Статии

Този слаб мъж в средата на 40-те с тъмни очила е типичен интелектуалец; за себе си казва, че най-голямото му щастие е мисленето. Самотно занимание, чиито резултати никога не могат да се назоват просто. От една мисъл винаги произтича само едно: нова мисъл. Това са парадокси, нищо друго, които трябва да се възпеят – както в неговата постановка на „В очакване на Годо“ от Самюъл Бекет в Дойчес Театер, Берлин. Защото само неосъществимото има смисъл, само това, което никога не работи, си струва усилието.

Понякога все пак е по-добре да работи съвсем гладко, това той почти е забравил. Ала откакто през последната година е получил шофьорска книжка, отново си го е припомнил. Сега кара кола в Берлин. Правилата са прости и неоспорими, дори не подлежат на интерпретация. Червеното си остава червено, а знакът „Стоп“ си е „стоп“. Да шофира му доставя удоволствие, казва той. Не изпитва ли страх? Неговият инструктор му казал, че несъмнено вероятността да прегази някого е два пъти по-голяма, когато е с кола, отколкото когато е без нея. Той намира информацията за убедителна – заради логическата ѝ точност. Откога инструкторите по шофиране са философи?

Обикновено той изпитва недоверие към хора, които знаят накъде вървят нещата. Веднага разпознава тона на пропагандата. Антипатията към тези, осведомените – тъкмо в театъра – му е останала от времето на социализма, преживяно в България. Дали „промяната“ за него е рана, която наистина „зараства, но накриво“, както казва веднъж Хайне за отношението си към Германия?  – „Естествено, политическата алтернатива като такава много ми липсва, понеже липсата на алтернативи винаги е нещо лошо и тъкмо затова смятам, че сме научили повече от неуспеха, отколкото от самия експеримент. След промяната в България отначало не се случи нищо – огромен вакуум и евтини стоки от Турция. Тогава моето поколение беше на ход. Не трябваше като днешните млади първо да караме практика десет години. Можех да поставям каквото, където и с когото исках и го правех.“

Който казва за себе си, че знае истината, лъже. Този опит остава. Истината е просто едно твърдение; това, което го занимава, е достоверността. Дали го разбирам? Отвръщам, че определено е имал късмет с инструктора си по шофиране.

Когато през 2000 г. идва в Берлин, Иван Пантелеев не знае и дума на немски. Четири години по-късно вече започва да пише текстове на немски, в поразителен отвлечено-сюрреалистичен тон, който напомня за едно съждение на Лудвиг Витгенщайн по отношение на Георг Тракл[1], че наистина не разбира всичко, но пък какъв звук! Да живееш в два езика – как става това? „Именно, не става“, отвръща Пантелеев. Когато идва в Берлин, знае перфектно френски, но после, щом научава немски, този език сякаш спира да живее в него. Езиците се изтласкват взаимно, за съжаление. Загубата на майчиния език води до това, че „вече няма нищо, разбиращо се от само себе си“. На български ли сънува или на немски? На немски, казва той, сега живее в този език.

Срещнахме се в едно кафене на Хакешер Маркт в централната част на Берлин, въпреки че той живее в западния квартал „Шарлотенбург“. Ала, както каза по телефона, не рискува да си уговаря срещи там, защото кой ще приеме да измине толкова дълъг път само за да разговаря с него. Странно, Иван Пантелеев, който в общуването е учтив до самоотричане, озадачава с пиесите, които пише. Той е радикален, не в политически или светогледно-моралистичен смисъл, а в естетическата мотивировка на мисленето си. Това е изключителна ценност. Всички ние сме повлияни от индустриалното общество, от фаталната фиксация върху продукти и резултати. Ала въпросът е да върнем в центъра на вниманието самия процес на създаване.

Вариация върху Дьо Сад

Най-новата си пиеса – „X, Y, Z“, той написва миналото лято, когато се намира „в нещо като криза“. Винаги, когато се е чувствал неуверен, започвал да пише. То е като разговор със себе си, съставен само от дефицити, някак безсъвестен и безотговорен, като вариация върху Дьо Сад, която описва детайлно до непоносимост демона в нас. „X, Y, Z“ напомня на Пирандело – тази игра с привидно отворената ситуация, с невидимите мостове между въображение и реалност, между постановка и нахлуване на баналния външен свят в играта.

Пантелеев си е поръчал чаша пресен чай от джинджифил, полезен за здравето. Ала сега трябва да излезе за малко пред вратата, за да изпуши една цигара. Няма и две минути той отново е тук, обвеян от никотинов облак. Изглежда, може да всмуква цигарите на три дърпания. Но не бива да пиша, че пуши с удоволствие като Димитър Гочев, това не било вярно. Гочев пушел демонстративно, със страшна наслада от деструктивното, непонятна за всички онези, които искат със забрани да ни принудят да живеем щастливо. Не, той не пуши с удоволствие, това е лош навик.

В пушенето, както и в работата се разкриват близостта и дистанцията с починалия миналата година (през 2013 г. – бел. ред.) негов приятел, който му е като баща и за когото той пише сценичните адаптации на „Палата № 6“ от Чехов и „Все още буря“ от Петер Хандке. Гочев работел като в каменоломна, сред това излизало нещо тежко и още в абсурдните си отломки монументално. Самият той е много по-неуверен. Ала иска да бъде по-лек и подвижен: в работата то е по-скоро както, когато се сглобява и после се разглобява едно иглу. Винаги е казвал на Гочев: „Митко, трябва ми една мисъл, за да започна“. Типична молба на интелектуалец, която обаче рикоширала в Гочев, това физическо театрално животно. Сухи упражнения от всякакъв характер му били чужди: „Започни и после измисли нещо!“

Когато дошъл в Берлин, не познавал никого и се обадил на Гочев, който поставял в Хамбург. Той поискал да разбере каква е причината да е тук. „Любовта!“, отвърнал Пантелеев. Ала не знаел какво да работи. „Първото, което ми каза Митко, който много добре познаваше моите тогавашни постановки в София, беше: „Известно ти е, вярвам, че в следващите десет години ще работиш в мазета и по тавани.“ Не му повярвах, но повече или по-малко той се оказа прав.“

Гочев веднага се обадил на Лотар Троле[2] да се погрижи за новия берлинчанин. „Той го направи“, спомня си Пантелеев. Седели заедно в кръчмите и Троле го наставлявал настойчиво, макар добре да съзнавал, че младият българин до него не разбира нито дума. Кой от двамата повече се е наслаждавал? Във всеки случай Пантелеев поставил на третия етаж на Фолскбюне една пиеса на Троле – „Ана пътува за университета“, като след това Троле не бил съвсем сигурен, че може да я разпознае. Три момичета на подиума на живота репетират откъсването от линеарната време-пространствена структура. А тук Пантелеев вече тренира за Бекет.

„В очакване на Годо“ е първата му голяма постановка в Дойчес Театер в Берлин (в копродукция с Рурския фестивал Реклингсхаузен). Проект на Димитър Гочев и сценографа Марк Ламерт. Как се стига дотам, че той поема режисурата? Още на сутринта след смъртта на Гочев му се обадил Самуел Финци. Всички те били силно объркани, ала Финци казал много категорично: „Ще направим Бекет!“ След това Иван Пантелеев получил от Алмут Цилхер една бележка на Гочев върху „В очакване на Годо“: „Това нещо трябва да има белези, отворени рани“. Новият шофьор си го превел така: „На завоите винаги трябва да трака“.

Само тъжни клоуни

Без Самуел Финци и Волфрам Кох не би се получило, както и без сценографията на Марк Ламерт. Той задава събраната в образ основна идея на постановката, като насред тъмната, косо възземаща се сцена поставя една фуния – пастта на един неизвестен долен свят, която поглъща в себе си всичко без изключение. Ала очевидно това, което е погълнала, не ѝ е вкусно и тя го изплюва отново: само тъжни клоуни.

Едва са си тръгнали и отново са тук, сякаш никога не са заминавали. Потеглянето, както и бягствата, изглеждат другояче! Владимир и Естрагон се виждат захвърлени в този необитаем свят на яростен застой. „Реших, че си заминал завинаги.“ – „И аз.“ Тук всички непрекъснато се лъжат за нивото на осъществимост на решенията им. „Безсилие, вярвам, би била най-точната дума, ако се опитаме да опишем изходната точка на проекта. И така веднага се озоваваме при Бекет и първото изречение на „В очакване на Годо“. „Няма да го бъде.“ Да, Владимир и Естрагон са безсилни. Това е така. Ала тъкмо тяхното безсилие ги освобождава. Да си свободен, не означава да имаш всички възможности. Да си свободен, означава да прекосиш пространството на възможното, за да си готов за невъзможното.“

Странно, но днес никой вече не говори за един важен първообраз на „В очакване на Годо“, така да се каже негов прототип: „Бувар и Пекюше“ на Флобер. Там двама парижки рентиери се събират и се опитват да живеят на село, въвеждайки целия научно-технически прогрес. Но каквото и да предприемат в своя несъкрушим докрая оптимизъм, то винаги завършва с фиаско. Още за Флобер многообразието на модерния свят не е по силите на отделния човек и той неудържимо потъва в хаоса.

Тук Бекет като че ли се включва директно. При него ние сме изправени пред феномена на изгубената идентичност  ̶  тема, която Пантелеев превръща в основа на представлението. Пътят ли е целта? Не, при Финци и Кох това е заобиколният път! Този заобиколен път, който понякога може – не, трябва – да води напряко през гората от идоли и илюзии, е изминал и Пантелеев, откакто е станал на 14 години. Тогава той закача на стената една снимка на Бекет. Сестра му го пита: „Защо?“ Той отвръща – защото иска някога да изглежда като него. „Като птица и при това стар?“, удивлява се сестра му. Точно така!

За него това е първичната сцена с Бекет. Ако тогава беше казал, че иска някога да пише като този там, на снимката, вероятно никога нямаше да стигне до театъра. Сценографията на Марк Ламерт влага целия Бекет в един образ, в който има нещо съкрушително: вариация на безкрайното завръщане на все същото при Ницше, но без Amor Fati – вменения от него дълг да обичаш несправедливата съдба. Не, при Бекет двете двойки, които изглеждат като последните хора в пустата местност, това не го могат.

Една-едничка лампа, много висок уличен фенер, макар и без улица, осветява декора, който е все същият. Понякога свети по-силно, заслепява зрителите, друг път има опасност съвсем да угасне. Има и едно дърво, или по-скоро далечен спомен, да не кажем карикатура на дърво. И в този пейзаж Владимир и Естрагон се носят като в един времеви балон на напразността. „Все пак времето мина по-бързо.“ – „Щеше да мине и без това.“ – „Да, но не толкова бързо.“

За Пантелеев това е знак: да разшири пространството и времето е задача на изкуството, едва тогава възниква онова богатство, за което иде реч в живота – изпълненият миг, в който времето спира. Означава ли това в края на краищата, че тези двамата, които не се помръдват, живеят в главата на един щастлив човек? Тук виждаме умно и нюансирано странстване през горичката на онова вечно предградие, където метафизиката вярва, че е намерила временно право на пребиваване.

Самуел Финци и Волфрам Кох изиграват залеза на Запада – дълго след като той се е извършил. Режисьорът вижда в тях „двама въжеиграчи, които пъргаво правят обиколките си над пропастта. Хубаво е, защото е опасно.“ Чакат, без да очакват още нещо. Всички битки отдавна са зад нас? Не, според Пантелеев ние винаги ги носим със себе си. Той и без това е човек без корени, един берлинчанин от България. Това прави ли го свободен? Вече стоим навън, на улицата пред кафенето, и Пантелеев нетърпеливо върти между пръстите си незапалена цигара. Внезапно изглежда, че отново иска да си придърпа един стол, защото това, което трябва да се каже, не бива да се разисква на бърза ръка, докато стоим пред вратата. Свободен, да, но едва чрез вината, измяната на родината, която е необходима, за да получи нещо необяснимо, онази субстанция, която ни прави съзидателни. Иван Пантелеев е тъмен диалектик.

Превод от немски: Людмила Димова

Преводът е направен по Gunnar Decker: „Dunkler Dialektiker. Regisseur und Autor Ivan Pantеleev feiert das Paradox“ – статия, публикувана първо в немското месечно списание  „Theater der Zeit“, декември 2014.

[1] Георг Тракл (1887-1914), австрийски поет и драматург, роден в Залцбург. През август 1914 г. доброволец в Първата световна война, която го довежда до самоубийство. След смъртта му са публикувани стихосбирките „Себастиан насън“, „Поезия“ и „Есента на самотника“, представител на експресионизма.  ̶  Бел. прев.

[2] Лотар Троле (р. 1944) – драматург, прозаик и поет, автор на радиопиеси и преводач. Пробивът му е през 1992 г., когато Франк Касторф поставя пиесата му „Хермес в града“ на сцената на Дойчес Театер в Берлин. От 1994 до 1999 г. е драматург в Берлинер Ансамбъл.  ̶  Бел.прев.