Стилиян Петров: Един спектакъл първо трябва да се случи във въображението ми

Илко Ганев / Личности

HOMO LUDENS 24/2021

Интервю на Илко Ганев

 

Илко Ганев: Директно започвам с най-актуалната тема: как се отнасяш към развитието на технологиите в театъра? Какво мислиш за целия този процес на дигитализация, онлайн представления, стрийминг и всички останали термини, свързани с обстоятелства, които Ковид ситуацията от последната година ни наложи?

Стилиян Петров: Сигурно е неестествено или напълно нелепо, но аз и досега не съм свързан пълноценно с технологиите. Тяхното развитие не ми помага да развивам в себе си онова, което е важно за мен като човек и като творец. Необходимостта ни един от друг е редуцирана до няколко действия – интернет за бърза справка, лаптоп, за да пиша, за разговор – GSM. Рядко влизам във Фейсбук. Извънредно рядко. Не качвам информация за себе си, не промотирам, не лайквам, не коментирам. Винаги съм предпочитал друг начин на присъствие и на изразяване. В последната година този избор се оказа трудно приложим. Направо немислим за човек, който освен потребност да прави, има потребност и да гледа театър. Възможността това да се случва, се оказа единствено по начин, който досега съм отхвърлял и ми е бил далечен. Целият процес на дигитализация, онлайн представления, стрийминг и т.н. застана яростно пред мен като побеждаваща ме (не съвсем доброволно) принуда, с която аз трябваше да се съглася, за да остана, макар и не по предпочитания от мен начин, ако не вътре, поне близо до театъра. Като зрител положих много усилия и донякъде успях да се адаптирам към условието да се срещна с един спектакъл през монитора. Като режисьор положих още по-големи усилия, но не успях да се адаптирам към условието да правя театър, водейки репетиции пред монитора. Предстоеше ми проект в Словения. След две години и половина подробно обсъждане, преговори, срещи там и тук, множество варианти на сценичната версия, кастинг за сценограф и художник на костюмите, включване на Бранко Рожман в проекта – това е композиторът на Лоренци, разпределяне на актьори, пълно финансово обезпечаване и обявена дата за премиера трябваше да спрем и да отложим процеса за неясно бъдеще. Алтернативите за интерактивни срещи, наричайки себе си официално „процес“, дори онлайн репетиции на маса за мен са неприемливи. Обичам и гледам актьорите в очите още на първата ни среща. За мен това е важно. Така по-бързо преставаме да се крием. Всяка репетиция е събитие, ако в нея по-малко си скрил, а си разкрил повече себе си. И то един пред друг. Един с друг. На живо. Вярвам, че само когато се разкриваш, има шанс да откриваш истински. Да говоря на микрофон, да слушам през тонколони, да гледам тапета на стената, дизайна на шкафа или заглавията на книгите в библиотеката, пред която актьорът днес е решил да постави камерата си, е първото отклоняване на изстрела, насочен към тази истина, която преследва репетицията. Това не просто разсейва донякъде, това подменя напълно предизвикателството да конструираш друг живот, който най-малкото като начало никога не протича, нито съвпада напълно с декора на апартамента ти. Оттук започват по-големите и по-непреодолими лъжи в онлайн реалността на репетицията. Не казвам, че е невъзможно. Казвам само, че аз съм неподготвен за това и не го мога.

Винаги съм се опитвал да бъда максимално информиран и да знам какво се случва в европейския и в световния театър. Ако не мога да гледам на живо спектаклите, към които имам любопитство, търся други начини, за да ги видя. В този смисъл и преди Ковид ситуацията, по неизбежност и по интерес, съм зрител на театър, който тече пред мен на голям екран или на по-малък монитор, скоро гледах дълго представление и на телефона си.

През април 2020 г. моят последен спектакъл по Чехов в театър „Възраждане“ се изигра на празна зала в реално време, сниман от невероятен екип, въоръжен със сериозна техника, така че минимално да пострада качеството на представлението, и въпреки това после, когато го гледах, видях, че онова електричество, изведено буквално в самото заглавие „За едно явление от електричеството“, е с друго поле, потенциал, магнетизъм, които падат надолу, свиват се драстично, ако не се случват на живо. Мястото на театъра не е в интернет. Стриймването е като покана за любов, без да се състои самата любовна среща. Мястото на театъра е на сцената и само там е силата на тази среща.

Илко Ганев: Появиха се и уж нови форми, в които актьорите репетират онлайн, не си партнират, снимат се индивидуално и после се сглобяват на постпродукция. Мислиш ли, че подобен процес с актьорите има бъдеще?

Стилиян Петров: Имам висока съпротива срещу това. Иска ми се да не се и допуска. По тази причина отложих всички свои проекти, които бяха планирани за 2020-а, защото единственият начин да започна беше свързан именно с подобен модел на репетиции. Не мога да го приема. Не искам да свиквам. Правенето на театър и особено работата с актьорите е пределно свързана, зависима е сто процента от това да сме един срещу друг. Един до друг. То е обмен не само на думи, но и на обща тишина, на енергия, на общ подем, взаимен тласък и обща умора. Тази мярка е валидна и за работата ни със студентите. Смятаме, че всяка форма извън присъствената ощетява процеса и образованието им фатално. От години съм в екипа на моите учители Маргарита Младенова и Иван Добчев. Водим актьорски и режисьорски класове. С актьорите е невъзможно да се работи онлайн и даже е абсурдно. С режисьорите опитахме. Оказа се донякъде подходящо. Задачата им за трети курс е да си изберат роман, върху който да направят своя театрална версия. Един режисьорски замисъл, особено не по готова драматургия, е свързан с дълъг предварителен етап на подготовка, мислене, проучване, търсене, проверки, объркване, съмнения, по-редки попадения, по-чести грешки и в този именно етап една такава форма на педагогика може да бъде реално полезна. Ние правихме това, вярвахме, че има смисъл и че така студентите ни не формално, а истински могат да напредват, да узнават нещо за театъра и да развиват собствената си режисьорска природа. Тази форма на обучение е възможна единствено на този етап. После, и това го знаехме, тя става напълно компромисна.

Илко Ганев: Ще бъдат ли ощетени като цяло студентите, които попаднаха в тази ситуация?

Стилиян Петров: Ще бъдат. Не може да не са. Усилията трябва да се насочат само натам да не се окаже ощетяването им престъпно много. Ние ще се опитаме да компенсираме максимално празното време и когато завършат, да нямат усещане, че нещо непоправимо са пропуснали. Гледаме много отговорно на тях. Държим изключително на тези класове. Не искаме да стават добри техничари. Искаме да бъдат уникални творци с уникално присъствие. Това се възпитава бавно. Отглежда се с безпощадна любов и постоянна грижа. С друг акцент на внимание. Когато Академията беше затворена, продължихме да се срещаме навън и да работим, докато времето позволяваше. После търсихме други начини – какво да четат, върху какво да мислят самостоятелно в домовете си, какво да гледат и как да напредват, да натрупват, да се развиват, без да се отпускат. Възможността им да останат в някаква добра актьорска кондиция беше и представлението „Апокриф“, което Иван Добчев направи с тях през втория семестър на първи курс. Още по време на репетициите разбрахме, че спектакълът има много по-висок потенциал от това да остане само семестриална студентска работа и сега е част от програмата на „Сфумато“. Този шанс да са на професионална сцена от толкова рано е жест и доверие към тях, който изпреварва обичайната програма по актьорско майсторство на Академията. Подобни действия са също и някакъв педагогически ход, съкращаващ размера, степента на ощетяване, за който беше въпросът ти.

Илко Ганев: Голяма част от вашите студенти имат възможност да играят на реална професионална сцена още по време на обучението си и това е сцената на „Сфумато“. Какво е предимството в случая?

Стилиян Петров: Това е привилегия, която обикновено се осъзнава по-късно. Тя никога не е имала статут на гаранция или даденост, влизаща в задължителна сила за тях само защото са наши студенти. Сцената на „Сфумато“ трябва да бъде заслужена. Критерият и изискванията са високи. И те са валидни за всеки, който желае да работи на тази сцена. Нашите студенти не са изключение. Те трябва да се преборят за това пространство наравно с всички останали. И когато то се случи, предимството е, че могат много по-рано да пораснат, да усетят сериозността, сладостта, чудото и отговорността да си актьор, изграждат се по-бързо антитела, ако искаме да употребим по-актуален език, срещу всякакви инерции, преструвки, его претенции, симулации, нарцистични комплекси и други разпространени театрални вируси.

Илко Ганев: Извън Ковид ситуацията има ли някаква промяна в преподавателската дейност с всяко следващо поколение, с всеки следващ клас, който водите заедно с екипа?

Стилиян Петров: Никога не можеш да повториш буквално това, което си правил с предишен клас. Програмите са сходни, доколкото базите, които трябва да усвоят, са общи, но начинът на работа всеки път е различен. Пътят до всеки студент е различен. Той се определя и зависи от равнището на неговия човешки и творчески опит, от мащаба на неговата личност, от потенциала на неговата страст и сила да мисли, да вижда, да се разтваря в дълбочина, да открива, да отива отвъд баналното и предвидимото, от потребността и мотива да се занимава с театър, от издръжливостта и истината на този мотив. Срещата с всеки студент за мен е неповторима и лична. Както и връзката, която после остава, като във всяка любов с времето отслабва или се засилва.

Илко Ганев: Достатъчно подготвени ли са студентите по режисура за професионалната ситуация, която ги очаква, след като завършат? Споделят ли ти с какви предизвикателства се сблъскват обикновено?

Стилиян Петров: Не вярвам, че режисурата се учи за четири години. Да се мисли, че един студент е достатъчно подготвен след този период, е опасно и почти сигурна грешка. Това е време на прераждане, пробуждане, първи плач в напълно нов и друг свят, но самото изправяне и прохождане се случва, когато ти сам започнеш да поставяш. Голямото познание за режисурата и за себе си като режисьор настъпва, докато създаваш. Там се намира и най-безпощадната истина, там сцената и актьорите най-безмилостно не ти прощават, ако не ги поведеш, ако не им предложиш кацане на непозната планета, ако пристигнеш с празни ръце. Така че за мен най-голямото предизвикателство, с което се сблъскват студентите по режисура, е именно шансът да започнат да правят веднага след като завършат и по този начин да продължат да учат.

Когато аз станах асистент в НАТФИЗ, ние не взимахме отделни режисьорски класове, а общи, заедно с актьорските. В някакъв момент разбрахме, че работата с актьорите поглъща почти цялата ни енергия и време и вниманието към режисьорите остава някак по-отклонено. Това беше причината заедно с Маргарита Младенова да вземем самостоятелен режисьорски клас, с който да работим стъпка по стъпка, етап по етап, много сериозно и задълбочено, без да се пропуска нищо.

Илко Ганев: Имаш сериозен опит, работиш в много театри, с какво съобразяваш най-вече предлагането на конкретен текст или идея към дадена трупа или театрален директор?

Стилиян Петров: Най-вече с актьорите, които търся за съответния текст или идея. Това не беше така в началото. Имаше периоди, в които желанието ми да се срещна с конкретен актьор (много често воден не от това, че искам да работя, колкото просто да се запозная с него) или просто желанието да поставя в конкретен театър ме изкушаваше (и тук са част от моите грешки) да търся съответно текст, подходящ за този актьор, или идея, подходяща за съответния театър. В някои от тези проекти имаше смисъл. Други знам, че бяха огромен компромис. После се случиха разни неща. Първо започнах да разбирам, а после и да избирам как да участвам в театъра, в какво искам да ме има. И сега е съвсем различно. Нямам представа кога и откъде започва идеята за едно представление – по непонятни за мен причини се сещам за някакъв образ, пленява ме някакво неочаквано движение на случайно срещнато тяло или очи, побърква ме някакъв рядък тон в гласа на човек, влюбвам се в някаква фраза от текст, изпитвам нужда да я повтарям непрекъснато в подходящо и неподходящо време, на подходящи и неподходящи места, заигравам се с това, което може да произтече след нейното произнасяне. Сега един спектакъл първо много повече трябва да се случи във въображението ми, първо на мен. И потребността от това случване  да не идва от моето его или амбиция, а от моя дълбока, налична и истинска необходимост за откровение. Сега искам да се съобразявам само с това – да съм в театъра, когато имам да кажа нещо, породено от някаква истина и отправено също към нея. Когато такава истина се появи и съм сигурен, че не смесвам други мотиви, че няма да лъжа, тогава започвам да мисля кое е най-подходящото място и най-подходящата трупа. После правя самото предложение.

Илко Ганев: Какво търсиш в актьорите?

Стилиян Петров: Предопределя се най-вече от онова, което ми предстои да работя. Вярвам още, че актьорският мащаб се съизмерва с човешкия. За мен е много важно актьорът да ми е интересен и като човек. Да го ценя като човек. Да имам силен респект към неговите човешки качества. Свързано е с това да бъде личност и извън сцената. Човешката класа е правопропорционална на актьорската класа. Ръстът на човешката съхраненост е общ с височината на сценичната одухотвореност. Ненавиждам да се занимавам с подозрения, особено по време на репетиции. Ако нямам доверие в нечия човешка природа, не мога да се доверя и на неговата актьорска. Предпочитам също актьори, които не бързат. Обичам да гледам как очите на един актьор се събуждат за най-важното, за най-съкровеното. И като всяко събуждане, когато се прави с любов, това се случва бавно и тихо.

Илко Ганев: Последното твое представление, което гледах в театър „Възраждане“ – „За едно явление от електричеството“ – беше категоричен успех за теб. Спектакълът получи няколко номинации за ИКАР, няколко награди, положителни рецензии от професионалната критика и т.н. Какъв беше мотивът да избереш този автор, тези текстове, тази трупа?

Стилиян Петров: Искам да се срещна с Чехов отдавна и през годините непрекъснато съм отлагал тази среща. Причините са били различни, но основно са свързани със силна несигурност в мен, с усещане, че не съм достатъчно подготвен. Огромно значение в промяната на това усещане, в неговото позитивно преобръщане беше доверието на Людмил Димитров, след като гледа моя „Месец на село“, спектакъл, който направих с варненската трупа. Част от мотивите да работя по Тургенев бяха свързани с идеята, че през него ще успея вероятно да се приближа по-плътно до Чехов. Людмил беше уловил много дълбоко това и написа по този повод изключително важен текст, който проследява и анализира именно спектакъла през Чехов. После започнахме да говорим често за отделни Чехови персонажи, отделни фрази в пиесите му, възможни решения, варианти на превод. По това време четях отново разказите и новелите и споделях в тези разговори свои мисли, интуиции, вълнения. Людмил ме слушаше и непрекъснато ме уверяваше, че трябва да направя представление по Чехов. Това негово убеждение, това негово упорство, което никога не се усъмни, беше ключово, за да започна да мисля. После ми се довери директорът на театър „Възраждане“, след него безрезервно ми се довериха актьорите от трупата. Мога да кажа без никакво преувеличение, че „За едно явление от електричеството“ е факт заради серия от огромни доверия към мен.

Илко Ганев: Номинациите и наградите важни ли са за теб и за екипа? Придават ли допълнителна стойност на проектите?

Стилиян Петров: Разбира се, че придават. Не вярвам на тези, които казват, че наградите и номинациите нямат никакво значение. Лъжат. Номинациите и наградите са признание, че това, което си направил, е проговорило, е казало нещо на  дошлите да го видят. И то е важно за тях, произвежда определен смисъл, има собствена стойност, съобщило им е нещо значимо. И това е събитие. Номинациите и наградите са обратният отговор, че събитието е споделено.

Илко Ганев: Какви още предизвикателства очакваш оттук насетне?

Стилиян Петров: Първото се казва „Господин Нощ“. Нов текст на Яна Борисова в Театър 199.

Илко Ганев: Пожелавам успех на този проект.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox