Статии

Интервю на Анна Топалджикова

Анна Тапалджикова: Иска ми се да започна разговора ни с най-важното предизвикателство – кое Ви направи актриса?

Мариана Крумова: Аз също съм си задавала този въпрос. Още три-четири годишна помня червени, тежки, плюшени завеси, които се отварят и една едра жена изпълнява много красива музика. По-късно разбрах, че това е оперната певица Елена Николай в ролята на Кармен. По същото време имах някакво смътно предчувствие, несъзнавано детско усещане, че ще стана като нея. Може би моята орисница ми го е нашепнала в този момент. После преминах през различи момичешки мечти: учителка, балерина, пишех стихчета, рисувах. Замених учебниците със списания „Киноизкуство”, „ЛИК”, „Театър”. Бях срамежлива и се притеснявах да участвам в училищни и драматични школи. Знаех цели стихосбирки наизуст – на Вапцаров, Багряна, Левчев. Зрители и подкрепа бяха само родителите ми. Търпелива съм и не бързах за изява. Бях повярвала на орисницата и знаех, че ще се случи. Така и стана.

Анна Тапалджикова:  Как усещате, че една роля е за Вас, че ще станете част от нейния свят и тя от Вашия?

Мариана Крумова: Нас ни избират и съм благодарна на режисьорите, които виждаха в мен различни персонажи. Това дава възможност на младия актьор да се развива и да открива себе си. Вярната посока за мен е когато усетя, че ставам „адвокат“ на героинята. Привързвам се към нея и неусетно защитавам и оправдавам всяко нейно действие. В един момент започвам да действам от нейно име. Приемам я като двойник, моя втора кожа. Разбира се, дистанция между нас съществува, иначе не би било нормално, тогава ставам коректив, контрольор, но не и съдник. Голямата проверка са големите роли – Албена, Султана, Медея, Гертруда, Майката и други. Сега ми предстои среща с Мег Боулс от „Рожден ден“ на Х. Пинтър и нямам търпение. Харесвам  силните жени, те се нуждаят от по-голяма подкрепа и разбиране. Интересът ми към тях продължава и след раздялата ни. След време мога да започна всичко отначало и винаги ще има какво да открия в тях. Те са като река, зависи в кой час от деня я гледаш, винаги ще е различна. С режисьора Петър Денчев не се познавахме. „Медея“ за него бе първата постановка, а за мен и Косьо Станев (Язон) поредното предизвикателство. Не мислих много и приех. Каквото и да се случеше, трябваше да изляза „цяла“, да защитя Медея и себе си. В процеса изградихме с режисьора приятелство и доверие, без което не може. Творческото ни сътрудничество продължава. След шест години се осмелих да видя записа от премиерата и първата ми мисъл беше: жалко, че е късно да се започне отначало. Два пъти бях Султана в две  различни адаптации, с различни режисьори. Не бях удовлетворена, по-късно открих интересни моменти от живота ѝ, които биха я извели от познатия литературен анализ. Инерцията, сроковете, липсата на достатъчно средства и време правят невъзможни актьорските видения.

Анна Тапалджикова: Работили сте с едни от най-големите режисьори на българския театър – с Възкресия Вихърова в „Звезди” от А. Ошецка, с Маргарита Младенова в „Ромео и Жулиета” от Шекспир, с Иван Добчев в „Босилек за Драгинко” от К. Илиев, в „Хамлет” от Шекспир, в „Албена” от Й. Йовков, с Галин Стоев в „Госпожица Юлия” от Стриндберг, с Явор Гърдев в „Слугините” от Ж. Жьоне, с Десислава Шпатова в „Опасни връзки от Ш. дьо Лакло. Бихте ли споделили какво остави у Вас процесът на съвместно търсене?

Мариана Крумова: „Онова нещо”, което управлява живота, е било благосклонно към мен. Завършила съм „Педагогика” и можех да бъда добър учител по литература. Срещите ми с режисьорите, които изброихте, са част от „моите университети”. С Възкресия Вихърова живяхме и израснахме заедно в първите години от творческото ни битие. Вярващи, наивни и отдадени на идеи, опити, експерименти, в годините, когато можеше да се репетира по три месеца и да излезеш на сцената вече готов. От спектакъла „Експромпт – фантазия” до „Тоз, който получава плесници” от Леонид Андреев, с бинтовани стави и гърди, едва дишащи, се мятахме в мрежи и ластици, търсехме еквивалента на думите в числата и стигнахме до нашата гара. И всеки продължи нататък в своята посока. Иван Добчев е голям режисьор и Учител по призвание. От него се научих на упоритост, на работа безкрай, на смисъл и вяра. С ролите, които ми даде, показа лицето ми и отбеляза името ми в театъра. Албена е най-важният билет в творческия ми портфейл. А като награда учениците на Иван Добчев и Маргарита Младенова направиха първите си представления и с мое участие. Изпитвам респект към таланта на Явор Гърдев, аналитичен, внимателен, уверен. С него е спокойно, защото знаеш, че ще се получи и не ти се иска да има край. Ролята на Мадам в „Слугините” на Ж. Жьоне е бисер  сред всичките ми роли и незабравима среща със Снежина Петрова и Жана Рашева. В „Опасни връзки” имах малка роля, но приятелството ми с Деси Шпатова (ученичка на В. Вихърова) и досега продължава. Заедно работихме в „Конструкция на освободеното въображение” по Йонеско. Тя е с уникално чувство за хумор, ирония, стигаща до гротеска. Има неочаквана гледна точка към материала, специфичен поглед, модерен и днешен. За Галин Стоев ми е трудно да изразя нещо само с думи. Споменът винаги е свързан с вълнение. Когато работиш с него, си във властта на въображението му, магията на преобръщането, интимността, разкривайки тайни за самия себе си. В Кристин от „Госпожица Юлия” изгубих себе си в героинята и бях най-близо до изграждането на образа. Нямам отговор как се получи, знам, че ми беше трудно. Галин умее да създава особена творческа близост и единение между актьорите и себе си. Оставам с приятелски чувства към прекрасната Радост Костова и всички колеги.

Анна Тапалджикова: Може би пропуснах работата Ви с режисьор, от когото сте получили силен творчески стимул?

Мариана Крумова: Вече се сещам с кого – Димитър Недков, който, за съжаление, твърде рано се отказа от театъра – става дума за „Битката” от Х. Мюлер в Лондон, Театър „Gate”, 2001 г. В края на 90-те години вече се работеше по международни проекти. Режисьорът Димитър Недков събра малък екип от четирима български и двама английски актьори. Текстът беше създаден от политически песни, необикновен и чужд за нас. Движещата сила на всяка песен беше различна, трябваше да открием формата, нейната изразност, енергията. „Жената на месаря” е заглавието на песен от „Битката” на Мюлер, в тази сцена си партнирахме с Марий Росен и мисля, че постигнахме нещо добро, тръгвайки от импулса на движението – да задействаш думата и нейния енергиен заряд. Трябваха ни доста репетиции и физическа сила, но беше още една стъпка в неизвестното. А любопитството ми в тази посока е винаги жадно. Това театрално приключение завърши успешно и преживяхме всичко, което Лондон можеше да ни предложи.

Анна Тапалджикова: Имам силен, ярък спомен за Вашата Албена в постановката по Йовков на Иван Добчев в Хасково, 1986 г. Тази Албена беше самодива с магическо въздействие. На сцената нахлуваше някаква стихия… Иска ми се да поговорим за нея.

Мариана Крумова: Иван Добчев вече беше в Хасковския театър, там избра и оформи голяма трупа от актьори. Млади, луди, пълни с енергия, която можеше да бъде и взривоопасна. Имахме  нужда от водач, ментор, Ив. Добчев беше вече известен с „Животът е сън” от Калдерон. Притчата „Слепецът води слепец“ се оказа точната формула за нас. Живеехме под един покрив, бяхме заедно навсякъде и го усещахме като един от нас. Целият работен процес на „Албена” остана в мен като сън, мъчителен и болезнен. Разбирахме какво се иска от нас, но винаги нещо не достигаше, не се получаваше… Опитвахме пак и пак! Трябваше да отворим и съживим всичките си сетива, нерви, да творим света на Албена отвъд думите. Всеки от героите я виждаше по свой начин и тя беше в сърцето на всеки. Любовта трябваше да е извънредна, като всяка любов, по-силна в страданието, отколкото в радостта и страстта. Духовно преживяване – скритото и тайното в нея, видимото и невидимото. В единствената любовна сцена Албена и Нягул са в каруцата – спуснатото чергило, смехът, лекото поклащане на каруцата и само две осветени женски пети. А в тъмното очите на Куцар, той слуша. Незабравимо.

Анна Тапалджикова: Имате вече много роли в театъра и в киното – каква според Вас е разликата в творческото участие на актьора в тези две изкуства? Как навлизате в процеса, кои професионални умения и средства са същностни за Вас в тези различни специфики? Неслучайно задавам този въпрос. И в двете изкуства Вие сте точно това, което тяхната специфика изисква от актьора. Ще добавя, че сте избрана да участвате във филми на едни от най-значимите наши филмови режисьори – Георги Дюлгеров, Въло Радев, Иван Ничев, Светослав Овчаров, Людмил Тодоров, Иглика Трифонова. Доколкото разбирам, сега работите в киното с екип от млади режисьори…

Мариана Крумова: За мен общото между двете изкуства е актьорът, разлика има, макар много колеги да твърдят обратното. В киното има някаква магия, фотогеничност, лицето на актьора казва всичко за него, трудно е да скриеш нещо от зрителя. Камерата  не търпи фалш и сама избира любимците си. По-ярката индивидуалност, характер и излъчване се помнят бързо, може би това е част от отговора. Окото на обектива е близо и трябва да „живееш”, тук „играта” не помага. Изисква се друга интензивност на преживяването и мярката е важна. Това е усет, който не се учи. При дванадесетчасов снимачен ден трябва да пазиш концентрацията си за точния момент, когато ще е необходима.  Сложните характери не трябва да се изграждат „сложно”. Трагичното обичайно е скрито зад нещо съвършено обикновено. В дългия и мълчалив кадър мисълта се задейства бързо и въздейства. „Състояние” не е лоша дума, стига да го владееш и контролираш. Няма правила за това как да си готвим ролите. Много често се справям сама. Чета сценария само веднъж, после се доверявам на фантазията, опита, разговорите с режисьора, ако е нужно, предлагам корекции по текста. Всички натрупвания като че ли сами оформят ролята, изграждат я до времето за снимки. Подготовката за последната ми роля е много различна, чувстваш се като автор, границите между теб и образа се размиват. Театърът е като семейството, заедно сте всеки ден и живеете в един дом. Киното е любовник, виждате се рядко, чувствате се специални и се разделяте до следващия път.

Анна Тапалджикова: Когато създаваме изкуство, литература, влагаме в тях богатство от асоциации. Къде освен в живота откривате своите източници за това богатство – в книгите, картините, музиката… другаде?

Мариана Крумова: Богатството от асоциации и креативността в науката и изкуството са отключвали в човека велики идеи, открития, нови течения, възможност да освободи ума, да се върне към спонтанността. Поезията и сънищата винаги са ме привличали. Поезията е извор на чувства, странни и неочаквани метафори, препратки в миналото. В текста на Майя Праматарова „Бяло върху бяло” се срещнах с енигматичната Емили Дикинсън: Аз обитавам Вероятността / по-хубава къща от Прозата. / Със по-многобройни врати – / и по-широки прозорци. 

Сънищата са другият свят, в който може да обитаваме Вероятността. В живота ни няма случайности. Сънят ни дава важни сигнали, учи ни как да се потопим в себе си. Той е част от интуицията ни. Езикът на сънищата разказва за душата, за несъзнаваното понякога ни управлява, лекува болката. Много драматурзи и режисьори също използват съня в произведенията си. Федерико Фелини, вместо да отговаря на въпроси за филмите си, предпочитал да разказва сънищата си. Тарковски наричали „събирач” на сънища. Великият Шекспир напомня „направени сме ний от сънища и сън отвред обгръща тоз малък наш живот”. В съня можем да получим отговори на много въпроси.

Анна Тапалджикова: Какво е за Вас като актриса детството, когато животът навлиза – и чакан, и неканен – и оставя завинаги у нас своите първи следи?

Мариана Крумова: За пръв път споделям нещо, което е често в мислите и спомените ми. Голям двор, много цветя подредени в лехи, горещ следобед. Всички възрастни почиват, тихо е, чува се бръмченето на пчели, мухите хапят, аз ловя пеперуди. Толкова са красиви и различни, затварям всяка в стъклен буркан, гледам ги, после  ги пускам. По-късно лежа под кайсията и ям студена диня. Русе, ул. „Цариград” 24.

Анна Тапалджикова: Кои творчески личности в театъра и в киното Ви вдъхновяват – от миналото, съвременни, наши, чужди? Ваши вдъхновяващи преживявания като зрител на театрални постановки, на филми?

Мариана Крумова: Вдъхновението е около нас. Когато имаме истинска необходимост, то каца  на рамото ни като късмета и ни се открива в сутрешната роса, камъче в обувката, плача на майката, в малките и големи случки. Трябва да ги чуем и да ги видим. Мога да изброя много автори, книги, художници. В различни периоди от живота ни те преминават през нас и оставят невидими следи, по които се движим напред. Песента на щуреца и гласът на Мария Калас са вдъхновение, картина на Майстора и поема на Байрон също. От последните години харесвам филмите „Патерсън” на Джим Джармуш и „За тялото и душата” на Илдико Енеди.

Анна Тапалджикова: Какво е за Вас публиката? Как влияе усещането за нея върху процеса на сцената? Мислите ли я като отделни лица, или те се сливат в едно цяло – понякога, винаги… как е?

Мариана Крумова: В началото високомерно заявявахме, че публиката не ни интересува, не ни разбира и ние сме по-големи от нея. С времето и опита започнах да усещам силата на мълчанието и на тишината, енергията. Публиката е партньорът, който може да ни въздигне или убие. Тя е причината да сме на сцената. Заедно дишаме, обменяме усещания, мисли, послания. Няма безразличен зрител, той излиза от залата тъжен, весел, гневен, защото ние сме го предизвикали, два часа сме били заедно и нещо се е случило.

Анна Тапалджикова: Какво са за Вас периодите между ангажиментите в театъра  и в киното – празен ход на времето, желана почивка, тревожно очакване…?

Мариана Крумова: Досега не съм имала дълги и тревожни периоди без работа. Обикновено ангажиментите ми се редуват – по-активно участие в театъра с почивка от киното. Първото  ми участие в киното беше в „Авантаж” на Г. Дюлгеров. След това интересът към мен нарасна, имах и други предложения и участия, младостта и суетата можеха да ме изкушат и да им се дам. Моя по-възрастна колежка и приятелка ми каза, че ако искам да стана актриса, трябва да зарежда киното. Така и се получи без да полагам много усилия. Театърът мощно влезе в живота ми в Димитровград и след може би пет или шест години получих първата си главна роля във филма „19 метра вятър” с режисьор Владимир Краев. Досега никога не съм спирала да работя, и аз като много колеги бягам от тази мисъл.

Анна Тапалджикова: Ситуацията, в която живеем вече месеци, поражда представата, че принудителната изолация в едно необозримо бъдеще може да ни лиши от театъра. Какво бихме загубили?

Мариана Крумова: Театърът е живо изкуството и няма да се изгуби. Докато има живот и душата на човек е жива, театърът ще Бъде. Точно, когато временно спря да функционира, усетихме колко е важен и необходим на хората. Не приемам стрийминг излъчванията за алтернатива. Получава се някакъв хибрид между кино и театър, а зрителят остава анонимен. Гледах запис на спектакъла „Майка Кураж” на Брехт с Хелене Вайгел, това е сбъдната мечта. Приемам го, това е част от историята на театъра с образователен, познавателен смисъл. Така гледаме „Мона Лиза” на Леонардо да Винчи в албум, но е съвсем друго да застанем срещу нея в Лувъра в Париж.