Статии

Илюстратор, графичен дизайнер, сценограф. Това са само част от лицата на Чавдар Гюзелев, един от най-интересните сценографи на българска сцена днес. Въпреки че е театрален почитател още от дете, за свой професионален път той избира илюстрацията и графичния дизайн. За театъра го открива неговият приятел – режисьорът Стефан Москов, виждайки театралността в рисунките му. Чавдар Гюзелев дебютира като сценограф през 1996 г. в постановката „Майстора и Маргарита“, Театър „Българска армия“. Неколкократен носител е на наградата „Икар“ на САБ за сценография – последно за сценографията на постановката „Каквато ти ме искаш“ с режисьор Стефан Москов, Народен театър.

Албена Тагарева: Ти си артист с различни лица и проявления. Как се отразяват те на сценографските ти проекти?

Чавдар Гюзелев: Да, така е, но само на пръв поглед. Художникът е един. Смятам, че човекът на изкуството не би трябвало да се специализира в една област. Артистът е свободно същество и колкото повече жанрове, стилове, посоки в изкуството обхване, толкова повече ще се обогати. Според мен това на пръв поглед хаотично лутане е задължителен път, който трябва да бъде изминат. Когато бях в Академията (Национална художествена академия – б.а.) не ми допадаше стриктното разделение на специалности, въпреки че един подобен институт, разбира се, трябва да има профили. Това, което не харесвах, е тенденцията за изковаване на различни специалности с наблягане върху отделните техники и възпирането от навлизане в „чужди територии“. Художникът би трябвало да опита всички възможни форми и средства. А сега в дигиталната епоха самият начин на произвеждане на изкуство, изработването му, включително и на сценичното изкуство, разполага с неограничени възможности от гледна точка на техническите нововъведения. Изкуствата са като скачени съдове – взимаш от едно и преливаш в друго. Черпиш вдъхновение от една област и го пренасяш в друга. Особено в днешно време жанровете са толкова размити, че е трудно да кажем кое е кино, кое видео арт, кое пърформанс, кое театрално представление и т.н.

Албена Тагарева: Какво те запали за театъра?

Чавдар Гюзелев: Винаги съм бил привлечен от театъра. Още от дете съм в тази атмосфера покрай операта – баща ми беше оперен певец, така че няма как това да не ми повлияе. Не деля операта и театъра. В крайна сметка това е едно театрално пространство, в което се създават спектакли. Изгледал съм много постановки. Имах един период в тийнейджърските ми години, а дори и по-късно, когато ходех изключително запалено на театър. Професионалното ми навлизане в него стана постепенно. Всичко започна с една изложба, излъчваща много театралност, ако мога така да се изразя. Подготвянето ѝ съвпадна с гостуването на Теди Москов при мен в Милано през 1992 г. Той много ми помогна с подготвянето на рамките, с окачването и други подобни неща. Мимоходом спомена, че някой ден трябва да работим заедно. Аз чух тази реплика, но не я взех на сериозно. Разбира се, стана ми приятно и мило, но тогава имах намерение да остана да живея в Италия. Впоследствие така се развиха обстоятелствата, че започнах да се връщам все по-често в България и постепенно започнах да се установявам в София. Не минаха няколко години до 1996 г., когато дойде предложението за „Майстора и Маргарита” (1996/1997, Театър „Българска армия“, реж. Стефан Москов). Един ден Теди ми се обади и каза: „Хайде, почваме.” Това беше професионалното начало. Преди това съм работил известно време като асистент на италиански сценографи – семейството, при което живеех в Парма. Работата им беше на високо ниво, в големи театри, с големи имена. Аз рисувах голяма част от проектите…

Албена Тагарева: Какво е за теб театралното пространство и как то влияе върху реализацията на проектите ти?

Чавдар Гюзелев: Пространството е безбрежно, а художникът е този, на когото му се иска да го организира и да му придаде форма. Да вкара ред в хаоса или обратно – хаос в реда. Театралното пространство може да е конкретно, абстрактно и условно, но когато го видиш завършено в спектакъл, трябва да повярваш в него, да е убедително. То е мисъл и чувство.

Албена Тагарева: В твоите проекти често използваш противопоставянето между двуизмерно и триизмерно – това е особено подчертано в „Сирано дьо Бержарак“ (2010/2011, НТ „Иван Вазов, реж. Стефан Москов). Как този „дуализъм“ работи на сцената?

Чавдар Гюзелев: Едно е, когато работиш с режисьор като Теди Москов, който има един вид мислене, един вид изисквания, и друго е да работиш с много различни режисьори. Театърът е колективно дело и фигурата на режисьора е от голямо значение. Това, което се вижда в „Сирано…“, направихме в Германия през 2003 г. в „Талия театър“,  Хамбург. Тук има точно една такава двуизмерност, която идва директно от скицата. Директно от листа хартия, уголемен на мащаб. Теди много обича художници, които правят много скици и му предлагат многобройни варианти. Той черпи вдъхновение от това. За съжаление, много от тези рисунки отиват в коша, много малка част от тях се осъществява. В това представление идеята дойде директно от хартията. След много скици в един момент се появи черната хартия, която, като я разрежеш, отзад се появява бяло – на принципа на силуетите. Теди каза: „Това е!“. И оттам подходът вече беше ясен и картините просто се навързаха по драматургията. В случая Теди почти не е изменял текста, по принцип за него текстът е просто повод за спектакъл. Всичко беше много стилизирано и двуизмерно, но лично аз предпочитам да се усеща дълбочината на театралната сцена. При Теди всичко се случва в плоскостта ляво и дясно. Не казвам това в негативен смисъл, а като нещо, което е типично за този режисьор. През годините имах възможност да решавам и други пространствени задачи с различни режисьори, което ми даде възможност да експериментирам и в друга посока с повече перспектива и дълбочина. Въпреки че съм минималист по душа, обичам театралното пространство да бъде максимално използвано.

Албена Тагарева: Името ти се свързва най-често с постановките именно на Теди Москов. След толкова много спектакли заедно, стигаш ли до момент, в който знаеш какво ще допадне на режисьора и какво не? Как това се отразява на концепция ти?

Чавдар Гюзелев: С Теди се познаваме от 1980 г. – това си е един цял живот. Имаме много сходно мислене, поне така смятам аз, което се основава преди всичко на чувството за хумор, на каламбурите, парадоксалното, абстрактно. Харесвах младия Теди с неговата изключително бърза мисъл и инвенция. Той прави театър на идеите; неговият поток на мисълта не може да бъде спрян, дори не може да бъде удържан в една конструкция. Дори след като представлението е вече излязло, то продължава да се претворява. Неговият начин на работа е труден за следване. Той си представя актьорите, а дори и художниците, като инструменти, които отразяват неговата мисъл и просто трябва тя да бъде възпроизведена едва ли не на мига. За хората, които работят с него, процесът никак не е лесен. Всеки творец би искал да се пооткъсне от собствените си вкоренености. Самият Теди също е заявявал неколкократно, че би искал да промени начина си на общуване, начина си на правене на театър, но поради различни обстоятелства стигна на прага да се откаже от театъра. Мога да кажа, че аз харесвах този начин на работа, този поток на съзнанието и защото начинът ми мислене е сходен с неговия. От друга страна, моята роля в спектакъла е различна – не само лично моята, но на сценографа като цяло. Аз смятам художниците за сърежисьори. И тук веднага ми идва на ум Димитър Гочев и сценографите, с които той работеше като Марк Ламерт и Катрин Брак. При него тази симбиоза даваше изключителен резултат. В България Явор Гърдев работи по подобен начин с Никола Тороманов и Даниела Олег-Ляхова, например. Те (и не само) създадоха през 90-те години един нов театрален език, много различен от този на предишното поколение, и стъпиха в една нова модерност – нещо, което липсваше в българския театър.

Албена Тагарева: Нека да те върна към „Майстора и Маргарита“. Разкажи повече за този спектакъл, превърнал се в емблематичен за българската сцена. В него използваш и видео прожекция. Можеш ли да обобщиш развитието на това изразно средство?

Чавдар Гюзелев: В тези години продължавах да живея все още в Италия и продължавах да възприемам себе си като гост всеки път, когато се връщах в България. И някак си пропусках покрай мен събитията, което пък ми помогна да не се влияя. Този спектакъл беше моят „прощъпулник“ в театъра, тогава аз бях новобранец. Теди ми се доверяваше за някои неща, но медията, екранът и прожекцията бяха негова идея и желание. По това време той работеше върху „Улицата“ и искаше да съчетае по някакъв начин опита, който беше придобил с монтаж и най-общо работа с кадри. Искаше да съчетае кино и театър – нещо, което се правеше по света, но за България все още беше ново. Когато спектакълът се появи през 1997 г., не беше приет добре у нас, за разлика от чужбина. Въпреки това имаше особен и дълъг живот, беше показван и на много международни сцени и фестивали. От дебютант изведнъж се оказах част от екипа на спектакъл, който е първото българско участие в официалната програма на фестивала в Авиньон. Представлението беше изключително добре прието в чужбина, а то пътува много. За мен тази постановка е изпълнена с щастливи случайности, специално по отношение на визуалната част. Нека повторя, мултимедията беше изцяло решение на Теди. Той използва подобен екран и в последното ни представление – „Каквато ти ме искаш“.  Прожекцията в „Майстора и Маргарита” беше комбинирана с рисунки, които правех. За мен по-интересно беше пространството, в което попаднахме. Теди е творец, който може да направи театър и без пространство и без художник – достатъчно е да има добри актьори и той самият може да създаде някакво условно пространство, той има такова мислене. Сцената е продължение на неговите хрумки и на съзнанието му, на всичко, което подлежи да бъде обиграно. Хубавата картина, сама по себе си, за него не е интересно решение за спектакъл. За мен беше важно това, което намирахме заедно, защото имахме много малко средства за производство на декори. Най-интересното в случая беше, че в един момент дръпнахме рунда на сцената на Военния театър. Изведнъж там се откри ожулената стена, в която се появиха четири ниши, образуващи в средата на трегерите един кръст. Всички се съгласихме, че това е кръстът, който ни трябва – един от символите в книгата. Оттам нишите се превърнаха в комуналки с едни малки оранжеви лампички. После се появи пейката-риба, луната, текстът, който течеше с диодови лампички (за тогава това беше нещо ново) и т.н. Тези няколко символа осмислиха и нарисуваха сцената. За мен това беше една много съвременна постановка с бърз ритъм и в същото време много близка до духа на Булгаков – поне това, което лично аз си представям. Това представление беше първият ми урок в пространството. След него последва дълга пауза. Тя завърши с втория спектакъл, който направихме с Теди – „Сирано дьо Бержарак“.

Албена Тагарева: Как се движи според теб развитието на технологиите в театъра в България, в каква посока върви то?

Чавдар Гюзелев: Имам поглед над тези неща, но не мога да кажа, че наблюдавам приемственост. Живеем във време, в което традициите се пренебрегват и България не е изключение от света. Опитите са насочени към търсене на нови театрални езици, макар че всяко ново е добре забравено старо. Но като говорим за България, Народният театър разполага с най-добре оборудваната сцена с механични системи и за мен Фичо (Никола Тороманов – б. а.) използва техния потенциал максимално. Забелязвам го във всичките му представления напоследък, което е много хубаво и му прави чест. А най-хубавото е, че режисьорите, с които работи, му дават свободата да усвоява пространството и да експериментира с него. Нещо, което по мои наблюдения в повечето случаи се избягва. Избягва се поради липса на време, на желание, на страх, инерция и много други причини, та дори и концепцията, че това са излишества или разкош, без които може да минем. Аз много бих се радвал, ако във всеки нов проект имам тези възможности на сцената. И тук се сещам за „Почти представление“ (2013), което направихме с Явор Гърдев в Младежкия театър. Целият спектакъл се основава на една инженерна идея, продиктувана от конкретен проблем – от къде и как ще влизат и излизат декорите. Аз казах малко прибързано – от земята. Явор е човек, който мисли много бързо и директно ми каза с кой инженер да се свържа, за да осъществим тази идея, и то стана буквално от първата дума на нашия разговор. Ние премахнахме странични кулиси, премахнахме всякакво влизане и излизане на обеми и всичко се съсредоточи в една кутия, в която влизат и излизат пропадала с маси, пейки и т.н., създаващи различен вид пространство. Без тази система спектакълът нямаше как да се получи, той се конструира около това решение. Това ми е един от любимите проекти и е нещо абсолютно различно от нещата, които правя с Теди. Не бих искал хората да търсят в мен някаква стилистична разпознаваемост, още повече отнесена към определен жанр. И пак се връщам на първия въпрос – днес мога да бъда сценограф, утре и фотограф, архитект, а най-хубаво ще е ако може всичко заедно.

Албена Тагарева: Аз обаче виждам общи черти в твоите проекти и те са, че ти бягаш от реализма на сцената, от буквалното пренасяне на утилитарни предмети – в повечето случаи те са деформирани и преиначени. Ти ще кажеш дали е вярно това мое наблюдение. А въпросът ми е как се чувстват актьорите в твоето пространство?

Чавдар Гюзелев: Това е много интересен и важен въпрос. Докато го задаваше си мислех, че причините за това са много. Те са и културологични, и социологически, и какви ли не, но по всяка вероятност това е реакция срещу така наречения „социалистически реализъм“, в който живеехме тогава и любопитството към всичко, което оставаше отвъд. От друга страна, аз съм син на художник (Никола Гюзелев – б. а.), който е завършил Академията и който е par excellence реалист. Същото мога да кажа и за брат ми Ясен Гюзелев. Аз съм завършил същата школа, където ни учеха да рисуваме добре и да наподобяваме реалността максимално точно. Колкото по-добре наподобяваш действителността, толкова по-голям майстор си. Като говорим за рисуване, не мога да не намеся Христо Явашев – Кристо. Той е един перфектен рисувач в абсолютно реалистичния смисъл на думата, от академична гледна точка. И в същото време той е човек, който покрива действителността, той ѝ придава друг смисъл. Това също е изиграло роля за формирането ми. В ранните ми години всичко беше обърнато към Западна Европа, от където черпихме вдъхновение. Впоследствие, когато заминах, аз бях много млад, гълтах ненаситно и това е формирало в мен отношение към визията и пространството. Определено имам склонност към по-пестеливото минималистично изразяване и да, не съм любопитен към класическия реалистичен театър. Въпреки че понякога ми се е искало да правя такъв театър, защото бих желал да вляза в нещо, което не е присъщо за мен. Дори съм си представял и крайности – визия, която е изцяло издържана в реалистична посока. Това до някъде се случи в спектакъла „Шърли Валантайн“ (2011) на Тодор Колев в Народния театър. Текстът предразполагаше към нещо такова, въпреки че спектакълът беше на малка сцена и нямаше големи възможности да се развихря. Отново съм се опитал да играя с няколко елемента, които са използвани в символна посока. Докато в „Каквато ти ме искаш“ (2014/2015, НТ „Иван Вазов“, реж. Стефан Москов) колкото и да е странно, аз теглих в посока на деформацията, а Теди държеше сценографията и мебелите да са максимално реалистични, да напомнят епохата. На мен ми се искаше да обърна мебелите, да ги изкривя. Някак си не можех да преглътна, че в постановка по текст на Пирандело сценографията ще е реалистична. Самият автор е част от епохата на модернизма, той надскача идеята за наподобяването, за орнамента и украсата. Въпреки всичко мисля, че успях да удържа декора в една „нереалистична“ линия. Това може да се постигне както с филм, така и с рисунка, а също и с обеми, но всичко трябва да има допълнителен живот и в никакъв случай не би трябвало да илюстрира. Относно актьорите – това все пак е решение на режисьорите. Някои режисьори искат да затруднят актьорите умишлено и с цел. Аз държа да се съобразявам с актьорите на сцената. От друга страна, актьорът би трябвало да е много вътре в пространството – да го живее, а не то да му е просто фон. Много обичам, когато актьорът участва дейно в създаването на пространството на спектакъла и обживяването му. В крайна сметка спектакълът – това е истински живот. Например във „Вълните“ (2010/2011, НТ „Иван Вазов“, реж. Арлет Ричи) много исках актьорите през цялото време да рисуват декора, но поради сложните задачи, които имаха, това не беше изцяло възможно и останахме само с няколко щриха.

Албена Тагарева: Имаш ли интерес да работиш и в операта или по някакъв начин да смесваш двете изкуства?

Чавдар Гюзелев: В България малко се говори за това и съществува една много дебела разделителна черта между театъра на драмата и театъра на лириката (на италиански opera lirica означава опера, а само opera означава произведение), което за мен е абсолютно погрешно. Отдавна границите са прескочени и в операта работят предимно театрални и филмови режисьори и то от голям калибър. Операта е стремеж и цел на всеки уважаващ се режисьор или художник, и то не само заради огромните възможности за развихряне на въображението. Голяма част от театралите тук гледат на операта като на нещо вехто, старо, което е жалко. Време е тази черта да бъде изтрита. Най-съвременните и експериментални неща се случват в операта, особено от гледна точка на визуалната част. Това лято с Явор Гърдев имахме шанса да направим една цяла, триактова опера („Лястовичката” на Пучини), благодарение на Дарина Такова и нейния майсторски клас. Това се случи в Созопол, където имаше само едно представление, и много се надявам оттук нататък да продължи да се играе. Надявам се, че с появата на нови пространства като НДК и някои други, ще се осъществи отваряне на сцената в тази посока.

Септември 2015 г.