Статии

Яна Павлова: Г-н Пантелеев, днес всеки желае да си прикачи етикета „артист“, за да спечели като икономически и личностен субект по-голяма атрактивност. Как избрахте за себе си театъра?

Иван Пантелеев: Атрактивна е може би възможността като социален и политически субект да се рефлектира върху контекста на времето от една автономна позиция. И същевременно да се търсят алтернативи, които се съпротивляват на така силно налаганите изисквания за растеж и целесъобразност. Но това не е сфера, която принадлежи изключително и само на хората на изкуството.

Аз бях на тринайсет години, когато почина баща ми. Той беше театрален режисьор и една много харизматична личност. Мисля, че първото усещане след болката беше чувството на измама, тъй като той беше млад, радваше се на живота и ние, като всяко семейство, имахме общи планове, желания и копнежи. Той почина внезапно от инсулт на моята възраст днес. Стремежът да дадем известна конкретност на тези копнежи и така да ги превърнем в планове, чието осъществяване определя отношението ни „за“ или  „против“ във всяка една житейска ситуация, дава преди всичко усещане за продължителност. Смъртта на баща ми прекъсна това усещане за мен. Създаде една пукнатина в системата ми на възприятие и малко по малко тази празнина се запълни от известни съмнения в целесъобразността на живота. Театърът стана за мен възможност да се справям с „непоносимостта на битието“. Нямам предвид личния ми житейски опит, а най-общо казано света, в който живеем и то особено днес. Изкуството позволява да погледнем на света като на модел, да го мислим като модел и да го формираме. Диалектическите противоречия на битието стават видими в пълната им комплексност едва когато ги изследваме на нивото на модела, тъй като моделът е свободен от пристрастия. Това не означава, разбира се, отсъствие на емоционален заряд. Предмет на изкуството е това, което съзнанието не може да изтърпи, този трудно поносим парадокс на човешкото съществуване, неговата непоносимост.

Яна Павлова: Вие идвате от България, където сте следвали театрална режисура. Какво носите със себе си от това време по нататъшния ви път и в театъра?

Иван Пантелеев: Следвах режисура в Националната академия за театрално и филмово изкуство в София при проф. Юлия Огнянова. Тя ни зарази с нейния светоглед, в който нямаше предписани закони, а винаги трябваше да се изхожда от уникалната специфика на материала – актьора и текста. Връзката между естетика и морал беше също така възлов момент, по-точно казано – условие за правене на театър. Тя не посочваше на никого неговото място, всеки сам трябваше да го създаде за себе си. Това са принципи, които трайно са ме белязали и до днес.

Яна Павлова: Каква импулсивност намирате в българския език и колко сетивен е за Вас немският език?

Иван Пантелеев: Аз не използвам българския език вече повече от петнайсет години и поради това връзката ми с него е все по-слаба. Научих се да говоря немски заедно с дъщеря ми, когато тя беше на две, а аз на над трийсет години. Може би поради това и моята връзка с немския език действително е много сетивна. Интересно е как чуждият език ми позволява например по-голяма прецизност и точност в описването на сценични процеси, тъй като познатите конотации, които майчиният език предлага, вече не са на разположение. Баналността, особено в словото, е много упорит вирус, с който трябва да се воюва. Рутината задушава живота и убива истинността.

Яна Павлова: При Бекет говоренето е изразно средство на неспособността да се стигне до края, говорене срещу смъртта, едно надговаряне само и само да се продължава нататък. Самият вие сте писали пиеси. Каква роля играе езикът за вас?

Иван Пантелеев: Езикът се състои от думи. И една дума е първо къс действителност, след това литература или театър. Езикът е мисъл плюс пространство. Или по-точно казано – непосредствената поява на мисли в пространството. Има едно изречение на Арто, което се отнася до градивните елементи на театъра, но може да се прочете и като описание на езика: eзикът е „състоянието, пространството, мястото, където може да се разбере човешката анатомия и чрез нея да се излекува и да се направлява животът.“ Естествено, става дума за крайно изострено поставяне на въпроса, но това е и единственото, което ме интересува, когато се занимавам със слово.

Яна Павлова: Вие сте поставяли пиеса на съвременния немски драматург Лотар Троле в театър „Фолксбюне“ в Берлин[1]. Проявявате ли интерес към съвременна драматургия?

Иван Пантелеев: Лотар Троле е по-скоро изключението, отколкото принципът „съвременна драматургия“. Той не пише пиеси, а скицира обществото в момент на промяна, в движение. Моят проблем със съвременната драматургия е, че тя е изцяло и единствено прикована в настоящето и което е още по-лошо – чрез опростеното му описание в нея, то бива омаловажено до неузнаваемост. Място на действие в деветдесет процента от съвременната драматургия е кухнята. Аз не съм кулинар и това не ме интересува.

Яна Павлова: Ако си припомните вашата биография като режисьор, виждате ли линия, която сте следвали или е трябвало да преминавате през кратери, които са предизвиквали отклонения и нови пориви?

Иван Пантелеев: Трудно мога да отговоря на този въпрос, тъй като отговорът изисква дистанция, която особено в момента не мога да си позволя. Аз не следвам определена естетика. Тя сама се проявява от отношението ми към темата на текста, към пространството, към актьорите. Константна остава единствено екзистенциалната потребност да се изразявам по определен начин. И, разбира се, любовта към времето, което прекарваме заедно в тъмнината.

Яна Павлова: Вярвате ли в нови начала?

Иван Пантелеев: Ново начало беше за мен, когато на четиринайсет години открих в София кино „Дружба“ (днес „Одеон“) и гледах филми на Годар, Трюфо, Ерик Ромер, Луи Мал, Ален Рене, както и на Пазолини, Фелини, Антониони и т.н. Те ме конфронтираха с начин на разказване, който представяше времето не линейно, а като комплексен конгломерат. Тяхната естетика се подхранваше от политическата им позиция, беше аскетична и сурова. Тогава за първи път осъзнах в каква лъжа живеем. Оттогава единственото, което исках, е да замина. Чувството аз-трябва-да-се-махна не се отнася пряко към България, а към лъжливостта, притъпяването, глупостта и грубостта, с които се сблъсквам както тук, така и там.

Яна Павлова: Във Вашата постановка „В очакване на Годо“ във фокуса е не-решаването, безсилието. Същевременно то е и най-голямата сила – всеки може да реши дали да изчака или да действа. Как изпитвате вие безсилие в театъра?

Иван Пантелеев: Безсилието описва границите, от които се страхуваме. Първо, безсилието ни прави свободни… Знам, че звучи противоречиво, но е така, тъй като да бъдеш свободен не означава непременно да имаш всички възможности. Означава преди всичко да прекосиш пространството на възможното, за да бъдеш готов за невъзможното. Означава да приемеш невъзможното. И за мен това е политическата сила на изкуството. Да улавям ежедневните лозунги на политиката и подобно на папагал да ги повтарям на сцената за мен е пропиляна енергия и изгубено време. Това увеличава само посредствеността. Политиката търси възможности. Изкуството открива възможностите, които се крият в невъзможното. Политика и изкуство са и трябва да останат противници.

Чакането (при „Годо“) представлява абсолютната невероятност и с това утвърждава силно и ясно една невъзможност; следователно прави така, че невъзможното от един момент нататък може да се мисли като възможно. Политиката, обратно, измерва пространството на възможното, за да може в това пространство да решава, да действа, т.е. да функционира. Политиката е изкуството на възможното. Театърът функционира, като се проваля в това пространство, т.е. като не функционира в него. Театърът, и съвсем конкретно театърът на Бекет, отбелязва триумфа на невъзможното над възможното. Театърът се противи да се смири в настоящето. Вместо това го поставя под съмнение, оттласква се от него и се стреми вече към нещо друго – извън актуалността на времето и неговото понятие за възможно.

Яна Павлова: И в представлението „Пер Гинт“[2] героят е двоумящ се, който не може да върви един единствен път. Нерешителност ли е темата, която ви занимава?

Иван Пантелеев: Аз разказвам „Пер Гинт“ като за човек, който стои на прага на модернизма. Така, както и ние днес стоим на границата на една глобална промяна и се лутаме наляво и надясно, без да се осмеляваме да подходим радикално. От една страна, защото всяка промяна автоматично ни плаши, а от друга – и това е същественото – ние не знаем и не можем да знаем какво да правим, тъй като идваме от друго време. Автори като Чехов са писали през целия си живот за това. От това не сме станали по-умни, защото често сме го разбирали погрешно. Той не описва жертви на времето, а лешояди, убийци на време. В „Пер Гинт“ вградих няколко текста от Артур Рембо и Лотреамон до протоколи от разпити на Джулио Андреоти[3], тъй като те показват по-осезаемо разкъсаността на субекта, а скоковете във времето правят разказа в много по-голяма степен релефен – извеждат модела пред личната история. Едно необходимо за мен вмешателство, тъй като то подсилва фрагментарността. Фрагментарността на едно действие подчертава неговия процес, възпрепятства изчезването на работния процес зад крайния резултат и прави сценичното отражение опитен терен, където публиката е съавтор. Аз не вярвам, че един линеен разказ, който е структуриран върху логиката на причина – следствие и накрая изпраща зрителя с истината вкъщи, все още отговаря по някакъв начин на действителността.

Яна Павлова: Във филма на немския режисьор Александър Клуге „Сляпа любов“ се поставя въпросът за отсъствието на режисьора. Като сляп режисьор той не може да види „червената нишка“. Вплитането на „червена нишка“ ли е това, което крепи съществуването на режисьора в театъра? И как се проявява режисьорът, за да направи видима тази „червена нишка“?

Иван Пантелеев: Мен ме интересуват тематични комплекси. Поверявам червената нишка на интуицията си и на усещането на моите актьори. Не че непременно избягвам да разказвам история, но много повече искам да достигнем до едно дълбоко усещане, без скуката на неговото пресъздаване. В момента, в който историята излезе на преден план, за мен се появява скука. Структурата задушава процеса. Добре структурираната мисъл е повече хаос и по-малко логика.

Аз гледам на актьорите като на най-близки сътрудници и им поверявам много решения, тъй като се доверявам на тяхната интуиция повече, отколкото на моята. Аз съм човек, който работи с главата си. Чисто формално на сцената ме интересува интензивност, настойчивост на изказа и прецизност, без да се приковавам към детайли и без да скривам работния процес зад формални решения. Точно обратното. Аз искам зрителя да съпреживее работата на актьора в производствения ѝ процес, в момента на нейното случване.

Яна Павлова: Действително към какво се стремите в работата си като театрален режисьор? Интересува ли ви истинността и как я създавате на сцената?

Иван Пантелеев: Истинността не може да бъде създавана. Тя се появява. Парадоксално е, че тя се появява колкото по-надълбоко се прониква в лъжата. Театърът е лъжа, той е нещо, което само по себе си не съществува. Театърът е проявата на истина, която не съществува предварително. Истина не може да се намери. И в театъра става въпрос именно за това, тя да се измисли. Ние можем само да твърдим, че нещо е истина. Истина не съществува сама по себе си и от само себе си.

Истинността е чувство – чувството, че нещо е вярно, че е на мястото си. Едно чувство, което може да се появи само при изживяване на необикновени по рода си процеси. Никой не е подготвен и не може да бъде подготвен за това, поради което трябва да действа по усет. Аз изграждам процеси, като търся за всички нас невъзможни задачи.  Навлизайки в зоната на невъзможното, прехвърляйки хоризонта на саморазбиращото се, се появява (вероятно) някаква истина. В „Хамлетмашина“ има едно изречение: „Когато мине с касапски ножове през спалните ви, ще узнаете истината.“[4]

Помислете колко значими бяха промените за човечеството, които предизвика преходът от селскостопанско към индустриално общество. Днес сме отново в една забележителна ситуация, която стои под знака на прехода от индустриално към виртуално общество. Опитът от вчера често се оказва почти неприложим днес. И когато традицията изчезне, остават само две възможности – директният репортаж или да се опитваш да правиш голямо изкуство. Изкуство, което се намира между тези възможности, не може да оцелее във време като нашето. Това не означава, че моят или на когото и да е било друг стремеж да правим голямо изкуство е белязан с успех. Но именно това създава една крайна ситуация. Изборът на артиста (в широкия смисъл на субект, произвеждащ изкуство) днес е по-голям и едновременно с това по-малък от когато и да било. Въпросът днес е какво да се прави при всички тези невероятни дигитални и един Бог знае какви други средства за възпроизводство на истинност, които по-педантично от всякога протоколират действителността. Артистът може единствено да поеме към другата крайност, в която действителността не се представя опростено, а на множество нива; където се отварят възможности на възприемане, които водят до едно комплексно и дълбоко усещане за действителност. За мен това е действителността на театъра.

Яна Павлова: В какво се впускате, когато започнете да работите върху една пиеса? Кое е това, което първо откривате? Дума, мисъл, пространство, жест или актьор?

Иван Пантелеев: Мисля, че езикът е най-некорумпираният показател, тъй като той въздейства върху мен най-често чрез ритъм и звук. За това няма образец или някакво предусещане. Неговото въздействие е непосредствено и директно.

Яна Павлова: В центъра на Вашето представление „В очакване на Годо“ е играта на двамата актьори Самуел Финци и Волфрам Кох. Колко отворен е процесът на репетициите?

Иван Пантелеев: В центъра на представлението стои като начало една дупка, кратер или фуния по средата на една наклонена повърхност – сценографията на Марк Ламерт. Две препятствия или две невъзможности. И разбира се, една словесна партитура, която никак не улеснява положението. Оттам нататък се стремях единствено да радикализирам тези трудности, отколкото да ги смекчавам. Според мен трудностите са най-добрият източник на възможности за игра, тъй като активират физическите и съпротивителни сили на актьора, предизвикват въображението му. Разбира се, за подобно начинание са необходими актьори, които знаят как да подходят, които владеят инструмента си. Аз имах голямото щастие да срещна четирима такива актьори. Самуел Финци и Волфрам Кох са например актьори, които умишлено търсят точно такива предизвикателства и с удоволствие споделят един с друг тяхното овладяване. За тях моженето е интересно само в контекста на един концентриран работен процес и като резултат от една съвместна игра.

Яна Павлова: Трудна ли е работата на театралния режисьор?

Иван Пантелеев: Животът е труден. А театърът е работа върху живота.

Яна Павлова: В едно интервю споделяте, че имате проблем с понятието за театрален реализъм. Защо?

Иван Пантелеев: Тъй като реализмът, който виждам по сцените, рядко има нещо общо с реалността. Вместо това той я копира, смалява я и я превръща в кич – жалка скупщина от сантименталност, псевдоактуалност и лош вкус. В повечето случаи целта е единствено да се пласираш на пазара. Това ме отвращава.

За наблюдение, което би могло да послужи за прецизно описание на един субект или на процеси, протичащи в едно общество, е необходима известна дистанция. Според мен тя може да се постигне единствено чрез формата. Бекет казва за своите текстове: „едно произведение не е обвързано с преживяното. То не е репортаж.“

Яна Павлова: В книгата си „Силата на изкуството“ немският философ Кристоф Менке излага тезата, че да се мисли върху самото правене на изкуство, да се разпознава и анализира неговата направа, означава унищожаване на процеса на създаването му. Не се ли състои силата на театъра именно в това, че той позволява да се мисли за създаването на светове, тяхното разрушаване и наново измисляне?

Иван Пантелеев: Касторф[5], който парафразира Мюлер, а той от своя страна цитира Брехт, казва: „Изключителността на театъра не е клубът с плюшени седалки, неговата изключителност е пространството от време. Време, в което театърът откъсва процеси от действителността и ги пренася в шемета на изкуството.“ Показването на тези процеси в начина им на пораждане, демонстрирането на незавършеното, на работата върху живота, върху изкуството, върху словото е привилегия на театралната сцена. Прикриването на процеса на произвеждане чрез продукта, което познаваме от сферата на индустрията, и в изкуството води единствено и само до себепродаване и нищо повече.

Мисля, че ако днес някъде по сцените се случва нещо ново и разтърсващо, то винаги е свързано с непосредствения опит в изкуството да се допусне животът, хаосът, това, което не е структурирано. За Бекет голямата цел на твореца е да изрази битието, а той разбирал „битието“ като „съвкупност от безсмислени движения“. Когато човек чете неговите текстове, вижда, че това са майсторски партитури. Ние можем само да гадаем за мащаба на диалектичните битки, които е водил със себе си. Желанието за съзидание, което се сблъсква с порива за разрушение или за саморазрушение. И от сблъсъка произлиза произведение на изкуството, което носи в себе си тази енергия на съмнението и противоречието.

Смятам, че нищо не генерира толкова силна съпротива – от физически и творчески порядък, разбира се, колкото задачата да се заеме позиция спрямо една форма или даден език на изкуството. За мен тази съпротива е ядрото на всяко произведение на изкуството, тя е проява на съществуването. Разбира се, първо е необходимо човек да развие съзнание за една подобна задача. Иначе крайният резултат е само празен шум, суетене, което в немския език се нарича „кунст-каке“ [6].

Яна Павлова: В четирите ваши представления, които съм гледала, ми направи впечатление ужасяващата празнота, откритото пространство и едновременно с това едно експониране, издигане – например, подиумът в „Относно омара“[7] и „Ана пътува за университета“; в „Годо“ сцената е наклонена, така че отново се създава височина, а в „Пер Гинт“ е плоска и бледна. Крие ли се някакво откровение в това издадено открито пространство, поглед в необяснимото, в тайната на машината?

Иван Пантелеев: Не, няма нищо общо с някаква тайна. Аз се опитвам да представя сценичния процес колкото се може по-прозрачно. За мен човешкото тяло е достатъчно загадъчно, за да го доукрасявам с допълнителни илюзорни образи. Аз се опитвам да постигна известна концентрация на сценичното пространство, така че тя да се прехвърли върху актьорите. За мен те не са светци. Те са работници и ако са добри, ние имаме удоволствието и привилегията да ги наблюдаваме по време на работа.

Тези, които още си спомнят моята първа постановка в София, знаят, че сцената на „Чехов-ревю“ представляваше тесен Т-образен подиум с петима великолепни актьори и двама музиканти, а зрителите я обграждаха от двете страни.

Аз търся нещо, което е колкото възможно по-близо до една силно субективна действителност и същевременно е все пак проницателно, сугестивно и разкриващо дълбоки пластове на чувствителността, избягвайки директното отражение на реалността върху сцената. Аз изследвам образите отвъд рамките на тяхната ежедневна проява и се опитвам да очертая проявлението им, да ги направя достъпни за съзнанието, без да ги втърдявам.

Яна Павлова: Какво въздействие искате да постигнете върху зрителя? Какво е за вас „тъмното неопределено зад рампата“?

Иван Пантелеев: Технически погледнато, там е моето работно място в буквален смисъл. Аз не искам да знам кой седи на стола ми, когато вече не съм в зрителната зала. Що се отнася до въздействие, аз никога не се стремя да постигна определено въздействие върху зрителите. Самият аз имам големи трудности с представления, които изискват определена реакция от мен като зрител. Със сигурност познавате тези програмирани реакции от най-пошъл вид. Например луди комедии, в които всички се смеят и от смях се държат за корема.

Аз се опитвам да създам един сетивен процес на сцената. Тази задача ми е много важна. Ако зрителите се смеят, е чудесно, не е обаче задължително. Опитът  ми показва, че те не се смеят винаги на едно и също място и не непременно заедно. Театърът е открита мисловна структура, и то последната от този вид, където едно общество се мисли публично. Това не бива да го забравяме.

Например, в последното ми представление – „Филоктет“, в продължение на два часа в салона не може да се чуе и гък, въпреки че има няколко забавни момента на границата с фарса. Хората се усмихват, но не се смеят, защото концентрацията на сцената им е по-важна от вица. И това се изразява накрая в аплодисментите, които буквално помитат актьорите от сцената. Не го разказвам, за да се хваля, а защото е неповторимо преживяване и то ми показва, че в едно време, което се задушава в прекомерния избор на развлечения, има хора, който имат потребността да срещнат известна сериозност, простота на изказа, дълбочина на мисълта. И това е чудесно.

Яна Павлова: Можете ли да чакате? Това един вид екстремна ситуация ли е, която вярва в месията и в добрия край, или е отчаяние и застой?

Иван Пантелеев: Аз мога много търпеливо да чакам. И тези, на които това им е познато и го умеят, знаят, че чакането е целта, а не това, което ще дойде накрая. Още  веднъж – мен ме интересува процесът, а не резултатът.

Яна Павлова: В няколко от вашите представления монологът заема съществена част. Това някакво пристрастие ли е?

Иван Пантелеев: Един монолог е било високо или тихо произнесена мисъл. Монологът е мисъл, която дълго е чакала, която се формира в процеса на произнасяне… Може би заради това обичам монолози. Монологът е едно парче работа на актьора върху самия себе си. Аз съм бегач на дълги разстояния. Удобното, бързото и леснодостъпното – това не ме интересува.

Яна Павлова: В едно интервю казвате, че вашето най-голямо щастие е мисленето. Младият немски драматург Волфрам Лоц сподели в един разговор, че най-страшното е мислите да останат скрити вътре в самите нас, без да излязат навън, че трябва да се говори. Представата, че нещо остава затворено в себе си, го ужасява. Каква е нуждата, която изпитвате мисленето, мисълта да достигне театъра?

Иван Пантелеев: Аз съм в добри отношения със самия себе си. Мога дълго да мълча. Любовта към актьорите и към големите, високи, оскъдно осветени пространства ме тласка към театъра. В много по-малка степен общуването с публиката. Мисленето е говоренето на мълчаливите хора, един вид разговор със самия себе си.

Яна Павлова: Забележителен е фактът, че режисьорът Димитър Гочев получи толкова голямо признание в немскоезичния театър, с каквото никой източноевропейски режисьор не е бил удостояван през последните двайсет години. Към вас, към актьора Самуел Финци и режисьора Иван Станев също има голям интерес и любопитство. Замисляли сте се на какво се дължи това? Кое е така различното, което благоприятства такова внимание?

Иван Пантелеев: Не, аз никога не съм си задавал този въпрос. Аз нямам съзнание, че те или аз сме различни от другите. С Гочев и Финци ме свързва едно повече от двайсетгодишно много интензивно приятелство. Ако щете, една голяма мъжка любов, която не се определя от общия ни произход, а много повече от доброволната безотечественост и от изневерите, които си позволяваме един на друг. Локалното никога не ме е интересувало, без значение на коя географска ширина се разиграва. Теснотата ме плаши, широките и далечни пространства будят в мен копнежи. За себе си избрах да следвам копнежите, вместо да оплаквам страховете си. Разбира се, липсва ми семейството ми в София. Но това няма нищо общо със страната, а с моето детство и с младостта ми. Носталгията ми е непозната, тъй като вярвам, че ако човек е „при себе си“, тогава навсякъде е вкъщи. Европа потъва в егоцентризъм, откакто европейци пишат историята на света. Европа се задушава в Днес, Тук и Аз. А светът е толкова голям. И така прекрасен.

Берлин, декември 2015

[1] Става дума за пиесата „Ана пътува за университета“ (2011).  ̶  Бел. ред.

[2] Най-новата постановка на Иван Пантелеев в Дойчес Театер, Берлин, с Маргит Бендокат и Самуел Финци, премиера: м. септември 2015.  ̶  Бел. ред.

[3] Джулио Андреоти (1919 – 2013) е от знаковите политици на следвоенна Италия, седемкратен премиер на страната. Бил е от водещите членове на вече несъществуващата Християндемократическа партия, доминирала италианската политика почти 50 години след Втората световна война. Бил е депутат във всеки италиански парламент от 1945 г. и през 1991 г. става пожизнен сенатор. През 90-те години се засилват обвиненията към него, че поддържал близки връзки с мафиотски босове. В средата на десетилетието се завежда дело срещу него за  съучастие в убийство през 1979 г. на журналист, разследващ тези връзки и престъпленията на мафията. През септември 1999 г. получава оправдателна присъда, но обвинението я обжалва. През 2002 г. е признат окончателно за виновен и вече над 80-годишен е осъден на 24 години затвор, които обаче не излежава поради напреднала възраст, а и като пожизнен сенатор се ползвал с имунитет.  ̶  Бел. ред.

[4] Цит. в превод на Боян Иванов в: Хайнер Мюлер. „Хамлетмашина“, прев. Боян Иванов. В: Съвременен немски театър, Сп. „Панорама“, бр. 3, 2001, стр. 15.

[5] Немският режисьор Франк Касторф, дългогодишен директор на берлинския театър „Фолксбюне“. – Бел. ред.

[6] Буквално: артистично изпражнение.– Бел. ред

[7] Постановка на Иван Пантелеев по текст на Дейвид Фостър Уолъс във Фолксбюне с участието на Самуел Финци и немския театрален композитор и музикант Сър Хенри, сезон 2009/ 2010. – Бел. ред.