„Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан в нова версия на Мартин Кримп
Режисьор Джейми Лойд
Сценография и костюми Сутра Гилмор
Участват Джеймс Макавой, Анита-Джой Увайех, Ибън Фигуейредо, Мишел Остин, Адам Бест, Нари Блер-Мангат, Филип Кайрнс и др.
Компания „Джейми Лойд“, театър „Плейхауз“ – Лондон, Обединено кралство, сезон 2019/ 2020
Сирано дьо Бержерак е сред най-обаятелните образи в европейската драма, а възобновеният интерес към него в последно време буди любопитство. Тук ще стане въпрос основно за новата версия на едноименната пиеса от Едмон Ростан на британския драматург Мартин Кримп, поставена от добилия вече известност млад режисьор Джейми Лойд в лондонския театър „Плейхауз“ с филмовата звезда Джеймс Макавой в главната роля. Влязла в афиша на NT Live, българските зрители имаха възможност да я гледат на киноекран в рамките на платформата „Световен театър в София“ 2021 и на театралния фестивал „Варненско лято“ 2021. В края на същата година заглавието се появи и в афиша на софийския театър „Българска армия“ с постановката на Стоян Радев и Камен Донев като Сирано, а по кината тръгва и поредната екранизация на пиесата – холивудският мюзикъл „Сирано“.
Интересното е, че и в двете споменати театрални постановки липсват обичайните помощни средства, за да се илюстрира прословутият огромен нос на Сирано – очевидно неговото различие вече се осмисля и представя по друг начин; а в новата филмова версия то е радикализирано, като ролята се изпълнява от добилия прозвището „най-известен актьор с нисък ръст“ Питър Динклидж (популярен като Тирион Ланистър от сериала „Игра на тронове“). Какво се случва с образа на Сирано днес и с неговия нос – един от най-ярките символи на измамната игра между външност и същност? Или както пише влиятелният британски критик Майкъл Билингтън в отзива си за постановката на Джейми Лойд в „Гардиън“: „Макар и раздиран от съмнения заради грозотата си, този Сирано е може би най-добре изглеждащият мъж на сцената. Какво става?“.
Спектакълът на британския режисьор неслучайно печели театралната награда „Оливие“ за съвременна адаптация и съществен принос за нея има Мартин Кримп като автор на новата версия на пиесата на Ростан от 1897 г. Превърнал се в едно от лицата на радикалната съвременна британска драма с неговите експерименти с формата и езика, Кримп ошлайфва драматургичното си майсторство посредством свободни преводи и адаптации основно на френска класическа и модерна драматургия („Мизантроп“ по Молиер, „Жестоки и нежни“ по „Триумф на любовта“ на Мариво и др.). В „Сирано“ той се придържа към сюжетната структура, запазва характерни препратки към историческата епоха на действието, но същевременно я коментира, изменя някои от персонажите (например кулинарният майстор и любител на поезията Рагено тук е изкусната в словото и в сладкишите мадам Лейла Рагено, собственичка на книжарница, в която се срещат Роксана и Сирано) и най-вече измества (изостря, добавя) тематични акценти и превръща изящния александрийски стих на Ростан в разнообразна мерена реч, свободно движеща се между съвременната слам поезия и високата лирика. Специфично качество на преводите и адаптациите на Кримп е да сближават представения в оригиналната пиеса контекст със съвременния и да установяват културни аналогии между тях: „преводите на Кримп създават континуум между различни времена и култури“, посочва неговата изследователка Вики Ангелаки. Така те създават едно „живо пространство на културно взаимодействие“, като класически пиеси се приобщават към съвременния опит и към актуалните дебати на днешното британско (а и не само) общество.[1] Това изцяло се отнася и до неговата версия на „Сирано“.
„Носът е това, което го определя“
Известно е, че Едмон Ростан пише „Сирано дьо Бержерак“ въз основа на историята на действителния френски поет, писател, драматург, философ и войник, живял през първата половина на XVII в. В средата на XIX в. се възобновява интересът към него като нестандартен автор от предабсолютистката епоха с дързък и независим дух – вдъхновение за романтическите творци, които отхвърлят строгите правила на класическата поезия. Действителният Сирано наистина се отличавал с масивен нос, но Теофил Готие е онзи, който реално го превръща в мит в сборника „Гротески“ (1844), събиращ статии за забравени поети. Именно този образ на Сирано се влива в пиесата на Едмон Ростан, който го извайва като истински романтически герой, може би един от последните в традицията на Виктор Юго – ярък и горд индивидуалист, в когото се преплитат гротескното (деформираната му външност) със сюблимното/възвишеното (блестящия му ум, непоколебима храброст, творческа мощ и силата на несподелената му любов). Тази романтическа дихотомия, в която според Юго единствено се крие досег до истинното, отразява и едно променено модерно понятие за идентичността. Франсис Фукукяма го описва по следния начин: „Основите на идентичността са положение от усещането за разединение между онова, което е вътре в човека, и онова, което е отвън. Отделните хора започват да вярват, че имат някаква истинска или автентична идентичност, която се крие вътре в тях, и някак не съответства на ролята, отредена им от обществото. Модерното понятие за идентичност приписва изключителна стойност на автентичността, на утвърждаването на онова вътрешно същество, което е лишено от възможността да се изяви“[2].
Темата за идентичността се налага като водеща в осъвременената адаптация на Кримп/Лойд на „Сирано“. Тук прословутият нос е абстракция, той съществува във възприятията на хората около Сирано, които и са се интернализирали в самия него – носът е етикет, който го определя, както казва Лейла (Мишел Остин). Той се превръща в символ на неговото различие, което подхранва както настървеността му да отстоява своята независимост, така и уязвимостта му. На моменти Сирано на Джеймс Макавой се изправя пред огромно огледало в дъното на сцената, гледайки собственото си отражение. Темата за носа става тема за достигането и даването израз на самия себе си отвъд социалните възприятия и условности. Сирано го постига през любовта и в намирането на сили да признае на Роксана, че той е автор на писмата до нея. Тогава и тя докосва лицето му, готова да тръгне с него.
Етикетът, който определя Роксана пък, е нейният пол. Кримп засилва, да ги наречем най-общо, феминистичните нотки в нейния образ. Анита-Джой Увайех я представя като независима, смела, умна и самоутвърждаваща се млада жена, която учи в университет (въпреки своя пол, а и в спектакъла се играе от чернокожа актриса), но накрая остава изцяло зависима от благоволението на мъжете (граф Дьо Гиш).
А това, че идентичностните политики са важни за самата компания на Джейми Лойд, личи от подбрания актьорски състав, в който се следват едни от основните цели на британския театър днес да е максимално включващ и многообразен[3], като на сцената са представени изпълнители с различен цвят на кожата и вид на тялото, в това число и актриса-джудже.
„създавам думите, с които да съблазниш…“
Но „Сирано дьо Бержерак“ е спектакъл най-вече за силата на словото. Той само на думи ни пренася в известен театър в класицистичния френски XVII век, но на голата сцена, обградена от подвижни дървени плоскости, с няколко стъпала или столове в центъра и стойки за микрофони, виждаме съвременно облечени изпълнители в джинси, спортни дрехи и суитчъри. Тя е максимално освободена, за да даде пространство на основното действащо лице – езика, и на неговата сила да възпламенява въображението, да създава реалност, да я променя и дори сетивно и ментално да я надгражда. Той е основният медиатор в общуването между Сирано и Роксана – те почти не се поглеждат в очите, говори се основно напред, към публиката. Както думите на Сирано сключват „партньорство“ с „О, толкова красивото лице“ на Кристиан, така и речта тук е направена физически осезаема чрез подсилване на нейните атрибути като ритъм, звук и глас, и то не само благодарение на бийтбокс изпълненията на живо на Ваника Дадхриа. Езикът е превърнат в истински спектакъл, което носи и едно от основните удоволствия за зрителя. Сирано побеждава съперниците си или покорява сърцето на Роксана с остроумното си красноречие и със своя стих. В словесните хватки и в дуелите на поета бунтар микрофоните влизат в ролята на шпаги и рапири и сцените се превръщат в шеметно поетично състезание в стила на слам поезията или рап битките като съвременните зрелища par excellence на говоримото слово. В тях и идентичността на автора, който винаги е и изпълнител, със свръхостойностените качества като автентичност, спонтанност и креативна импровизация са от водещо значение. Джеймс Макавой демонстрира физическата подготовка и дисциплина на мултимилионен холивудски актьор наред с най-доброто от британската театрална школа като рефлективност, емоционална пластичност и речево майсторство. Неговото тяло е като максимално подготвен и настроен инструмент, който отразява всяка стъпка на речта и всеки неин нюанс. В изпълнението му реторичната сила придобива физическа плътност посредством ритъма.
„стани част от системата…“
Но „Сирано дьо Бержерак“ е както за силата на езика, така и за свободата на творчеството и нейните граници. Кримп/Лойд умело запазват препратките към френския XVII в. от пиесата на Ростан като век на разцвета на поезията, но и на пазителите, които я контролират – тук Академи Франсез, кардинал Ришельо и благодетелите покровители звучат като кодови наименования, ключови думи, към които се добавят и съвременни понятия като ВИП спонсорство и подобни. Сирано страстно отстоява своята творческа автономност и отказва всякаква подкрепа и патронаж, които биха ограничили словото му. Истинското свободно творчество има силата да промени човек („твоите писма ме промениха“, признава Роксана), а контролът на властта върху него се изразява в налагане на правила за политкоректност и „орязване на всякаква вулгарност“. В даден момент поетът Линиер, преследван от властта за своите сатирични стихове и накрая нареждащ се в нейните среди, изписва на дървената стена в дъното на сцената „Аз просто обичам думите, това е всичко“. Но това се оказва доста многопластово твърдение.
Въпреки че досега се обърна внимание основно на изпълнението на Джеймс Макавой, спектакълът не е подчинен на него, а представя отлична ансамблова работа с много точно намерен щрих за всеки от персонажите. Кристиан на Ибън Фигуейредо е човек от малкия град, който тренира и е в добра физическа форма, но никак не е умел в думите. Но в нито един момент той не е шаржиран или иронизиран – напротив, подчертава се неговата чувствителност и тъга от ограничеността в способността да изразява своите чувства.
Изобщо новата версия на „Сирано дьо Бержерак“ от Мартин Крип разкрива нови дълбочини и съвременни значения в сюжета за талантливия и непокорен поет с големия нос и „още толкова голямо сърце“, както го представят често. Минималистичният и същевременно силно въздействащ спектакъл на Джейми Лойд печели със своята динамичност, неочаквани решения и майсторски изпълнения. Но и най-вече с това, че във време, в което езикът е застрашен от банализиране, подложен е на максимална редукция, умело се използва за манипулация и политконтрол, истинско удоволствие е да се появи спектакъл, в който виртуозно тържествуват талантът, изобретателността, богатството и силата на речта.
[1] Вж. Angelaki, Vicky. The Plays of Martin Crimp: Making Theatre Strange. New York: Palgrave Macmillan, 2012.
[2] Фукуяма, Франсис. Идентичност. Прев. Юлия Гешакова. Изд. „Изток-Запад“, 2019, с. 37.
[3] Вж. например програмата за многообразие и включване на Националния театър в Лондон, поднесена в неговия блог.
Comments are closed.