койна Русева в ролята на Воланд-Сатаната. Тя постига иронична дистанция и завидна пластична техника в развитието на образа си в различните му превъплъщения. Койна Русева постига както зловещата елегантност и изтънчена жестокост, така и натрупаната умора и досада в постоянното доказване на себе си и своята мощ в противоборство с „добрия“ Исус.

Да не забравяме, че най-колоритните сцени спектакълът дължи на Воландовата свита. Всяка тяхна поява сменя кода на спектакъла както в домовете на московските интелигенти, така и на представлението във „Вариете“ и така е до последната им поява. Превъплъщенията на Боян Арсов в образа на Азазело-Фагот-Коровиев, Ахмед Юмер – в Бегемот, Августина-Калина Петкова – в Наташа-Хела заслужават специално внимание. Боян Арсов за пореден път разгръща таланта си в умело пластично и живо въплъщение на ироничния и безпощаден в игрите Азазело. Августина-Калина Петкова е много убедителна в преходите Хела-Наташа, съхранявайки различните характеристики на персонажите, а Ахмед Юмер като котарака Бегемот допълва сатирично-изобличителния тон в представлението.

Ивайло Христов от своя страна приземява образа на Пилат Понтийски. Впечатлен от думите и скритата сила на Ха-Ноцри, той се опитва с хитрост и заплахи пред Каяфа да се измъкне от произнасяне на присъдата му. Тази политическа игра на котка и мишка продължава с отмъщението – убийство на Юда, под предлог, че иска да го защити. Именно в това превъплъщение Христов с лекота представя манипулативните ходове на юдейския прокуратор, като оставя пространство за острата му проницателност, с която провижда бъдещето на Христовата идея с нейната разрушителна за царството му сила. Но Поляков не поставя философски акценти в диалога му с Матей, по-скоро обръща поглед към житейските му лутания и разочарования.

Може би затова и като финален акцент в спектакъла остава молитвата към бога на Кристина Янева в ролята на старшата сестра в лудницата. Вярата остава някакво упование на фона на всеобщата лудост. И само в тихата смърт намират покой и спасение тревожните търсещи хора като Майстора.

Сатаната и свитата му напускат Земята без патоса на раздялата, без космическия полет на Майстора и Маргарита. Поляков е изчистил прочита си от носталгията и приказните фантазми, за да го насочи към страданието и безизходицата на човешкото съществуване в един свят без вяра, без любов, без творческа свобода.

Сценографията на спектакъла, изградена от Венелин Шурелов, решена в мрачна сиво-черно-бяла гама без излишества в средствата и колорита, хармонира с режисьорското решение на Поляков. Със същото внушение са и костюмите на Елица Георгиева, допълващи характеристиките на персонажите. Костюмите в театър „Вариете“, кървавите багри в тогата на Пилат и по лицето на Маргарита са единствените цветни петна в спектакъла. Отпечатан в съзнанието остава и образът на огромната сребърна луна. Музиката на Асен Аврамов допълва и акцентира драматургичното решение. Драматичното звучене надделява в тоналността на цялото произведение.

Изглежда сложното време, в което живеем, време на объркване и неяснота, време на конфликти и противопоставяния в обществото, време на загуба на идеали и вяра, време, в което сме погълнати от собственото си оцеляване и задоволяване на настоящето насочва творческите търсения към романа на Булгаков. Неслучайно у нас се появи балетът „Майстора и Маргарита“ по музика на Стефан Димитров, разбираме, че и в „Театър на нациите“ в Москва с режисьор Робер Льопаж в момента излиза постановка на същия текст.

Ако се опитаме да уловим в спектакъла на Младежкия театър конкретно послание, актуална рефлексия към живота ни, те са в това, че той не дава обещания, нито вдъхва възторжени надежди. Не сме увлечени от пищна визия на магически полети на фантазията. Напротив режисьорската ръка ни води към дълбоките прозрения за страданието и тежестта на живота и нашата отговорност към него. Това, което прави спектакълът е да ни призове към търсене на истината за себе си и света, като преодоляваме страховете и предразсъдъците си.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox