Статии

Интервю на Елена Ангелова

Иван Юруков завършва НАТФИЗ през 2004 г. в класа на Стефан Данаилов. Още като студент участва в спектакли на ТР „Сфумато“, Драматичен театър – Враца, Сатиричния театър и Народния театър „Иван Вазов“, а през 2005 г. влиза в трупата на Народния театър, където играе и до днес. Многократно е номиниран за водеща мъжка роля за наградите на Съюза на артистите в България „Икар“. Носител е на Грамота от Министерството на културата за постигнати високи творчески резултати и принос в развитието на българската култура през 2008 г., както и на редица други отличия. Участва в множество телевизионни сериали и игрални филми.

Елена Ангелова: Предлагам да започнем с началото на твоята среща с театъра. Споделяш, че случайно си попаднал на обява за любителски кръжок по театър. Би ли разказал повече за тези първи срещи, какво остана в теб като спомен?

Иван Юруков: Помня тази среща сякаш беше вчера. По онова време живеех в Благоевград, подготвяйки се за изпити по рисуване. Имах доста свободно време вечерите и реших, че трябва да се занимавам с нещо креативно, нещо, което да ме зарежда и помага в подготовката ми. Рисувах постоянно, наблюдавах хората, участвах в художествени пленери, бях любопитен към всичко. Случи се така, че случайно попаднах на обява, точно пред Младежкия дом в Благоевград, която гласеше: „Търсим актьори за самодеен състав. Прослушването е от 18.30“, а вече беше 19.00 ч. на същия ден. Ясно беше, че съм закъснял, но въпреки това реших да отида (по онова време беше нетипична за мен дързост). И така попаднах на много интересно място, извън очакванията ми. Тогава не си давах сметка, че тази случка ще промени живота ми. Предстоеше ми да открия театъра. Вратата изскърца. Бях призован да се кача на сцената и да оправдая закъснението си. Разбира се, че нямах подготвен текст за кастинга. Тогава трябваше да отвърна на предизвикателството и реших да импровизирам по спомени – измъкнах наизустени комични текстове от аудиокасетите от детството ми. Прилив от неподозирана арогантност и нахалство, съпроводени с нелепост. Държах се вулгарно на сцената, но и към себе си. На другия ден разбрах, че съм избран за главната роля в пиесата „Квадратурата на кръга“ по Валентин Катаев –  един водевил, с който обиколихме почти цяла България, по читалища, младежки домове, малки театри. Тогава разбрах, че искам да правя театър.

Елена Ангелова: Кога се оформи в теб идеята професионално да се занимаваш с театър?

Иван Юруков: Ангел Ангелов – Батката ме окуражаваше през целия ни път заедно. Дойдоха изпитите, кандидатствах рисуване, но и за актьор. Приеха ме и двете – рисуване и актьорско майсторство. И изненадващо за мен, избрах второто. Обичам изненадата, импулса. Интуитивно почувствах, че това би ми било по-интересно.

Елена Ангелова: Занимаваш се с толкова разнопосочни дейности – авторски проекти не само в театъра, но и в киното, рисуването, музиката. Още от ранна възраст ли започна едновременно да се развиваш в различни посоки в изкуството?

Иван Юруков: Спомням си колко много обичах да бъда дете. Детството ми беше изпълнено с неизразими приключения. Природата се разкриваше пред всички нас. Някъде тогава бях приет в плувен спортен интернат – струва ми се, че такива вече не съществуват. Там учехме, тренирахме, спяхме, хранехме се. Това е пансион, в който се спортува и живее. Там бях по мое желание, но впоследствие се отчуждих. Бях нещо като аутсайдер. Изолирах се, вглъбих се, бях доста затворено дете. Единствено рисуването ме караше да се чувствам добре и естествено, развивах това повече от всичко останало. В училище рисувах всякакви картинки на моите съученици. Много обичах да рисувам коне, разни герои от комикси.

Елена Ангелова: Рисуваш и в един от спектаклите, в които играеш последните години, „Майстори“ от Рачо Стоянов с режисьор Петринел Гочев (Народен театър, сезон 2016/17 г.).

Иван Юруков: Страхотна пиеса на Рачо Стоянов, почти Шекспирова, с такъв мащаб…

Елена Ангелова: Как стигнахте до това решение за рисуването на сцената?

Иван Юруков: Найден и Живко са майстори занаятчии – дърворезбари. Всеки дърворезбар преди всичко първо скицира това, което иска да направи, особено ако то е голямо, на хартия. Хванах се за тази идея, защото беше художествен начин да се пресъздаде мащабът на занаятчийската работа. Не можеше да резбоваме дървени талпи, затова решихме да рисуваме заготовки. Режисьорът Петринел Гочев предложи   сцената с рисуването да се случва по време на влизане на публиката. Това се превърна в ключ към представлението. Зрителите веднага влизат в работилниците на майсторите и стават свидетели на техния задълбочен творчески процес.

Елена Ангелова: Имаш ли някакъв твой личен процес, метод към овладяването на една роля, или всеки път е различно? Съществуват ли при теб повтарящи се модели при подготовката например?

Иван Юруков: Въобще моделът на работа изисква някаква повторяемост, но всяка една роля определя своя специфична, лична подготовка и нагласа.

Елена Ангелова: В какво се състои това за теб?

Иван Юруков: Зависи от обстоятелствата, които дава авторът, моментното ми състояние, може би и времето, в което живеем… Ако преди десет години съм направил Разколников по един начин, сега ще бъде съвсем различен, защото се е случило съвсем друго нещо и начинът, по който мисля, вече е по-друг. Разбира се, влияе и режисьорът. Това са низ от обстоятелства. Много е различно. Но в това е интересното. Понякога по време на работа се стига до скандали, разочарования, емоционални сривове, но накрая зрителят става свидетел на готовия резултат. А той трябва да е безупречен. Тези процеси са неизбежни и благодарение на тях театърът се случва.

Елена Ангелова: Би ли разказал каква школа, кои артисти са оформили твоето лично усещане за сценично присъствие и твоя вкус към театъра?

Иван Юруков: Ако започнем хронологично: срещата ми с Ангел Ангелов – Батката в Младежкия дом в Благоевград, който посади в мен желанието да се занимавам с театър, вдъхвайки ми кураж и увереност. Можем да продължим с последвалата среща в университета с Чавдар Кръстев, Таисия Янбастиева, Димитър Янбастиев. Впоследствие НАТФИЗ – Стефан Данаилов, Илия Добрев, Иван Налбантов – моите учители – изключителни личности, на които дължа много. Стефан Данаилов, който разсея всяко съмнение, че случайно сме попаднали тук и който ни разкри истинското лице на театъра. Иван Налбантов и Илия Добрев, с които изграждахме фундамента, на който да стъпваме сетне сами. Това беше къртовски труд, работа до краен предел. Само човек, занимаващ се с театър би могъл да оцени отдадеността на учителите, чийто стремеж е да изкарат от нас най-доброто и да ни посветят в тази професия. Изключително съм благодарен, защото сега разбирам колко е била важна тяхната подкрепа.

Елена Ангелова: Връщайки се назад във времето, би ли могъл да си припомниш урок или ситуация от тези времена, която силно е повлияла на това, което влагаш и до днес като актьор?

Иван Юруков: Спомням си първия път, когато прегърнах Стефан Данаилов, това беше в четвърти курс. Никога не съм си позволявал фамилиарничене с него. След премиера на дипломен спектакъл в Пловдив бяхме в ресторант с голяма зала, с много хора… Стефан Данаилов държа реч пред всички, събрал цялото внимание, изведнъж спря и извика: „Иване, продължи ти“. Бях не просто неподготвен, бях като застрелян. Изправих се и започнах да говоря пълни глупости, но в края успях да се овладея и да продължа някаква що-годе смислена реч. После си дадох сметка, че това пак е негов начин да ни тренира, да ни обучава да бъдем безупречни, нащрек постоянно, да сме лъвове, вълци, да успяваме да излизаме от всяка ситуация и да го правим достойно. Същото упражнение последва за повечето от колегите ми. След това се засякохме в един много тесен коридор, в който, за да се разминем, трябваше някой да даде назад. Тогава внезапно изпитах силно желание да го прегърна. „Мастер, мога ли да Ви прегърна?” Той така приятелски ме прегърна и каза: „Иванчо, спокойно бе, всичко е наред. Айде отивай, моето момче“. И това ме изстреля, беше много силно за мен.

Елена Ангелова: Срещал си се с толкова много режисьори от момента, който разказа, досега. Минал си например през школата на ТР „Сфумато”, която е истинско предизвикателство за психо-физиката, енергията, издръжливостта на всеки актьор. Какво ти даде този опит? Промени ли те, трансформира ли в теб първоначалните ти уроци?

Иван Юруков: В края на първи курс, когато бяхме в НАТФИЗ, правихме лабораторни работи и моят откъс беше „Мама му да ебем, кой почна пръв“ на македонския автор Деян Дуковски. Там аз бях военен, осъден да бъде разстрелян, името му е Шейтан, в превод „дявол“. Нашият откъс е изповедта му пред една монахиня и много се хареса. Оттам ме забеляза и Иван Добчев. Покани ме в пиесата „Роден във Ветил“ по текстове на Георги Господинов, Ани Илков, Калин Янакиев в „Сълза и смях“ (беше временна база на „Сфумато“). Аз и Деян Донков бяхме мъжете в състава. Той изпълняваше главната роля, аз – момчето гълъбарче, което живее по покривите. Беше много интересно за мен, защото за първи път влизах в професионален театър. След това Венци Асенов ме покани във Враца в „С любовта шега не бива“, главна роля. Страхотно преживяване. После в Сатирата правихме „Вернисаж“ (2003 г.) от Вацлав Хавел заедно с Александра Василева и Владо Карамазов, режисьор беше Антон Угринов, също много интересно. Иван Добчев отново ме покани в „Долината на смъртната сянка“ по „Братя Карамазови”, аз играех Альоша. През всички тези години, докато бях в Академията, аз играех в театрите. „Сфумато” като най-сериозна школа, по-различна и с взискателността си, допринесе за моето развитие. Виждах как репетират актьорите, как режисьорът се отнася към тях, видях богата палитра.

Елена Ангелова: Какви качества култивира в теб работата ти в ТР „Сфумато”?

Иван Юруков: Дисциплинираност. Взискателност. Отдаденост. Да отстоявам, да не се отказвам. Много пъти в процеса на работа човек може да изпита безсилие, да се уплаши и да се откаже. Тогава може би разбрах, че увереност и вяра са нужни, за да прескочим трудностите. Много е важно да преодолееш емоционалния срив по време на работата и да продължиш достойно.

Елена Ангелова: Имаш ли рецепта за това преодоляване? Какво би посъветвал например един млад актьор?

Иван Юруков: Да отстояваш своя смисъл, да осмислиш себе си, което можеш да направиш само ако продължиш. Понякога е грешно, но дори и в грешката човек се учи.

Елена Ангелова: Говорейки за смисъл, последният ти проект е театрално-музикалния пърформанс „Част от колекция“. Какво породи нуждата да се обърнеш към текстовете на Димитър Воев?

Иван Юруков: От тийнейджър слушам „Нова генерация”. Намирам, че музиката, в комбинация с текстовете носят своята философия. Тя може би ме е оформила като човек, защото още от тийнейджърските си години споделях посланията на текстовете. С годините това не е утихвало. Докато се подготвях да кандидатствам, с един приятел художник рисувахме икони на последния етаж на една кула в училище в Благоевград и по цял ден слушахме „Нова генерация”. Това продължи една година. После поизоставих малко рисуването. Двайсет години по-късно се появи предложение да рисувам отново икона в една църква в село Любовка, храм „Света Неделя“. Трябваше да нарисуваме свода над входа на църквата. Паралелно с рисуването започнах и проекта „Част от колекция“, вдъхновен от книгата „Поздрави от мен боговете” на  Димитър Воев. Сега си давам сметка, че е някакво съвпадение с процеса отпреди двайсет години. Някаква цикличност, странни са взаимовръзките, но интуитивно вярвах, че имам нужда от това и че е нещо стойностно, което си заслужава. Отдавна в мен зрееше тази идея – опит за театрално събитие по текстовете на Димитър Воев. Преди година споделих това с Мони Воев, брат му. Той прие предложението, както и Нели Воева – съпругата му. А защо нас ни движи творчеството му? Това е онзи бунтарски дух, струящ от неговата поезия, който в днешно време впечатлява с актуалност и пророческа същност. Какво по-хубаво от това сега? Смятам, че Воев е един достоен български автор, който трябва да се помни, дори изучава, защото е емблемата на прехода. Ние всички сме част от този преход, ние сме лирическите герои в неговите произведения.  Чрез неговите стихове и мисли аз искам да изкрещя „не съм съгласен“, това е моят артистичен бунт. Артистът не бива да бъде агресивен, но би могъл деликатно, култивирано да подскаже на хората кое е добро и кое е красиво. Няма смисъл да забавляваме народа и да чакаме урожая. Това не ме движи. Аз отъждествявам себе си с този поетичен бунт, който Воев оставя в наследство.

Елена Ангелова: Предлагам ти да поговорим за предизвикателството да съчетаваш ролята едновременно на режисьор, на създател на концепцията и изпълнител на сцената, което виждаме и в моноспектакъла ти „Пилето, което казва Ку“ по текстове на Александър Урумов.

Иван Юруков: Когато се запознах с текста, предложен от Александър Урумов, нямах никакви очаквания. Веднага щом започнах работа върху текста, бързо почувствах увереност, защото разбирах какво искам да направя. Реших да поема цялата отговорност. Авторът нямаше нищо против. Когато той дойде и гледа последната репетиция преди премиерата, реакцията му беше красноречива, а и не само неговата. Авторът на музиката Михаил Шишков-баща, както и мои колеги, които гледаха, също ме окуражиха. След това спектакълът тръгна по своя път.

Елена Ангелова: Има ли някакви промени от изминалите почти три години откакто си създал този моноспектакъл?

Иван Юруков: За щастие, спектакълът продължава да се развива дори и сега. Зашеметяваща е градацията. Случвало се е човек, който е гледал моноспектакъла на премиерата преди три години, сега да се вълнува по съвсем различен начин. Това доказва, че театърът е живо изкуство. Театърът е възможен само и единствено във взаймодействието си с публиката, времето, в което се случва и откровеното присъствие на актьора.

Елена Ангелова: В условията на тази пандемия, която преживяхме, живата среща между актьор и публика се оказа невъзможна. Как на теб ти се отрази липсата на театър?

Иван Юруков: Именно тогава, дни преди обявяването на пандемията, освен репертоарните спектакли подготвяхме нови. В Народния театър трябваше да излезе премиерата на „Капитална грешка”. Паралелно с това подготвихме „Част от колекция“ – музикално-театрален спектакъл по текстове на Димитър Воев, чието първо представление беше няколко дни преди обявяването на извънредното положение. На 15 март трябваше да се случи ексклузивна прожекция на режисьорския ми дебют – пълнометражния филм „До последния каприз“. Всичко спря. Изобщо беше голям срив, неочакван за всички. Наложи се бързо да се адаптираме със ситуацията. Лично аз приех възможността да се занимая с неща, с които иначе не бих. Като рисуването на икони. Разбрах, че ми липсва тази свобода да избирам, да се отдам на различни изкуства, различни от театъра. Понякога прекаленото вглъбяване само в една посока би могло да доведе до творческо задръстване. Вярвам, че всеки творец има нужда от своето разсейване. И всеки избира какво да е то. При мен това е рисуването, пеенето в група, филмите и т.н. Оказа се, че за мен паузата, предизвикана от пандемията, не беше толкова тежка, колкото полезна.

Елена Ангелова: Много често разговаряме за това, че има някакъв вид разграничаване между независимия сектор и репертоарния театър у нас, а ти активно участваш и в двете. И не само като актьор, но и като автор на проектите си. Как ти разбираш тази динамика и как се справяш с тази ситуация особено сега?

Иван Юруков: Независимият сектор за всички артисти е сериозно засегнат. Впрочем той винаги е бил в криза. Крайно време е държавниците да осъзнаят, че артистите са цветът на поколенията. И този цвят е много крехък и уязвим. А е от изключително значение за развитието ни като нация. Необходимостта от подкрепата на свободния артист не е каприз, а основно задължение за изграждането на фундаментите на обществото като цяло. Да, има артисти на трудов договор,  което е в помощ, но това не е основание да се прави разграничаване между секторите, защото дори артистът с месечна заплата е принуден да заработва допълнително, за да докара някакъв приличен доход. Излишно е да се хленчи, а трябва да се работи. Не смятам, че табелката с имената на артиста, закована на вратата на гримьорната в държавен театър, може да бъде гаранция за творческото изграждане на артиста и безспорен трудов уют. Всеки артист индивидуално отговаря за собственото си развитие. Аз не съм изключение. Налага се сами да финансираме независимите проекти, които в повечето случаи се считат за рискови и непечеливши от авторитетните органи на държавата. Би било много добре да сме подкрепени от институциите, но за съжаление, това се случва рядко. За щастие, артистите са в пълна готовност да се отдават от сърце и душа и да съдействат в реализирането на независими проекти. Това добре, но докога?

Елена Ангелова: Един от независимите проекти, по които работиш, явно силно те вълнува, след като сте получили отказ за финансиране, но сте продължили работа. Би ли разказал повече за филма „До последния каприз“?                                              

Иван Юруков: „До последния каприз” е пример за това как може да се осъществи независим проект с минимум средства. Това е един филм-откровение. Идеята се роди в разговорите с мой скъп приятел Росен Станев, с когото се познаваме от дълги години и с когото завършихме сценария. Филмът разкрива две паралелни истории за смисъла и красотата на живота и връзката на хората с изкуството. Виртуозен цигулар се е оттеглил от блясъка на световните сцени с една-единствена цел – да изсвири съвършено „Капризите” на Паганини за себе си, без публиката. Той вярва, че стремежът към съвършенство е животоподдържащо условие, а постигнатото съвършенство е загуба на интерес към живота. Оръжие, заровено в земята, преплита съдбата на цигуларя с тази на момчета от планинско село. Необичайната среща преобръща живота им завинаги. Последвалата трагедия остава мистерия. След време местен учител започва свое разследване за случая, базирайки се на записки от дневника на цигуларя, което се отразява вдъхновяващо и го спасява от собственото му падение и отчаяние. Премиерата на филма предстои. Очакваме и се надяваме филмът да бъде селектиран и показан на значими фестивали.

Елена Ангелова: Имаш много изяви и в български филми като актьор – „Дъвка за балончета“, „Аве“ и др. Какви са разликите в играта на актьора според теб пред камера и на живо, между близкия и едрия план, между актьорското майсторство за кино и за театър?

Иван Юруков: Изключително ми е приятно да работя по проект, независимо дали е кино, музика, театър, когато има съдействие, честно присъствие и добри намерения. Например филмът „До последния каприз“ нямаше да се случи, ако това липсваше. Винаги съм се радвал да бъда част от нещо, което се случва с откровеното съдействие на всички участващи. Защото там се ражда изкуството. А колкото до разликите между близкия план и едрия план, ако се визира киното и театъра… В  театъра винаги си в общ план, в който възприемаш енергията на случващото се на сцената. Но в основата стои едно нещо и това е честността, сърдечността, с която присъстваш, без лъжа, посланията които даваш, хигиената, която спазваш. Без тези неща е невъзможно. Не можеш да скриеш нищо.