Статии

Малин Кръстев завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 1995 г. в класа на проф. Елена Баева. Работи основно в Младежкия театър, но участва и в спектакли на повечето от столичните театри. Преди 9 години започва да преподава актьорско майсторство на деца в Младежкия театър. В момента школата му е една от най-успешните в София – от нея започват професионалното си развитие редица млади, популярни актьори. През 2015 г. поставя на сцена своята пиеса „Семеен албум“, която е написал преди 17 години. Днес спектакълът продължава да печели театрални награди в страната, а също и да пътува по различни фестивали.

Илко Ганев: Едно от най-значимите събития, които ти се случиха през изминалата година, бе появата на пиесата ти „Семеен албум“ на сцена. Как я приемат зрителите?

Малин Кръстев: На „Аполония“, където се игра снощи, мина доста добре като за първо представление за сезона. Учудващо, публиката го прие много добре. Започвайки да режисирам този текст, номерът беше в изненадата, която публиката получава. Заради телевизията за нас вече се е насадило едно определено мнение, наричат ни „мечки“ и какво ли още не и хората очакват нещо друго на сцената. „Шамарът“ за зрителя беше в тази тотална изненада и като текст, и като актьорско присъствие, и като стил на игра. Не че сме направили нещо ново. Няма нови форми, дори Трепльов го казва в четвърто действие на „Чайка“. Тук не става въпрос нито за стари, нито за нови форми. Човек пише това, което усеща. Исках да направя интимно, тихо представление. В последно време много се крещи по софийските сцени. Исках да направя представление с изработени паузи. Българският актьор е забравил да мълчи на сцената, да може да запълни паузата с присъствието си. И тук е успехът на спектакъла, не само в интерпретацията на ролите от актьорите Герасим Георгиев – Геро, Владо Пенев, за когото е писана тази пиеса, както и Искра Донова, която е блестяща. След представлението снощи имаше доста изненадани хора. Дори актрисата Жана Яковлева каза: „Господи, аз мислех, че те познавам. Какво беше това?“ Тя е очаквала да види друго, познавайки тези актьори предимно като комици. А изведнъж попада в съвсем друг свят, което беше и нашата цел. Тръгвайки с този текст, успяхме да учудим съсловието. Но и самите ние малко се объркахме с всички тези награди, признания. Не мисля, че текстът сам по себе си е нещо особено. Аз го приемам за нещо архаично. Не че подценявам българския зрител, но не мисля, че този текст е достатъчно атрактивен. Подобен тип театър се правеше преди години. Театърът на Леон Даниел, театърът на Коко Азарян бяха такива. В момента се търси някаква маниерност. А „Семеен албум“ е чисто, откровено представление, дори на моменти мирише на кино.

Илко Ганев: Вложил ли си себе си в някой от персонажите?

Малин Кръстев: И в тримата има и Малин Кръстев, и онзи халюциногенен момент, в който сядаш и просто воайорстваш. Не знам как точно да го обясня. Това е втората ми пиеса. Първата е „Зимна нощ“. Тя е за двама възрастни, мъж и жена, които чакат в една зимна нощ гости. Пред вратата им застрелват едно дете и те въобще не отварят. Това например никога не ми се е случвало. Както и по отношение на „Семеен албум“ – аз  нямам братя, нито сестра. Темата за болестта рак в едно семейство е позната на много хора. Моят баща си отиде от рак на белите дробове. Не знам точно как става… Аз не сядам и не си казвам, че днес трябва да довърша това или онова, на еди-кое си място да вкарам една сцена, в която съм замислил един ход. Не! Много по-странно е как като че ли наблюдаваш тези хора отстрани, как се лъжат и как се борят за себе си, как искат да се докажат в любовта си или как проявяват глупостта си. Така се появиха и трите монолога, като всички започват със: „Страх ме е…“. Интересни са ми всички тези хора, които не могат да се видят, не могат да оголят себе си докрай, как застават сами срещу страховете си. Аз абсолютно откровено сложих на сцената един микрофон, за да не могат актьорите да викат, а сами да усетят гласовете си в едно пространство. Цял живот ние прикриваме страховете си. И както е казал Бергман: „Не е важно един актьор какво може да изиграе, а как ще го скрие.“ В случая думите не са средство за комуникация, а нещо, зад което се крием. Когато човек застане сам пред себе си и си каже „страх ме е…“, е нещо много лично.

Илко Ганев: Какъв режисьор беше по време на репетициите?

Малин Кръстев: За мен беше важна ритмиката на спектакъла и режисурата се състоеше основно в това да можем с моите колеги да изработим тези паузи и ритмизации. Има паузи до нахалство. В трето действие, в сцената с вечерята например, до появяването на първата реплика има дълга пауза и в София се появяват аплаузи, защото на сцената се случва живеене, усеща се обсесията, в която тези хора са попаднали. Удоволствие е да гледаш такова нещо да се случва в театъра.

Илко Ганев: Повлиян ли си от някой друг автор, режисьор или актьор?

Малин Кръстев: Да, от хора като Леон Даниел, Крикор Азарян, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Явор Гърдев, Теди Москов… С кого ли не съм работил и това е страшно богатство. Аз съм най-щастливият човек на света. След като си минал през такива първокласни режисьори, защото всеки един от тях е учебник, както и през автори като Чехов и Пинтър, писането някак лесно се случва. Ако имаш и вкус към диалога, се получава. Този текст чака 17 години, за да се появи на сцена. И тук най-голяма роля изиграха Герасим Георгиев-Геро и Влади Люцканов, които предложиха да поставим този текст по случай 70-годишнината на Младежкия театър.

Илко Ганев: А как съчетаваш актьорската професия с писането, режисурата, преподаването?

Малин Кръстев: В момента играя в десет представления в пет театъра и всички те са все в различни стилове. Всичко е до професионализъм и актьорска хигиена. Най-бързата смърт за един актьор е, когато някой те посочи, че си само комик или драматик. Има хора, които изиграват само една роля в живота си, било то в кино или в театър, и после цял живот обслужват само тази роля. Аз много рано започнах с провокациите към себе си. Още в Театралната академия разбрах, че ако не си мобилен и не можеш умно да остарееш с тази професия, няма как. Тази професия не се работи, тя се живее. И на 45 години трябва да мога да съм готов, защото влизам в друга възрастова група за други роли. Дай Боже, да мога да достигна гения на Наум Шопов, Николай Бинев – хора, с които съм работил, и на 80 години да мога да съм интересен и любопитен. От детската студия, която водя към Младежкия театър вече девета година, има завършили артисти – хора, с които тепърва ще се гордеем в българския театър. 31 от общо 54 деца кандидатстват тази година в НАТФИЗ. Тази преподавателска дейност и срещата ми с Ивайло Христов, който ме покани за асистент в НАТФИЗ, също ми помагат в писането. Не искам повече да режисирам, но бих работил със студенти и с деца. Любопитна ми е тази мисия – да предадеш кой е Азарян, кой е Леон Даниел. Аз се радвам, че в тази държава има поне 54 деца, които знаят кой е Николай Бинев, Митко Буйнозов, Анани Явашев… Деца, които имат памет до Апостол Карамитев и т.н. При целия този интелектуален геноцид и цинизъм, в които живеем, това е шансът на едни млади хора. Наша отговорност е как възпитаваме децата и каква памет оставяме.

Илко Ганев: Има ли значение за теб при кого от ръководителите на актьорски класове в НАТФИЗ ще влязат „твоите деца“ – тези, които са завършили Театралната школа при теб?

Малин Кръстев: Не. Не е важно при кого ще влезеш. Важното е какъв човек ще станеш. Важно е доколко си интелигентен, за да можеш да оцелееш през тези четири години и да разбереш още в НАТФИЗ, че трябва да си продаваем. Също така, трябва да се създаде хигиена, метод на работа и да отсяваш онова което ти се предлага. Ние, вибрирайки със себе си, със чувствата си, с енергиите, с егоцентризма си като преподаватели, понякога минаваме границата. В желанието си да научим един човек, отричаме всичко. Студентът сам трябва да може да избере от всичко. Изкуство се прави от личности и индивидуалности. Не може да си просто глина или средство за режисура. Актьорът е актьор. Ако си кух отвътре, как ще изиграеш някоя роля? Как да застанеш зад думите на Хамлет, когато ти не го усещаш или си просто изпълнител? В момента има една десетка режисьори, които правят авторски театър. Сашо Морфов, Теди Москов, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Явор Гърдев и т.н. – в момента те са конструкцията и гръбнакът на българския театър. Един актьор задължително трябва да премине през тях, но не и да робува само на това.

Илко Ганев:  А следиш ли младите режисьори?

Малин Кръстев: В младите режисьори ме притеснява, че търсят някакви нови форми, но нямат памет, а много искат всичко да започва от тях. Писнало ми е да гледам постановки, в които ти се натрапва режисьорско решение, но цялото е мъртво и кухо. А изведнъж една абсолютно нормална човешка глупост като „Семеен албум“ се оказва, че показва актьора, вижда се реалната болка, виждат се сълзи. Изпълнението на Геро, на Владо Пенев и на Искра Донова е впечатляващо, а то е простичко. Световният театър се върна към актьорския театър, към онази документалност на присъствие на актьора. Важно е какво казваш, на кого го казваш, какво е посланието. Но май започнахме да подценяваме публиката. Съжалявам, но срещам доста млади хора и трябва да ти кажа, че аз имам повече енергия от тях. Иначе съм имал много срещи с млади режисьори. Продължавам да снимам и с млади кинорежисьори в студентски филми. Винаги съм го правил без пари. Важното е да свършим работа. Естествено, в процеса на работа се питаме, учим се. Но предпочитам да се доверя, за да видя докъде ще стигне този човек в идеите си. Аз съм длъжен да уважа неговата режисьорска идея, неговия начин на мислене, а не да наложа своята гледна точка. Разбира се, че ми е любопитно докъде можем да пътуваме и докъде можем да стигнем.

Илко Ганев: Кои са ти най-интересни от младите режисьори?

Малин Кръстев: Мисля, че много любопитен човек от тези, които се задават, е Крис Шарков, а също и Стайко Мурджев, Васил Дуев е много любопитен, Тея Сугарева и Анастасия Събева също са много интересни. Има, появяват се, тръгва едно интересно поколение от млади режисьори.

Илко Ганев: Има ли за теб високо и ниско в изкуството в театъра?

Малин Кръстев: Има добър и лош театър. Театърът трябва да вълнува. У нас често се опитват чрез формата да показват нещо, да сочат с пръст. Например, какво е това документален театър? Това, което категорично отхвърлям, е опростачването, чалгализацията на мислене, чалгализацията на писане, както и това да се тиражират чрез театъра. Това е крах. И тук проблемът не е в „мечките“, а в продуцентите, в директорите на театрите, които непрекъснато искат да направят нещо смешничко, за да могат хората да дойдат. Ето този слугинаж трябва да бъде убит в зародиш. Когато ме срещнат по улиците и ме питат в какво играя, аз казвам няколко заглавия, а те ме питат кое е смешно. Тогава обикновено отговарям, че ако искат смешно, могат да отидат на цирк, на нещо друго, без да омаловажавам труда на цирковите артисти, разбира се.

Илко Ганев: Мислиш ли, че същите хора, които те срещат, се влияят от наградите? Може ли едно представление наистина да предизвика интерес у непрофесионалната публика, заради наградите, които получава?

Малин Кръстев: Да. Мога да ти кажа, че винаги представления, които са отразени било с номинация или с награда, веднага се пълнят. Публиката решава да отиде да гледа най-доброто. Напливът веднага се усеща. Получавал съм и награда „Аскеер“, и награда „Икар“. Няма година, в която да не съм номиниран за нещо. Но в един момент виждаш как действа конюнктурата. След тригодишна пауза бяхме възстановили „Старицата от Калкута“ на режисьора Явор Гърдев (Театър 199) и представлението се играе вече осма година. Ние не можехме да повярваме, че отново е хит. Най-смешният случай беше, когато имахме осем номинации „Икар“ за него и си тръгнахме без нищо. Всички други представления, които тогава взеха награди, в момента не се играят. Не че по света не е така. Но тук, когато и държавата се намеси, участвайки с пари, дотирайки театрите и заради наградите, и самите награди се опорочават. С кого да се състезавам и защо? А иначе има гениални постановки. Аз съм сигурен, че в момента по българските сцени се играят 10 – 15 представления, които са на световно ниво. Просто ние нямаме този мениджмънт да ги покажем на големи, световни форуми, заради бедност и заради отношението на държавата. Българските политици не искат да задействат елементарни лостове и започва едно чудене кое да се отреже, кои театри да се затворят. Не! Нито един театър не трябва да се затваря. Трябва държавна политика, както е по света. А тук няма закон.

Илко Ганев: Вярваш ли, че нещата ще се оправят, поне за театъра?

Малин Кръстев: Шансът ни е само в това ново поколение, което идва сега. То е най-ценно, защото то ще поеме кормилото един ден, то ще възпитава. Има доста интересни и начетени деца, които са ме изумявали. Преди една-две години при мен кандидатства едно момиче с монолог от Маркес. Веднага разбираш, че това е ценен човек. Театърът е универсално изкуство, което съдържа в себе си всички останали изкуства. Прави ми впечатление, че се появиха страшно много театрални студии, което е хубаво. Хората имат любопитство да се докоснат до театъра. Има такива, които го правят от суета, от желание да бъдат известни, да ги снимат в сериалче. Но има и много сериозни деца. Има много любопитно и чувствено поколение. Радост е, когато знаеш, че от твоята студия са излезли Симона Халачева от Театър „София“, Елена Телбис, Георги Гоцин, Нено Койнарски, които вече са с дипломи за актьори. Иначе колкото и школи да има, театърът е жив организъм, изхвърля онова, което е ерзац. Умно е да чакаш момента си и докато чакаш, да поддържаш актьорска хигиена, да се научиш да влагаш в тялото си, в инструмента, който си ти. Важно е да не трупаш злоба и омерзение, да не абдикираш. Стефан Мавродиев казва: „Трупа не се прави от трупове, тя се трупа.“ И наистина, когато намериш точните хора, на точното място, с точния текст, се получава. Така и младите режисьори трябва да намерят точните хора в точното време и тяхното поколение да тръгне да работи и да се държи и обича без интриги, глупости и без да робува на някакви щампи. Разбира се, всичко е свързано и с позицията на държавата, но си мисля, че българският театър ще го има.

                                                                                                          Септември 2015