ЯНА БОРИСОВА: ПИСАНЕТО Е ЛЕСНО, КОГАТО ИМАШ КАКВО ДА РАЗКАЖЕШ

Ина Божидарова / Личности

HOMO LUDENS 19/2016

Яна Борисова е водещо име в новата българска драма. Нейният дебют “Малка пиеса за детска стая” през 2007 г. в Театър 199 ѝ донася много театрални отличия за драматургия в България, като излиза и на международна сцена. Третата ѝ пиеса, “Приятнострашно” е селекционирана за престижното биенале “Нови пиеси от Европа” във Висбаден, Германия. Най-новият ѝ театрален текст “За теб” (2014) се играе на сцената на Театър “Азарян” и е отличен с наградата “Икар” на Съюза на артистите в България.  

 

Ина Божидарова: Да започнем от първата ви среща с театъра. Кога и как се случи?

Яна Борисова: Родена съм в София, град с много театри, първите срещи са още в детството ми. По-късно, по стечение на обстоятелствата, се оказах сред много приятели, които се занимаваха с това. Да кажем, че те са били поводът, а причината е дълбокото ми убеждение и необходимост да съпреживявам всичко с други хора. Театърът е едно от местата, където това може да става безболезнено и да ражда смисъл.

Ина Божидарова: Каква е ролята на текста в това определение за театъра?

Яна Борисова: Театърът е преживяване за душата и сетивата. Моментно случване е. Следите, които оставя, са невидими. Единствената устойчива част е текстът. Колкото и да се претълкува, колкото и да се отдалечава може би от идеята на създателя му. В това аз намирам приятнострашна прелест. Драматургията използва сцената, за да възпроизведе парче от света, което да бъде наблюдавано и съпреживяно. Изследва човешки състояния, за които трудно се намират определения и трудно се преразказват. Особено на български. Ако опитам да събера 200 или 300 човека и да споделя или разкажа нещо, най-вероятно няма да се получи, защото говоря тихо, притеснявам се, а и мисълта ми е свободолюбива, мъглива и прескачаща величина. В театъра се получава. Не знам как ­- магия е!

Ина Божидарова: Пиесите ви имат много ярко изразен индивидуален театрален език. Изследват вътрешните движения на персонажа с поетичен изказ и деликатен жест. Това вероятно е израз и на разбирането ви за театъра и на необходимостта ви от него. Това е светът, който познавате, или който искате да бъде?

Яна Борисова: Много ми се иска да отговоря нещо мъдро и дълбоко, с което хем да се съглася с определението ви за моето писане, понеже ми стана приятно, хем да разкрия тайната си концепция за театъра и света. Истината е, че за добро или лошо, аз умея да пиша само по този начин, а защо е така, не бих могла да обясня добре. Мисля, че пиша по егоистични причини за неща, които вълнуват лично мен и бях страшно изненадана, когато разбрах, че и други хора се заслушват в това.

Ина Божидарова: Трите пиеси “Малка пиеса за детска стая”, “Приятнострашно” и “Хората от Оз”, поставени от Галин Стоев в Театър 199, звучат като цялостен триптих. Такова ли беше намерението ви?

Яна Борисова: Не, разбира се! Първата пиеса в Театър 199 е и първата, написана в живота ми. Би било странно да започна с намерение за триптих. Ако не странно, то със сигурност доста самонадеяно. Тези текстове са писани през няколко години, абсолютно самостоятелно и по различни причини. Когато завършихме последното представление ­ “Хората от Оз”, с Галин си дадохме сметка, че тези три постановки са нещо като наше си голямо музикално произведение, което се случи на три пъти. Лично усещане беше, нарекохме го триптих, за да го обясним по-лесно на останалите.

Ина Божидарова: Интересното е, че макар, както казвате, да са създадени в различни периоди от време и по различни поводи, те могат да говорят като завършено цяло. Последователно и от различни ъгли пиесите се вглеждат в група странници, чиято своеобразна самота свързва в общо духовно поле. Персонажите се сменят, но това е сякаш тяхна тайна игра. Вероятно режисурата на Галин Стоев има заслуга за това.

Яна Борисова: Винаги ми е било трудно да обяснявам героите или текстовете си, или за какво точно се разказва в тях. Ето, за мен например моите персонажи са съвсем нормални хора, другите са ми странни. Що се отнася до режисурата на Галин Стоев, единственото, което мога да кажа, е, че ако имах шанс изобщо в живота си, то това беше срещата ми с него. И в личен, и в професионален план. Галин се гмурва в текста и започва да търси непознато за него преживяване, което да задържи любопитството му до края на работата. Това е негова уникална техника на разказване и затова успява да получи резултат, който е личен и е смело опитване с неизвестното в комбинация с въображението му. Просто е талантлив, това е.

Ина Божидарова: Промени ли се нещо в отношението ви към театралния текст и театъра въобще оттогава досега?

Яна Борисова: Промени се всичко. Преди бях театрален зрител и се възползвах от правата си на такъв да критикувам, да изисквам и да коментирам провалите и успехите. Сега вече съм много по-толерантна, притихнала и разбираща колко усилия и работа изискват и провалите, и успехите. В момента работя за това да убедя другите, че една постановка или преживяване в театъра е част от по-големи културни процеси, които формират съзнание, цивилизоват и са жизнена необходимост за малки народи с европейски претенции.

Ина Божидарова: Последната пиеса “За теб”, макар и свързана с изследването на най-съкровения вътрешен свят, проверката на стойностите и близостите между хората, е различна от предишните. Какво се промени?

Яна Борисова: Един мой приятел получи инсулт. Това промени всички ни. Този текст е моят начин да се справя с непосилностите на съдбата, които се случват без предупреждение. Харесвам тази пиеса, в нея има сила, която аз в живота не притежавам.

Ина Божидарова: Този спектакъл беше създаден като независим проект. С него напуснахте комфорта на субсидирания театър. Отрази ли се това на творческия процес?

Яна Борисова: Аз съм само автор на текста. За мен нямаше особена разлика. А и “комфортът на субсидирания театър” е една интересна територия с доста разтегливи граници.

Ина Божидарова: Съгласна съм. Под “комфорт” имам предвид само, че поне засега един спектакъл е финансово осигурен в субсидирания театър. Представяли ли сте си определени актьори за някои от персонажите, които сте създали?

Яна Борисова: Винаги, това е моят начин на писане. Техника е. Най-вероятно не е универсална, но за мен е полезна, защото ми е по-лесно, пишейки, да чувам гласа на този, който изрича думите. Някой ден, когато започна да се занимавам само със себе си и всичките ми героини са жени на средна възраст, които се казват Яна, сигурно ще я изоставя.

Ина Божидарова: Какво беше най-трудното и най-лесното в писането на театрален текст?

Яна Борисова: Писането само по себе си не е трудно, ако имаш какво да разкажеш и ако приемем, че умееш да пишеш. Ако е трудно, значи нещо не е наред. За мен най-сложната част от процеса е кое да махна накрая.

Ина Божидарова: По-скоро ме интересува разликата в писането на проза и на драматургичен текст, провокирани от едно и също събитие ­- съдбата на един приятел?

Яна Борисова: Огромна е разликата. В първия случай започнахме книгата от ужас и от това да се чудим какво да правим, за да не полудеем. Пиесата е писана няколко години след това и ми достави удоволствие, защото бях напълно наясно какво искам да разкажа и как. Получи се текст, който разказва за много неща. Книгата е доста по-брутална, откровена и на места страшна за четене. Надявам се да е полезна за други, на които такова нещо се е случило. Харесва ми фактът, че заедно с Христо Мутафчиев успяхме да създадем произведение на изкуството, провокирано от нещо, което по всички показатели не би трябвало да вдъхновява. Мисля, че направихме нещо невъзможно.

Ина Божидарова: Реални събития и преживявания ли ви подтикват да създадете пиеса?

Яна Борисова: Събития не, но предполагам, че винаги е резултат от емоционални натрупвания. Станах доста наблюдателна, умея да слушам и да колекционирам и чужди, и свои вълнения. След това просто ги разказвам по начина, по който аз искам. Събития от реалността много рядко са ме вдъхновявали. Мечтанията и трепетите обаче са моя територия. Там някъде, преди да се е случило всичко.

Ина Божидарова: Приключвате ли с един текст, след като започне сценичната му реализация, или продължавате да работите върху него, докато спектакълът стане факт?

Яна Борисова: Мисля, че за да се завърши един текст, е добре да бъде изречен и чут. Поне за мен е важно. След четенията на маса с актьорите и режисьора добивам реална представа какво може и трябва да се довърши. Това важи, разбира се, за първата сценична реализация на пиесата. След това я оставям на отредената ѝ съдба, без да помагам или преча.

Ина Божидарова: Имате ли учители в театъра?

Яна Борисова: Учители не бих казала, но има много приятели, които са ми помагали и продължават да ми помагат да съм на фокус за собствената си стойност като автор и да градя в движение добър театрален вкус.

Ина Божидарова: Кои са любимите ви драматурзи? Има ли такива, които мислите, че са повлияли на писането ви?

Яна Борисова: Харесвам отделни пиеси на различни автори, нямам категорични фаворити, нито такива, които са ми повлияли. Ако това е станало, е било напълно неосъзнато.

Ина Божидарова: Пиесите ви и спектаклите върху тях винаги са награждавани, харесвани, обичани. Това плаши ли ви, задължава ли ви, или просто Ви радва?

Яна Борисова: Мисля, че имам късмет, нищо повече. А и се притеснявам, че в момента, в който започна да броя награди и да настоявам на тях, явно се е наложило и ще заприличам на мащехата на Снежанка, която цял живот седи пред едно огледало и му досажда с въпросите си.

Ина Божидарова: Текстовете ви се превеждат и поставят извън страната ни. Имате ли контакти с чуждата публика и какви са впечатления ви от нея?

Яна Борисова: Публиката е море от непознати хора, което се опитваме да развълнуваме. Няма значение къде се намира. Ако текстовете са добре преведени, което понякога се оказва сложна задача, ако са добре поставени ­- също сложно и рисковано упражнение, ако са добре написани… тогава няма никакво значение дали пиесата се играе в България или някъде другаде. Веднъж присъствах на уъркшоп по мои текстове с японски актьори. Стана ми приятно, че когато слушаха откъсите, кимаха на правилните и “пропити с мъдрост” пасажи. След това забелязах, че те си кимат непрекъснато каквото и да чуеха. Просто кимащ народ.

Ина Божидарова: Какъв е театърът, който харесвате? Имате ли предпочитания към жанр, театрален език или теми?

Яна Борисова: Харесвам театър, който успява да ме развълнува. Много отдавна нямам претенции или очаквания как. Научих се да гледам представленията много по-спокойно и непредубедено, за да дам възможност това да се случи. Театър винаги ще има и хубав, и не толкова, в момента ме занимава повече въпросът с образоването на публиката. Ако тя е взискателна към това, което гледа, ще има и по-добър театър. Процес е, няма да стане за ден или година.

Ина Божидарова: Познавате съвременната българска драматургия. Работили сте с млади начинаещи автори. Какво мислите за съвременната българската драматургия и бъдещето ѝ?

Яна Борисова: Деликатно е аз да говоря по този въпрос. Някак ми се струва неуместно да давам дефиниции на нещо, от което аз самата съм част, като да не съм. Наистина познавам донякъде съвременната българска драматургия и ще кажа само, че става все по-многолюдна. Което е добре.

Ина Божидарова: Писането за театър превърна ли се във ваш приоритет, или си оставяте място и за други жанрове, други занимания?

Яна Борисова: Засега е, със сигурност, най-приятното от всичко, с което се занимавам.

Ина Божидарова: Имате огромна заслуга за създаването и програмирането на Театър “Азарян” в Националния дворец на културата. Това е поглед към работа за театъра от по-различен ъгъл. Каква беше визията ви за този нов театър? Самото му разположение в най-представителната сграда за култура у нас е вече отговорност. Как се търсят и подбират проекти? И най-важното -­ достави ли ви удоволствие?

Яна Борисова: В абревиатурата на НДК е заложена и неговата задача. Смисълът на такова съоръжение е: да развива стратегии и да задвижва процеси, които да формират контекст или естествена среда на всичко, от което духът има нужда. Началото е положено и в момента всичко започва да се случва с вдъхновяваща скорост. Потребността, от една страна, на огромна група артисти да творят и от друга -­ на всички хора в държавата ни, които имат необходимост от култура и изкуство, може да бъде задоволена точно на такова място, менажирано и управлявано по начина, по който се прави в момента. Съвсем естествено е на територията на Двореца да има и театрални пространства. Концепцията е те да не функционират като обикновени театри, като репертоарни или приемащи сцени. Напротив. Идеята е на тези сцени да се случват качествени и знакови представления, независимо от броя или честотата им. Трябва да се започне бавно и да се търси смислен и емоционален резултат.

Ина Божидарова: Какво следва оттук нататък?

Яна Борисова: Ако знаех, сигурно щях да живея къде по-спокойно. Но в това, че не знам, има нещо толкова приключенско и магично.

Ина Божидарова: В такъв случай оставаме в очакване на следващия ви текст.

Яна Борисова: Пиша го. Не бързам.

Септември 2015

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox