Статии

Интервю на Йордан Георгиев

Михаил Шишков е роден на 21 март 1973 г. в София. Завършва музикалното училище „Любомир Пипков“ през 1991 г. и актьорство за куклен театър в НАТФИЗ с ръководител професор Дора Рускова през 1995 г. Автор е на музиката за повече от 40 представления за драматичен и куклен театър. Носител на награда „Икар” в категорията „авторска музика“ за 2020 г., присъдена му за представлението на Стилиян Петров „За едно явление от електричеството“ по текстове на Чехов в театър „Възраждане”.         

Йордан Георгиев: Знам, че любовта към музиката и театъра е генетично закодирана във вашия род. Ти си израснал в артистично семейство. Това ли предопредели професионалния ти път на музикант и композитор?

Михаил Шишков: Да. Баща ми – Михаил Шишков-старши, е изявен театрален композитор, отдал повече от половин век на българския театър. Благодарение на него като дете съм присъствал на много представления и репетиции. Така че театърът винаги е бил като мой втори дом. От друга страна, майка ми – Магдалена Ангелова, е актриса. Завършила е ВИТИЗ в последния клас на Боян Дановски и до 1981 г. беше в трупата на Благоевградския театър, където също съм прекарвал доста време по гримьорни, репетиционни, зад сцената или в публиката. Самият аз съм възпитаник на Софийското музикално училище „Любомир Пипков“. Завърших го през 1991 г., в едно бурно време, когато системата в България се променяше и много от съществуващите дотогава забрани в изкуството бяха отменени. Тогава в мен избуя някакъв бунтарски дух, реших, че не искам повече да свиря класическа музика и се насочих към други стилове. Но театърът винаги е бил много важен за мен и неслучайно в един момент, след толкова години свирене на пиано, реших да направя малък завой. Може би малцина знаят, че аз всъщност съм завършил театралната академия със специалност „Актьорско майсторство за куклен театър“ в класа на професор Дора Рускова. И на практика съчетанието между музикалното училище и ВИТИЗ ме оформи докрай като човек, призван да се занимава с театрална музика. Още повече че голяма част от хората, с които работя са били мои състуденти или творци, с които сме израствали заедно. А и баща ми беше трасирал много сериозно пътя на фамилия Шишкови. Тук е мястото да кажа, че във ВИТИЗ срещнах и бъдещата си съпруга – Лина Шишкова, която също е актриса, пее, помага ми в много от моите проекти и е човек, на когото имам безгранично доверие и който е винаги до мен.

Йордан Георгиев: А ти самият защо не продължи с актьорството?

Михаил Шишков: Честно казано, имах сериозни размисли на тази тема, особено последната година във ВИТИЗ. Всъщност аз се занимавам с театър още от преди това. В продължение на три години – между 1988 и 1991, бях член на детската театрална студия на Бончо Урумов към читалище „Славянска беседа“. Дори с тях пътувахме на турнета и в западния свят – в Швейцария и Холандия. Оттам са ми приятелствата с кака Лара (Лара Златарева), Иван Ласкин (Бог да го прости!), Георги Къркеланов, Иван Радоев, Искра Ангелова, Мира Гоговска, Кристина Янева. Те, разбира се, продължиха да се занимават с драматичен театър. Аз единствен предпочетох кукленото изкуство, тъй като след толкова години работа с музикален инструмент имах нужда да продължа да се изразявам чрез нещо, което е в ръцете ми. Но точно тогава получих няколко примамливи предложения да свиря с едни от най-изявените в онези години изпълнители – Дони и Момчил, Нона Йотова, Коцето-Калки и неговата група „Медикус“. И така се стекоха нещата, че тръгнах по турнета и концерти и актьорската професия някак неусетно остана на заден план.

Йордан Георгиев: Твоят баща ли имаше основна заслуга да започнеш да свириш на пиано още на 6-годишна възраст?

Михаил Шишков: По-скоро неговите родители, които живееха в Пловдив. Те бяха първите, които усетиха, че съм доста музикален и благодарение най-вече на търпението на баба ми може да се каже, че на 6-годишна възраст вече бях просвирил на пиано. Но ако трябва да направя паралел с моите деца днес, които учат класическа китара в Музикалното училище, си давам сметка, че тогава, при съветската система на обучение, всичко беше много по-строго. Спомням си например, че за прием в първи клас имахме писмен изпит по солфеж. Тоест аз реално съм можел да пиша ноти, преди да съм се научил да пиша букви. Предучилищното си образование изкарах в Пловдивското музикално училище, след което спечелих две национални награди за млади инструменталисти и тъй като майка ми и баща ми живееха в София, кандидатствах и бях приет в училище „Любомир Пипков“. Тук искам да спомена името на един от най-важните хора, допринесли за развитието ми като пианист – маестро Мирослав Господинов, който в момента е хоров диригент и ректор на консерваторията в Никозия, Кипър. Това е човекът, благодарение на когото никога не съм имал проблеми с ръцете си. Мога да свиря по 12, дори 16 часа на ден. Той освободи духа ми и благодарение на него разбрах как да извличам музика, и то не само от пианото. Оказа се, че отделните инструменти са като различните езици. Когато си се научил да говориш свободно два езика, овладяването на трети ще ти бъде много по-лесно. Така е и в музиката. Всичко, което човек натрупва, в един момент ще му послужи и при усвояването на нови инструменти. А що се отнася до баща ми, неговата заслуга за развитието ми е в друга посока: той е завършил кларинет в Консерваторията, но след това е избрал да не бъде оркестрант във филхармония, а да потърси нещо по-различно. Вероятно запознанството с майка ми (тя е първата му съпруга) по някакъв начин му е помогнало да се вклини в театралните среди. И тъй като самият той е изключително сладкодумен и харизматичен, много бързо е успял да се пласира в това театрално пространство, а е имал и възможността да работи с едни от най-големите театрални режисьори по онова време – Слави Шкаров, Крикор Азарян, Стоян Камбарев. Спомням си, че през 80-те години аз съм присъствал в Сливен на репетиции на Слави и въпреки че съм бил малък, тези емоции и впечатления със сигурност са повлияли на бъдещия ми професионален избор.

Йордан Георгиев: От колко години се занимаваш с писане на музика за театър? Помниш ли кое беше представлението, с което дебютира като театрален композитор?

Михаил Шишков: Първите ми опити бяха още през 90-те години. Пишех музиката за дипломни спектакли на мои приятели, които завършваха режисура във ВИТИЗ или театралния колеж „Любен Гройс“. От този ранен период помня едно представление в театър „Възраждане“ – „Принцесата и граховото зърно“, което вероятно е било и професионалният ми дебют. Но тогава все още бях, така да се каже, много по-подвластен на рокендрола. Нещата тръгнаха много професионално за мен в театрален план някъде през 2001 г., когато моят състудент Станислав Стрински ме покани в Ямболския театър да напиша музиката за дипломното му представление „Червенокосият Джайлс“ – една ирландска пиеса с герои динозаври. Получи се много хубав спектакъл. Тогава един от членовете на комисията от НАТФИЗ, която трябваше да оценява качествата на този дипломен проект, е била Елена Методиева – дългогодишен композитор и музикален ментор в екипа на професор Боньо Лунгов. Седем години по-късно, когато решава да напусне България и да замине за Сингапур, тя разказва на професора колко силно е била впечатлена от музиката в това дипломно представление и без да ме познава, ме препоръчва за неин заместник. Тогава Боньо Лунгов се свърза с мен (беше лесно, тъй като през 90-те години моята съпруга беше част от ръководения от него „Театър 13“) и ми предложи да напиша музиката за неговия спектакъл „Питър Пан“ в Столичния куклен театър. Той ми донесе и първото престижно отличие – наградата на името на маестро Димитър Вълчев, която се връчва от фондацията, основана от неговата сестра Лили Вълчева. И това беше повратен момент в кариерата ми. Оттук нататък започнах да работя постоянно и всяка година вадехме по две-три куклени заглавия. А постепенно през годините започнаха да ме канят да пиша музика и за представления в драматични театри.

Йордан Георгиев: Какво е по-особеното за теб като композитор, когато създаваш приложна музика, каквато е театралната? Музика, която изхожда от конкретен сюжет.

Михаил Шишков: Наистина е различно. Когато на сцената звучи диалог или текст, музиката трябва да бъде по-прибрана, по-невидима и да се развихри в паузите между отделните словесни партитури. Обичам да търся по-силно емоционално въздействие в случаите, когато в салона звучи само музика. Тя трябва да „хваща“ хората, да ги вълнува. Иначе по отношение на работата аз съм възприел следния принцип: първото нещо, което правя, е много детайлно да прочета текста на пиесата. След това потъвам в задълбочени разговори с режисьорите. Обичам да присъствам по време на репетиционния процес, за да видя в каква посока ще поеме режисьорската идея и нейната реализация. Защото не винаги нещата, такива каквито са ги мислили в началото хората от творческия екип, накрая остават същите. Много от тях претърпяват метаморфози в този жив репетиционен процес. Другото, към което винаги се стремя, е да измисля една тема, която да се превърне в лайтмотив, в емблемата на конкретния спектакъл. Понякога се е случвало този лайтмотив да не влезе в представлението в първоначалния си вид. Случвало се е да рамкирам с него действието – в началото мелодията просто да го загатва, а на финала да се доизгради и да прозвучи в своя пълен вариант. Но винаги обичам хората да си кажат: ето тази мелодия е от този спектакъл. Не съм от онези композитори, които предлагат на режисьора различни музикални теми и варианти и го оставят да избере онзи, който в най-пълна степен кореспондира с неговата концепция. Аз винаги много разчитам на първото си усещане. Първото нещо, което ми е хрумвало, в деветдесет процента от случаите се е превръщало в музикалната тема на конкретния спектакъл. Много обичам, когато актьорите пожелаят да свирят или да пеят на сцената. Спектакълът „За едно явление от електричеството“ е прекрасен пример в това отношение. Действието там се развива в руско имение. Обикновено в една руска пиеса винаги има герои, които произнасят монолози, рисуват картини или свирят на пиано – знаем до какви висоти може да достигне разкриването на славянската душа при големите руски автори. И тъй като във фоайето на театър „Възраждане” открай време стои един роял, който се използва само в случаите, когато в Столичната библиотека се организират концерти, на мен ми хрумна да включим този роял в самото начало на действието, докато публиката минава през фоайето и влиза в театралната зала. Още повече че самото фоайе, с тези мраморни стълби и перила много напомня на интериор от руско имение. И актьорите Мариана Жикич и Свежен Младенов изявиха желание да се научат да свирят на пиано. И колкото и да е странно, те наистина се научиха. Дори научиха една от основните теми в спектакъла. Аз леко я опростих. И тъй като е много трудно човек, който няма опит като пианист да изсвири ловко нещо с две ръце (за подобно нещо се изисква сериозно време, а аз имах само два месеца), реших да разделя темата и те да я свирят на четири ръце. С много репетиции те успяха. Даже на премиерата вече постигаха и динамика, изграждаха релеф на тази мелодия. Това много ми хареса.

Йордан Георгиев: Знам, че тайнството на творческия процес е едно от най-необяснимите неща. Много трудно могат да се опишат онези мигове на просветление, когато поривите към съзидание раждат изкуство. Все пак можеш ли да се опиташ да обясниш как зазвучава една музикална тема в съзнанието ти?

Михаил Шишков: Да, аз също много пъти съм си задавал този въпрос. Лично на мен най-често ми хрумват идеи, когато вървя пеша. Не знам защо е така. Но когато успея да синхронизирам ритъма на походката и на мислите си, ми хрумват много мелодии. Разбира се, ако не ги запиша в телефона си, ги забравям. Но трябва да вървя пеша. Ако се движа с кола, не ми хрумва нищо. Иначе най-ползотворното време от деня за мен е много рано сутрин. Може би защото самият аз съм роден при изгрев слънце. Когато нещо ме терзае, когато трябва да измислям музика и някакъв мотив витае в съзнанието ми, се събуждам рано – някъде към 6 ч. И докато всички вкъщи спят, сядам, гледам слънцето, виждам как светлината нахлува през прозорците и прогонва мрака и изпадам в особено състояние. Сякаш започвам да усещам сънищата на жена ми и на двете ми деца, които спят край мен. И тогава неусетно започвам да пиша ноти. Разбира се, аз се готвя много сериозно и се стремя да се потопя максимално в атмосферата на пиесата, по която работя, и в конкретната епоха. Обичам да влизам във времето, в което се развива действието, да се поставя на мястото на героите. Може би това ми е останало от театралното образование, защото на актьорите винаги им се налага да се напъхат в нечии чужди дрехи, в нечия чужда душевност.

Йордан Георгиев: Обичаш ли да комбинираш жанрове – да джазираш класиката, да я осъвременяваш, да смесваш различни по стил или епохи музикални ефекти?

Михаил Шишков: Правил съм подобни опити. Понякога, ако текстът е прекалено авангарден, трябва да намериш и подходящата музикална среда. Съвременната музика, благодарение на развитието на дигиталните технологии, вече разполага с какво ли не – от звуци, наподобяващи трошене на ледени късове, до вятър, свирещ сред изсъхнала трева в щата Минесота. Всички тези неща могат да се комбинират. Например преди две години със Стилиян Петров правихме в Малък градски театър „Зад канала“ едно много интересно представление – „Законът на Архимед“, по пиесата на каталунския автор Жузеп Мария Миро. И понеже действието там се развиваше в съблекалнята на плувен басейн, ми хрумна идеята да изградя цялата музикална картина само от звуци на хора, скачащи в басейн. Намерих подобни записи в интернет пространството, но не всички ми свършиха работа. И тогава се сетих, че моят телефон е водонепромокаем, върнах се вкъщи и в продължение на няколко часа го включвах на запис и го  изпусках в един леген, за да запиша плисъка. Правех всякакви такива неща – плясках по водата с ръка, какво ли не. И после, въз основа на всички тези звуци и на едни капки, които се стичат, успях да изградя много интересен ритъм, върху който цялото представление се надграждаше. В началото започваше с една капка, която постепенно преминаваше в лека вълна и всичко това преливаше в плясъци на хора, къпещи се в басейн. Почти нямаше звуци на конвенционални инструменти. Всичко беше извлечено от музиката на водата. Просто цялата драматургия ме провокира в тази посока.

Йордан Георгиев: Имаш ли си запас от готова музикална продукция, която стои, образно казано, в чекмеджето ти и която би могъл да използваш в случай, че идеята ти се стори подходяща за конкретното представление, или винаги композираш музиката специално за спектакъла, по който работиш в момента?

Михаил Шишков: Винаги композирам нова музика за конкретния спектакъл. Случвало се е да жертвам част от музиката в името на общата работа, но няма как да я ползвам в друго представление, защото при композирането съм се ръководил от конкретни идеи, свързани със съответната пиеса. Но докато търся най-вярната музика, винаги я проверявам пред най-близките ми хора вкъщи. Защото там цари истински творческа атмосфера. Често се е случвало с часове да дебатираме със съпругата ми Лина и тя да ми подскаже вярната посока. А когато става дума за куклен театър, много обичам да свиря песнички на сина ми и той се радва много. И той, и дъщеря ми силно ме вдъхновяват и ми помагат.

Йордан Георгиев: Фактът, че спектаклите за деца присъстват сериозно в биографията ти, предполагам, означава, че музикалните картини, които изграждаш често включват не само инструментални композиции, но и много песни.

Михаил Шишков: О, да. Дори много често тези песни ги пеят хора, които далеч не са музикални и нямат толкова изявен музикален слух. Но аз не се отказвам. Актьорите са невероятно сетивни и се раздават истински. С някои от тях съм работил месеци наред, стигал съм до компромисни решения, но въпреки това те намират начин и го изиграват. Някак успяват чисто актьорски да се напъхат в ролята и да изпълнят песента така, както би я изпял персонажът им. Няма значение, че на моменти е фалшиво. Важен е подтикът. Ти запяваш. Ти се освобождаваш от нещо. Изхвърляш в пространството звук, емоция, чувство. Това ми харесва при актьорите, че те освобождават много натрупана енергия. И при музикантите е така, но ние все пак боравим със съответния инструмент. Той е нашето изразно средство. Докато актьорът е плът и душа. Той владее театралната сцена и те кара да се пренесеш в един по-добър свят. Това е и най-хубавото нещо на изкуството, че можеш за два часа да забравиш кой си, къде живееш и какви са ти проблемите.

Йордан Георгиев: Има няколко спектакъла, музиката за които сте създали съвместно с твоя баща. Как се осъществи приемствеността между вас през годините? Кое е най-ценното, което си научил от него по отношение на този занаят?

Михаил Шишков: Баща ми има може би по-развита сетивност от мен. Аз имам малко повече нужда от предварителна подготовка – да се потопя в пиесата и героите, да прочета и други неща от този автор. Докато баща ми обича да се шегува, че никога не чете пиесите, по които прави музика. Той е човек от времето на Стоян Камбарев и Слави Шкаров и е свикнал да общува на един закодиран език, който аз покрай него започнах да разбирам. Той може само с три или четири думи да ми обясни каква музика иска от мен. Казва ми например: „Наситено, ярко, категорично, топло, изпълнено с много кръв и емоции. Ето такава музика ми трябва“. И аз сядам, скицирам нещо на пианото, после влизам в студиото, добавям други инструменти и му го изсвирвам. Или ми засвирва някаква мелодия с уста, аз си я записвам, нотирам я, създавам аранжимент, върху който тя да стъпи, и я записваме. Той просто по друг начин усеща нещата. И така общува и в живота с приятелите и близките си хора.

Йордан Георгиев: С кои театрални режисьори си работил най-често през годините и кои от тях чувстваш най-близки до твоето светоусещане?

Михаил Шишков: Работил съм с много хора и съм истински благодарен на всички, защото мисля, че сме създали хубави неща. Продължавам да работя и с професор Боньо Лунгов, и със Стилиян Петров, и с Владимир Петков, и с Бисерка Колевска. Преди няколко години направихме едно много интересно представление със Съни Сънински в Столичния куклен театър – „Хензел и Гретел“. Там актьорите пяха специално написани от мен песни, а аз бях решил музикалната картина в един малко скандинавски студен нюанс. Бях потънал в стилистиката на композитори като Вагнер и Григ, тъй като действието се развива в Северна Германия.

Йордан Георгиев: Как се роди идеята за музиката в спектакъла на Стилиян Петров „За едно явление от електричеството“, която ти донесе награда „Икар” за 2020 г.?

Михаил Шишков: Първо, много пъти прочетох пиесата. Междувременно водехме много задълбочени разговори със Стилиян. Имахме и няколко изключително ползотворни срещи с професор Людмил Димитров – преводача на всички текстове в спектакъла, който е сред най-изтъкнатите познавачи на славянската филологическа школа и в частност на Чеховото творчество. Той ни разказа много ценни неща за времето и епохата. И на мен някъде там ми се изясни посоката. Но всичко тръгна от един лайтмотив, който просто ми хрумна една вечер. Тогава бях изпаднал в малко по-особено състояние на размисъл и съзерцание и в главата ми зазвуча една тема за пиано – същата, която по-късно актьорите се научиха да свирят. И тъй като ми беше ясно, че не мога да избягам съвсем от епохата, реших да се върна в ученическите си години и да прослушам отново голяма част от руската класическа музика. И там вече просто потънах. Защото там са събрани такива блестящи образци – като започнеш от Глинка, Мусоргски, Чайковски, Бородин, Стравински и стигнеш до съвременни композитори от миналия век като Прокофиев и Шостакович. Това е необятен океан от талант. И всъщност реших музикалната картина в тази стилистика, като, разбира се, си позволих да нанеса и някои малко по-съвременни звуци. Но нещата придобиха най-конкретен образ в средата на представлението, където се разиграва сватбата.

Йордан Георгиев: В самото представление звучат композирани от теб песни по стихове на Пушкин, които актьорите изпълняват на живо. Но особено впечатляваща е въпросната сцена със сватбата, която е като самостоятелен сегмент, като музикално-танцов етюд без думи, в който, типично по руски, героите стигат до пълна екзалтация в своето празнуване. И в същото време усещаш, че това не е просто танц, защото в него има драматургия. Това е парче живот, и то Чехов живот, който не е само и единствено музикално-телесен.

Михаил Шишков: Да, това с песните също не беше никак лека задача. Аз реших да ги направя в не чак толкова архаичен стил, но все пак се долавя нюанс на типично руско звучене. Особеното беше, че две от тези песни се изпълняват точно на сватбата. С тях майката и бащата поздравяват булката. Самият момент е особен, те се стараят да пеят добре, но в същото време са развълнувани и това им личи. А самата сцена със сватбата е изградена от пет отделни теми. Това е дълъг пасаж, продължаващ близо седем минути. Тук режисьорското решение беше, че ние трябва да оставим у публиката усещането, че са минали три дни. И трябваше да покажем как цялото това нещо, което тръгва като един сватбен марш, лека-полека започва да се разпада, тъй като хората вече са употребили сериозно количество алкохол. Но не трябва да стои гротескно. Трябваше да внушим как в един такъв момент на полусън-полупиянство всеки от героите си прави някаква равносметка, докато пред очите му сякаш като на лента преминава собственият му живот, изразен в танц, пластика и музика. И как всичко това завършва с едно самоубийство. Много човешка, много славянска емоция има в цялото това нещо. Затова допринася и прекрасната хореография на Теодора Попова.

Йордан Георгиев: Какво мислиш за жанра мюзикъл на българска сцена? Писал ли си музика за подобни спектакли и доколко според теб тук имаме развити традиции в това отношение?

Михаил Шишков: Работил съм по мюзикъли по-скоро извън България. Най-мащабният проект, в който съм участвал беше „Декамерон“ (2012) с режисьор Боньо Лунгов в Скопие – една коопродукция на Македонския национален театър и на Скопския куклен театър. Спектакълът продължаваше два часа и половина и включваше около 20 песни. Аз написах музиката за песните по готови македонски текстове. И в началото мисълта ми течеше  много трудно, тъй като македонският език е близък до българския, но с обърнати ударения. Но когато отидох там да гледам репетициите и се запознах с актьорите, всичко дойде на мястото си. Дори започнах и аз да говоря като тях. Просто усетих различната мелодика на тяхното слово. Но представлението беше много пищно – с жонгльори, кукли, музика на живо и какво ли още не. И доста години се игра с голям успех.

Йордан Георгиев: Как най-точно би формулирал какво е за теб истински хубавата музика? Питал съм и други твои колеги – театрални композитори. Румен Цонев например обичаше да казва, че хубавата музика винаги е тъжна, а Кирил Дончев твърди, че най-хубавата музика е тишината. Ти какво мислиш по този въпрос?

Михаил Шишков: Има нещо, което много ми липсва през последните години. Моите баба и дядо бяха запалени туристи и благодарение на тях като дете прекарвах всичките си лета из Родопите. Аз много обичам да слушам природата. Просто като отида в гората и чуя шума на вятъра, на листата, на боровете и птиците, имам чувството, че долавям музиката на природата. Това ме вдъхновява много силно. Поначало планината е нещо много любимо, лично мое, но така е и с морето. Стихиите винаги ми въздействат по някакъв начин. За съжаление, напоследък по-рядко намирам време за отдих сред природата. Другото, което ми въздейства толкова силно са човешките емоции. Когато усетя, че мои приятели или познати са тъжни, че нещо ги мъчи и искат да го изразят, обичам да си говоря с тях. Те ме вкарват в емоцията, в проблема си. Аз запомням този проблем и понякога, като се замисля по-дълбоко върху него, ми хрумва определена мелодия. Особено ако съм в период, когато трябва да пиша тъжна музика. Просто се сещам как е звучал гласът на този мой приятел, какво точно ми е казал. И изведнъж нещо ми хрумва и аз се освобождавам от всичко това, превръщайки го в музика.

Йордан Георгиев: Ако трябва да претвориш в музика времето, в което живеем, кой музикален жанр би бил най-адекватен за тази цел?

Михаил Шишков: Нещата, които липсват днес в света са именно човешката емоция, топлината, усмивката, да не сме с постоянно включени телефони. Аз не ползвам социални мрежи. Просто нямам нужда от това. Защото смятам, че човек става техен роб, а и защото те манипулират много успешно една човешка черта и това е любопитството. Ти си непрекъснато любопитен какво се случва там. А около нас има толкова много хора, с които бихме могли да си поговорим. Защо трябва да си снимаш елхата или подаръците от Дядо Коледа? Това не е ли нещо много лично? Именно тази показност на днешното време, съчетана с почти хищническото консуматорско мислене, аз лично не мога да приема. И ако трябва да напиша някаква музика, тя би била нещо много просто, нещо, което да ни накара за две-три минути да си сложим телефона на безшумен режим, да обърнем дисплея му към масата и да се замислим какво правим. Аз мисля, че в резултат на тази пандемия хората ще преосмислят много неща. Вярвам, че ни предстои един нов Ренесанс, който отново ще върне разбирането за човека като ценност, като отделна вселена. Аз съм оптимист. Наистина ми е много мъчно за всичко това, което човечеството в момента изживява, но не е ли то повод да се променим, да обърнем повече внимание на хората до нас, на децата ни? Започва да ми звучи музика на Чайковски. Сещам се и за Чаплин, за такива жизнеутвърждаващи хуманни образци в изкуството. От това имаме нужда.