Статии

„Портрети на неизвестното“ – музикално-драматичен и визуален пърформанс

Идея и музика Петър Дундаков, текст и сценична реализация Явор Гърдев, визуална среда Венелин Шурелов

Участват Ина Кънчева (сопрано), Василена Серафимова (маримба и перкусии), Маргарита Илиева (пиано), Иван Бърнев (в ролята на Кастор)

Премиера 11 & 12 юли, 2021, Археологически музей – Варна, продуцент Фондация „Виа Фест“

Какво би станало, когато човечеството завладее друга планета? Как ще се промени съществуването ни и до къде можем да стигнем в необятния космос? Това са все въпроси, които за широката публика доскоро бяха в полето на научната фантастика. След кацането на „Аполо 11“ на Луната и историческите стъпки върху лунната повърхност на Нийл Армстронг и Едуин Олдрин през 1969 г. през последните няколко години човечеството изглежда, че все повече се доближава до мечтата да „стъпи” на друга планета. Напредъкът на науката и технологиите позволиха на някои от най-богатите хора в света да започнат собствени космически програми, като Virgin Galactic на Ричард Брансън, Blue Origin на Джеф Безос, SpaceX на Илон Мъск, проектът DearMoon на японския милиардер Юсако Маезава, случващи се едновременно с националните космически програми. А успешното кацане на роувъра на NASA Perseverance (Постоянство) на Марс и изпратените на Земята снимки и аудиозаписи от атмосферата и повърхността на Червената планета дават надежди на учените, че опознаването на планетите в Слънчевата система, а защо не и извън нея, може да се случва по революционен начин и значително да съкрати времето за изследването им.

Частните полети в открития космос, първият космически турист, кацането на апарат от Земята на Марс са само стъпки към опознаването „отблизо“ на непознатото. Всички тези факти, научни и технологични постижения, както и неуморимият ентусиазъм и постоянно вперен поглед на човека към космоса са източник на нови и нови сюжети, зрелищни картини и епични разкази представяни от литературата и най-вече от киното. Достатъчно е да споменем дори само малка част от тях като поредицата „Стартрек“, „Междузвездни войни“, романа на Франк Хърбърт и филмите върху него – „Дюн“, романите на Айзък Азимов, изключително популярните сериали “All Mankind”, „Фондацията“ и др. Всички тези примери, както и още много други създават една масова култура на представата за космическото бъдеще на човека.

В българския театрален контекст имаме и скорошен пример на перфомативен опит за рефлексия на тази масова „космическа“ култура. Това е „Ротор“ на Венелин Шурелов, който с голяма доза чувство за хумор реферира към общочовешката мечта за достигането до звездите, използвайки емблематична музика, образи и знаци.

Голямата тема обаче, която действително вълнува и провокира съзнанието не е дали и как хората ще стъпят на Марс или ще достигнат открития космос, а какво ще се случи с Човешкото, с чувствата ни, с поведението ни и способностите ни да общуваме едни с други, да функционираме като общество, като разумни същества. Именно това са и въпросите, които творческият екип на музикално-театралния пърформанс „Портрети на неизвестното“ поставя.

Продукцията на Фондация „Виа Фест” събира композитора Петър Дундаков, режисьора Явор Гърдев, сценографа и визуален артист Венелин Шурелов, актьора Иван Бърнев и музикантите Ина Кънчева (сопрано), Василена Серафимова (маримба и перкусии) и Маргарита Илиева (пиано) в един предизвикателен пърформанс, който смесва съвременна опера, театрално присъствие и визуални елементи.

Текстът е дело на Явор Гърдев, който в една монологична форма вплита безброй въпроси относно човешката идентичност. Представен като разследване в миналото, текстът ни пренася 200 години напред в бъдещето, когато човечеството е открило начин и технология да пътува до далечни планети – в случая най-близката звезда до Слънчевата система, екзопланетата Проксима Кентавър. Намерило е възможност животът да бъде поддържан в космоса в продължение на повече от 100 години, така че живи същества от Земята да стъпят на друга планета. Така разбираме, че ученият Кастор Пек всъщност е седмо копие на самия себе си, който трябва да намери начин да предотврати наследствената „грешка“ в генетичния му код, повтаряла се в предишните му копия досега и най-вероятно останала и в самия него. Въпреки че е проведен опит за преодоляването ѝ чрез връщане към основите на човешкото общество – семейството, тя не е била преодоляна. Задачата, която Кастор трябва да изпълни, е да дочака втория полет от Земята до отдалечената екзопланета, за да може човечеството да се установи на нея. Междувременно обаче той трябва да достигне до истината за самия себе си, да разбере кой е бил, за да може да вземе решение за бъдещето си. В текста авторът противопоставя безкрая и необятния космос на малкия вътрешен свят на отделния човек, технологичния напредък на човечеството и стремежът му към непознатото на дълбоката необходимост от близост и комуникация с друго човешко същество. Портретът, който Кастор се опитва да сглоби от разпадналите се частици на собственото си Аз е и пътят, по който той би следвало да стигне в бъдещето си.

В ролята на Кастор Пек се превъплъщава Иван Бърнев. „Копията“ също активно присъстват в представлението чрез видеото. Актьорът е поставен в специално създаден кош (вагонетка), прикрепен към релсов път. Малкото и тясно пространство естествено ограничава движенията и пластиката, а основното му изразно средство остава словото и лицевите експресии, чрез които той трябва да предаде обречеността на безмилостно повтарящите се събития и в същото време да му „отнеме“ възможността да използва „земните“ начини на придвижване.

Любопитното в това представление, освен темата за погледа към бъдещето, е самата структура на пърформанса, който е изграден от две колкото автономни части – музикалната и театралната, толкова и тясно свързани и допълващи се помежду си. Петър Дундаков е успял да придаде чрез музиката усещането за безкрайност, за нещо извън волята и човешките понятия, за титаничността на космоса, успял е да се доближи до вселенската самота. Това усещане е постигнато и в цялостното решение за пространството и начина на взаимодействие между музикалния и театралния елемент, които освен на драматургично комуникират и на визуално ниво.

Дворът на Археологическия музей във Варна е не просто сцена на театралното преживяване, той е обживян от идеята за космическото. А фактът, че всичко се случва под звездите, под открития космос, прави въздействието още по-силно. Превърнат е в звездна карта на случващото се.

Дворът на музея е традиционно място в града за представяне на различни културни събития. Със своята архитектура и естествена звукова среда от чайки, щурци и приглушените звуци на града той се превръща в желан „декор“, който добавя значения (съзнателно търсени или не) във всичко, което се случва там. Точно това е и ефектът, който се постига в „Портрети на неизвестното“ – представлението интегрира спецификата на мястото и я превръща в неразделна част от перформативното случване. В правоъгълния двор, заграден от всички страни от зданието на музея, сценографът и режисьорът използват няколко топоса в това пространство като места на действието и по този начин го превръщат от „сцена“ в звездна карта на галактиката на представлението. Те разполагат публиката в два срещуположни сектора, разделени помежду им от своеобразен железен път – механична релса, върху която е разположена вагонетката (капсулата) на Иван Бърнев. Тази вагонетка символизира лимитираното жизнено пространство на персонажа, което е противопоставено на необхватните космически понятия за пространство и време. А също така и за изминатия от него път. От друга страна, тя би могла да се интерпретира също и като изкуствената утроба, в която е отгледан и в която продължава да живее Кастор, без да има възможност да излезе от нея.

Противопоставянето на човешкото (ръст, време, жизнено пространство) е изразено в представлението чрез позиционирането на актьора и останалата част от изпълнителите – музикантите, върху своеобразната галактическа карта на пърформанса. Сопраното Ина Кънчева, перкусионистката Василена Серафимова, пианистката Маргарита Илиева са поставени на другата точка в двора на музея или галактиката, в която се случва действието. Изградената сцена, физически отдалечена от релсовия път, в който е Бърнев, може да бъде възприемана и като метафора на планетата Земя. Там, откъдето е тръгнал Кастор, но едва ли ще се завърне. От една страна е близо до нея: метафорично – към него пътува екипаж от Земята, и буквално – релсовият път и вагонетката са поставени на няколко метра от сцената, но от друга, е на светлинни години далече.

Обособяването на две автономни места на действието и цялостната концепция за пространството – на открито, под звездното небе, акумулира редица асоциации. Но един деликатен елемент от цялото като че ли синтезира посланията и значенията на пърформанса. Това е движението. На пръв поглед то отсъства от привидно статичното разположение на телата на местата, на които се случва действието, но всъщност то присъства и се случва през цялото време на представлението. Неговата природа е механична и е заложена в единствената конструкция, която е изградена – релсовия път. Сценографът Венелин Шурелов използва позната от „Ротор“ релса, но този път тя задвижва не въртящ се стол, а капсулата на Кастор, изобразява както неговото физическо пътуване до екзопланетата, така и неговото метафорично пътуване назад в миналото си. От началната точка до края на конструкцията персонажът на Бърнев успява да разкрие истината за миналото си и вероятно да предотврати бъдещето си. Това хоризонтално движение на практика е единственото в представлението. То е едва забележимо, такова каквото е и човешкото движение спрямо движенията на космическите обекти. Можем да приемем дори, че зрителите са тези обекти, покрай които преминава капсулата на Кастор. Ако се поставим в тази позиция, бихме могли да погледнем към времето ни на Земята с други очи.

Пърформансът е симбиоза, в която космосът и космическото придобиват театрална форма. До голяма степен музиката има потенциал да създава асоциации с необхватния космос, с непостижимото и величественото. Въпреки усещането за апокалипсис, което представлението оставя, това усещане не е свързано със съдбата на персонажа и отворения финал, в който Кастор все пак може би намира начин да промени предопределения ход на времето, а кореспондира със самотата, пред която най-вероятно би се изправил човекът в открития космос. Самотата, която започва да наднича, когато осъзнаеш, че си оставен сам на себе си, че сам трябва да определяш съдбата си, да взимаш решения. Самота, която е по ницшеански зловеща, но и освобождаваща.

В ежедневието си сме фокусирани върху земното, върху видимите и близките ни събития и трудно можем да си представим какво би се случило с нас оставени сами на себе си, без изгледи някога пак да срещнем човешко същество и без опорните точки на познатия ни свят. Вероятно до голяма степен нестихващата пандемия от последната година и половина ни подсказа, че необходимостта от физическата комуникация и близост с другия е дълбоко заложена в генетичния ни код като хора, а нарушаването на тази комуникация може да е болезнено.