Статии

„Укротяване на опърничавата“ от Уилям Шекспир, превод Валери Петров, режисьор Стайко Мурджев, сценография и костюми Петя Боюкова, музика Петър Дундаков, сценично движение и пластика Станислав Генадиев, сценична реч и Шекспирово слово Сава Драгунчев, тренинг цирково изкуство и акробатика Галина Риом-Ройбек и Михаил Райчев, тренинг пол денс Глория Тодорова, тренинг ролери Илиан Георгиев

Участват Ивана Папазова, Маргита Гошева, Патриция Пъндева, Елена Кабасакалова, Мариана Йотова, Герасим Георгиев – Геро, Симеон Алексиев, Димитър Банчев, Кръстю Кръстев, Стилиян Стоянов, Алексей Кожухаров, Красимир Василев, Троян Гогов, Венелин Методиев

Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив, премиера 10.09.2021

Спектакълът „Укротяване на опърничавата“ на режисьора Стайко Мурджев в Драматичен театър – Пловдив представя съвременен прочит на комедията на Шекспир със средствата на ярка театрална изразност. Осъвременяването надскача често срещания по сцените подход за „актуализиране“ на класически произведения през съвременни костюми, интериор и музика. Спектакълът се включва в актуалния интелектуален дебат за различията (или не) и борбата (ако има такава) между половете.

Пиесата „Укротяване на опърничавата“ (1593) разказва за ухажването и омъжването на двете дъщери (Бианка и Катерина) на Баптиста Минола – заможен гражданин от Падуа. По-малката дъщеря Бианка, която е красива, кротка и добра, е обект на чувствата и желанията на трима персонажи (Лученцио, Гремио и Хортензио), но баща ѝ ги отпраща, защото иска да омъжи първо по-голямата си дъщеря Катерина, която има лош нрав и агресивен език.  Гремио и Хортензио се амбицират да намерят мъж за Катерина, за да „разчистят“ пътя си към Бианка. В нея искрено и от пръв поглед се влюбва Лученцио – млад мъж от Пиза, който разменя дрехите и името си със слугата си Транио и успява да заеме място като учител на Бианка.

Основната сюжетна линия се изгражда от ухажването на Петручио и Катерина. Петручио е пристигнал в Падуа веронец, придружен от слугата си Грумио и приятел на Хортензио. Персонажът ясно формулира целта на своето пътуване: да се ожени и да забогатее. Хортензио вижда в тази му цел възможност да намери мъж за Катерина и я представя на Петручио така:

„… девица

богата, хубава, със ум развит

и имаща тоз само недостатък –

но който е достатъчен с остатък, –

че остра е устата ѝ оттатък

търпимото и толкоз е проклета,

че и да бях дори съвсем пропаднал,

не бих я взел за цяла златна мина!“[1].

Това описание не смущава Петручио и въпреки очаквано недобрия прием от Катерина той ѝ предлага брак. Следват сцени по „опитомяването“ на Катерина – Петручио закъснява за собствената си сватба, пристига с окъсани дрехи и с умиращ кон; след венчавката, пренебрегвайки сватбеното тържество, тръгва веднага с Катерина към своя дом, където подлага съпругата си на различни психологически и физически изпитания. На финала Петручио, Лученцио и Хортензио се обзалагат коя жена е „най-покорна“. Освен че Петручио печели, Катерина произнася монолог в защита на „покорната“ съпруга.

В „Укротяване на опърничавата“ има всичко характерно за комедиите на Шекспир – преобличания, смяна на роли, темата за любовта, любовта от пръв поглед и т.н. Изследователите на Шекспировото творчество като че ли не обръщат много внимание на тази комедия, но сценичните ѝ (опери, балетни постановки, мюзикъли, театрални спектакли) и екранни адаптации са многократни. Сред най-популярните са: „Целуни ме, Кейт!“ – мюзикъл от Коул Портър (поставен през настоящия сезон в Държавна опера – Бургас); McLintock! (1963) – американска  уестърн комедия с участието на Джон Уейн и Морийн О’Хара; „Укротяване на опърничавата“ (1967) – филм, режисиран от Франко Дзефирели, с участието на Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън; съвременната романтична комедия „10 неща, които мразя у теб“ (1999), която представлява по-свободна интерпретация на текста на Шекспир, и множество театрални реализации.

Тълкуването на мъжко-женските отношения е темата, която винаги присъства при анализирането или сценичното представяне на текста и основният въпрос, на който се търси отговор е дали пиесата поощрява неравенството на полова основа или иронизира опита на мъжа да подчини жената. Дали текстът на Шекспир е женоненавистен е предмет на спорове сред изследователи и по-широка аудитория. Феминистките активисти еднозначно се притесняват от идеята и практиката по опитомяването на Катерина и само безспорният авторитет на Шекспир спасява текста от претенции за тотално игнориране.

Спектакълът на Драматичен театър – Пловдив оставя усещането, че режисьорът Стайко Мурджев е запознат с всички възможни, понякога доста крайни тълкувания на пиесата. Големият жест на интерпретацията му е да ги надскочи и да ги обезоръжи, представяйки ни борбата между половете (ако въобще може да се нарече така) игрово, през магията на цирка, а на финала избира за арбитър в тази битка любовта. В това се съдържа същностното и ценно съвременно четене на текста на Шекспир в тази сценична реализация.

Авторската интерпретация на екипа, воден от Стайко Мурджев, започва още с отказа от началото на пиесата. В текста на Шекспир историята започва с увод от две сцени, който разказва как медникарят Слай се напива безпаметно и заспива в една кръчма сред полето. Когато влиза Лордът и вижда състоянието на Слай, решава да си направи шега с него. Разпорежда на слугите да го измият, преоблекат и да го излъжат, че е бил болен и заспал 15 години. В шегата е въвлечена и актьорска трупа, която е пристигнала и предлага услугите си. На Слай те са представени като негови актьори, които, радостни от излекуването му, ще представят „весела пиеса“ – „Укротяване на опърничавата“.

Стайко Мурджев съкращава този увод. Той няма нужда от прийома театър в театъра, защото неговата интерпретация е театър в цирка. Спектакълът започва с демонстрация на циркови умения от изпълнителите в сценична среда, наподобяваща приказно съновидение. Същата сцена, в която всички изпълнители се представят с цирковите си номера, се повтаря на финала, рамкирайки разказания сюжет и поставяйки акцент върху играта, върху представянето на разказаната история като представление. Актьорите са овладели множество циркови техники (жонглиране с различни предмети, ходене на кокили, каране на цирково колело, придвижване на ролери и др.), които изпълняват със завидна прецизност за нетрениран в цирковото изкуство изпълнител.

Езикът, който употребяват персонажите е основна тема/елемент в пиесата. Това е особено видно в сцените между Петручио и Катерина. Героинята е етикетирана като „опърничава“ основно заради острия си език. Противопоставянето ѝ на останалите персонажи в пиесата е също основно на вербално ниво и съответно опитомяването ѝ също минава през него (напр. когато Петручио твърди, че луната е слънце и Катерина се съгласява). В постановката на Стайко Мурджев към вербалното общуване се добавя прецизно изработена движенческа партитура на персонажите/актьорите (сценично движение и пластика Станислав Генадиев). Непокорността на Катерина намира ярък жестови израз. Първата им среща с Петручио, изобразена от Шекспир основно като вербален спор (ако изключим плесницата, ударена от Катерина на Петручио), в постановката на Стайко Мурджев преминава в спортен двубой (стилизирано хореографирани движения от бойни изкуства) между двата пола. Катерина и Петручио не само разменят язвителни реплики, а и физически удари между равностойни съперници, докато публиката ги поощрява с викове и развява знамена със символите за мъжки и женски пол.

Игровото начало като ключ към сценичното четене на пиесата от Стайко Мурджев е прокарано и защитено през целия спектакъл. Показателна в тази посока е сцената с пристигането на Петручио за собствената си венчавка. По пиеса героят скандализира със закъснението и с вида си (опърпани дрехи и с умиращ кон). В спектакъла персонажът на Герасим Георгиев – Геро пристига с натрапчиво ярък костюм на едри розови цветя, с което предизвиква повече усмивка и забава (или поне в публиката), отколкото възмущение. Играта е уплътнена от множество разпознаваеми знаци на съвременната попкултура – в костюмите, прическите, сценографията, музиката и др.

Традиционно определяща за конкретната интерпретация е финалната реч на Катерина. Това е най-дългият монолог в пиесата и на първо четене е езиков израз на „опитомяването“ на героинята. Такова е и едно от популярните тълкувания – Петручио успешно е превърнал дивата и непокорна Кет в покорна съпруга. Друга интерпретативна версия е, че финалната реч на Катерина е иронична – Катерина не е нито опитомена, нито влюбена в Петручио, а просто е заблудила съпруга си и произнася думите, които се очакват от нея. Има и прочит, който, мисля, приема и Стайко Мурджев, че Катерина е искрена, но не защото е подчинена на съпруга си, а защото се е влюбила в него и ако е опитомена, то това е сторено от любовта.

На идейно ниво осъвременяването на текста на Шекспир се постига именно с „надмогването“ на идеологическите интерпретации на текста и представянето на едно умерено, надявам се постижимо в близко бъдеще тълкуване на „битката“ между половете. Стайко Мурджев чете историята за „опитомяването“ на Катерина, нормализирайки я през любовта. Затова и винаги коментираната тема за жестокостта на Петручио тук не е акцент. Героят на Герасим Георгиев – Геро е цветен и забавен в точната мярка за нуждите на играта. Героинята на Маргита Гошева му е равностоен партньор в „битките“ независимо от чисто физическата неравнопоставеност. Този и още няколко постановъчни хода като това родителската роля да не е на бащата (както е в текста на Шекспир), а на майката (Ивана Папазова); Катерина да е войнстваща и нападателна към всички около нея (преди „опитомяването“) и на този фон Петручио да изглежда по-малко жесток; невинността на Бианка се поставя под въпрос, като героинята изпълнява пол денс пред погледите на своите ухажори, представящи се за учители, и др. са в посока на обезстойностяването на интерпретациите през политиките на пола.

Не съм докрай сигурна защо Стайко Мурджев избира да разположи историята на Шекспир в цирк. Може би опитомяването е в пряка аналогия с дресирането… или може би животът като сцена, като цирк?! Но това би било свръхинтерпретация. Струва ми се, че най-релевантната мотивация за този избор е, че играта, илюзията и магията, в които се разполага сценичният разказ, са в ежедневието на цирка. По-важното е, че целият спектакъл е положен и издържан в този интерпретативен ключ – сценография, костюми, актьорско изпълнение, музика. Циркова арена е сценичната среда, в която се случва действието (сценография Петя Боюкова). Естетиката на цирка е решението за цялото представление. Трябва да отбележим професионалното отношение на авторите на спектакъла при привличането на консултанти (сценично движение и пластика: Станислав Генадиев, сценична реч и Шекспирово слово: Сава Драгунчев, тренинг цирково изкуство и акробатика: Галина Риом-Ройбек и Михаил Райчев, тренинг пол денс: Глория Тодорова, тренинг ролери: Илиан Георгиев), което се проявява в респектиращия краен резултат – заслужаващи адмирации циркови изпълнения на актьорите, добре обмислени и проведени пластични партитури на ролите и логично и разбираемо произнасяне на Шекспировия текст при по-голяма част от актьорите. В някои изпълнения усилието да се произнесе Шекспировият текст отнема от смисъла му, както и ощетява жизнеността на взаимоотношенията, емоциите и сценичния разказ. Герасим Георгиев – Геро има специфичен подход към словото. Като привнася в стиха разговорни, ежедневни интонации, прави разказа по-логичен и достъпен за зрителя. По друг начин, но със същия успешен резултат се справя с Шекспировото слово и Маргита Гошева. Изградените персонажи и от двамата са цялостни и интересни за публиката. На всеки персонаж е търсена и намерена ярка характерност.

„Укротяване на опърничавата“ ни представя една съвременна сценична интерпретация, която рефлектира върху актуални теми с усмивка и хумор, с ярка  театрална изразност, което прави спектакъла богат и тотално въздействащ.

[1] Шекспир, У. Укротяване на опърничавата. – В: Шекспир, У. Всички 37 пиеси и 154 сонета в превод на Валери Петров, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2010, с. 17.