Статии

Интервю на Ина Божидарова

Ина Божидарова: Ако се върнем назад в годините, първите най-успешни роли, които сте изградили, са свързани с ТР „Сфумато“. По време на карантината от коронавируса имахме щастието да си припомним някои незабравими спектакли от миналото. „Квартет“ на Явор Гърдев за мен ще остане като един от най-забележителните спектакли в българския театър след промените. Всъщност и по-късно работата Ви с Явор Гърдев и Маргарита Младенова Ви носи успехи. С Явор Гърдев от „Сънят на Одисей“ през „Чайка“ до „Пияните“. „Нирвана“ на сцената на Народния театър и „Мъртвешки танц“ в „Сфумато“ с Маргарита Младенова Ви донесоха награди. Какво е за Вас „Сфумато“?

Владимир Пенев: Коронавирусът ни даде възможност чрез стриймване и в интернет да видим представления, които или вече не се играят, или са много хубави и са запазени досега. Но това по никакъв начин не заменя живото представление и аз съм ужасен противник на това театърът да остане на нивото да бъде разпространяван в интернет или качен на какъвто и да е носител. Театърът е живо изкуство и трябва да се случва тук и сега. Това като начало, а иначе аз съм дълбоко свързан със „Сфумато“. Бях поканен от Маргарита Младенова и Иван Добчев при основаването на тази трупа, която по това време беше в НДК. Тогава бях артист в Младежкия театър и имах много ангажименти, които нямаше как да изоставя, затова тази първа стъпка не я направих. Няколко години по-късно, когато вече се бяха променили обстоятелствата около мен и „Сфумато“ се премести в Народния театър, постъпих в трупата на „Сфумато“, която нямаше щатни бройки, а взимаше артисти, които са попътни на идеята. Поради това, че М. Младенова е мой преподавател от ВИТИЗ, тя беше асистент на, светла му памет, Николай Люцканов, имах много контакти с нея. И въпреки че дълго време съм работил в Младежкия театър, преди това във Варна и после в Народния театър, като че ли смислово важните етапи в кариерата и творчеството ми се случваха тъкмо там, в „Сфумато“. Това беше територия на търсения и продължава да бъде такава, на търсене на друг театрален език, на други театрални теми и вземане на категорична позиция, което е изключително интересно и крайно рисковано, защото е непопулярно, не води до мигновената популярност на един сериал или реалити. Но от друга гледна точка точно това изпълва живота ти със смисъл. Нещата, които „Сфумато“ правеше бяха адекватни, навременни, попътни с нещата, които се правеха в света и в Европа. Неслучайно ние с почти всяко представление на „Сфумато“ сме посещавали много престижни фестивали – в Авиньон, в Берлин и къде ли не. Беше много силен период, в който представяхме търсенията на българския театър навън.

Ина Божидарова:  В едно старо интервю споделяте, че е Ви е било по-лесно да работите с Я. Гърдев, отколкото с М. Младенова. Така ли е все още?

Владимир Пенев: Аз нямам лесни режисьори. Вероятно винаги съм имал много голям респект от М. Младенова и от Ив. Добчев, най-малкото защото са с няколко години по-големи от мен и са мои преподаватели. С Явор Гърдев не мога да кажа, че ми е по-лесно, но с него, като млад търсещ човек много по-бързо стигам до това, което той би искал, без да е необходимо много да ми обяснява, даже понякога въобще не говорим. Минали сме през много неща и проекти, в които сме вървели заедно.

Ина Божидарова: И така до „Завръщане у дома“, поредния Ви проект с Я. Гърдев. Гледали ли сте постановката на Стоян Камбарев на „Завръщане у дома“ и ако е така, какво е различното в работата Ви с Я. Гърдев?

Владимир Пенев: Да, „Завръщане у дома“. Аз леко се поуморих. Вече съм на 62, влязох в 63-тата си година. Предстояща е границата, в която човек трябва да си каже: „Ами да, направих повечето неща“. Не че свършва нещо или е край. Аз така или иначе мисля за себе си като за човек, който тепърва има много да научи, тепърва има много да се усъвършенства. Да, сигурно има какво да уча, но чак много едва ли. „Завръщане у дома“ ме завари в период, в който някак си нямах мотивация да правя каквото и да било. Отказах няколко неща, които не ми се виждаха важни. Изведнъж дойде Явор с това предложение. То се случи по време на репетиции.

Ина Божидарова:  Репетиции на какво?

Владимир Пенев: Бяхме започнали репетиции на „Великденско вино“ от Константин Илиев като частен проект. Това е проект, който харесвам заради Коста, защото и той е част от тези крайъгълни камъни в моята театрална биография с „Нирвана“, а и не само. По-късно с „Куцулан или Вълча богородица“ в Народния театър, „Златните мостове и Секвоя“ в МГТ „Зад канала“ и съм силно свързан с този драматург. А „Великденско вино“ е истинска класика и много исках да го направя, но сам го спрях.

Ина Божидарова:  Какво се случи? Ще се върнете ли отново към този проект?

Владимир Пенев: Има всички предпоставки да бъде много вдъхновяващо. Декорът е на Павел Койчев, който никога досега не се е занимавал със сценография и с такова пространство, но аз съм много запленен от него. Самото му присъствие в този проект е достатъчно, а също и на Я. Гърдев, и си мисля, че ще продължим работата си, но още не знам кога, защото условията на Ковид са недотам добри.

Оказа се, че аз не съм гледал представлението на Ст. Камбарев „Завръщане у дома“. Има поредица от представления в началото на 90-те, които не съм гледал и не можех да си обясня защо, докато не си припомних, че по това време дъщеря ми Яна е била бебе. Тогава съм ходил само на представленията, в които играя и във всички свободни вечери съм бил с нея. Мисля, че е за добро, че съм изпуснал спектакъла на Камбарев, защото иначе имаш много силен пример. То очевидно е било истински култово представление, останало в съзнанието на много хора, и по-скоро би ме спъвало, отколкото да ме освобождава.

Ина Божидарова:  С какво ново Ви среща тази роля?

Владимир Пенев: Когато Явор дойде с предложението и прочетох текста, много се вдъхнових. Видях възможност да се срещна с изключително важен текст, защото той съдържа в себе си много от проявленията на съвременната драматургия за театър и кино. Цели линии на взаимоотношения и гледната точка на Пинтър са повтаряни във времето от забележителни и големи режисьори и драматурзи. Много пряка е връзката между Пинтър и Макдона, съвсем директна е също и връзката му с кинорежисьори като Гай Ричи, като Тарантино или с братята Коен. Мисля, че нашето представление е доста по-различно от предишното. Дори като актьорска интерпретация, защото и Ицко Финци, и Руси Чанев са съвършено различни артисти от Деян Донков и мен. Но ми е приятно да получавам отзиви от публиката и от приятели, хора, занимаващи се или не с театър, които са възторжени и го приемат много добре, което е хубаво.

Ина Божидарова: Диана Добрева е режисьорът, с когото също работите в последно време. В „Бащата“, а после и в „Синът“ от Флориан Зелер. Как се случи това?

Владимир Пенев: Пиесата „Бащата“ на Зелер, мисля е от 2015 или 2016 г. и в 2018-а съвсем навреме идва у нас. Пиесата веднага получи всички театрални награди във Франция, направи фурор в Лондон – нещо, което не се беше случвало от „Арт“ на Ясмина Реза. Получи и награда „Оливие“ за драматургия. Любопитното беше, че тук някои специалисти се изказаха, когато излезе представлението на „Бащата“, че това е буржоазно-булевардна драматургия. А пиесата наистина стана световен хит и сега самият автор е режисьор на филма с Антъни Хопкинс и Оливия Колман, която смятам за чудовищна артистка. А с Диана съм свързан пак от годините в „Сфумато“. Във време, когато тя беше млада актриса, се случи така, че участвахме заедно в „Черното руно“, с който също интензивно пътувахме и станахме много близки в „безотговорното“ ни актьорско съществуване. След това тя започна да се занимава с режисура и стигнахме до момента, в който аз изрових „Бащата“. Имахме проблеми с авторските права, трудно и сложно стигнахме до това да бъде преведена и да се постави в Народен театър „Иван Вазов“ във връзка с 60-годишния ми юбилей тогава. Много исках да е обратно на очакванията за едно бенефисно представление. Спокойно можех да избера някакъв водевил с пет-шест хубави момичета, които да обикалят около мен и аз да доказвам как още ставам, макар и на шестдесет. Това ми се вижда скучно и най-вече банално. А героят от „Бащата“ е на 80 години. И си казах, сега на 60 години, ако успея да направя нещо, което е за 80-годишен човек, все пак имам едни 20 години хоризонт, в които мога да си играя това представление и да стигна до реалната възраст на персонажа. Другото е, че докато ние репетирахме, бащата на Диана Добрева – Стойно Добрев, беше болен от същата болест – Алцхаймер, и тя, както казваше за спектакъла, не го режисираше, тя го живееше. Аз самият преди това имах подобни проблеми с майка ми. И в текста се съдържаха много неща, които съм преживял, познавал, усещал. Имаше много интересно вдъхновение от истинността на това, през което минавахме. Без да се опитваме да лъжем, да го изобразяваме, да го изиграваме, да го добавяме, то беше автентично и истинско точно и заради това. Пиесата, според мен, е изключителна. Съжалявам за онези, които нямат чувствителност да видят, че това е много рядък, поне в моята практика случай, в който на зрителя, абсолютно неусетно и без всякаква дидактика, му е изместен центърът. От прост воайор, който ще седне и ще наблюдава дистанциран в залата, по много елегантен начин ще стане част от това представление. Защото всичко се случва през главата и очите на персонажа и на всеки един зрител поотделно. Затова постановката толкова емоционално и ударно въздейства. В процеса на самото представление тя измества гледната точка и от страничен наблюдател ставаш център на този объркан и отчаян свят, в който всички сигурни опорни точки – часовникът, масата, столът – всъщност изчезват, разрушават се, деформират се и това е видимо, осезаемо. Границата между истина и измислица се размива и зрителят губи своята ориентация също както и персонажът. Харесвам тази пиеса, както и следващата – „Синът“.

Ина Божидарова: Където имате много кратка, но запомняща се поява. Ролята на Психиатъра осъществява ли връзка между двата спектакъла?

Владимир Пенев: Имах желание да участвам в „Синът“ при всяко положение, макар че ангажиментът и ролята ми в „Синът“ не са адекватни на това, което правя в „Бащата“. Но ми се искаше да остана в смислова и емоционална връзка с „Бащата“. Бащата е човек, който не знае къде се намира, докато Психиатърът казва точните неща на точните хора, а те не взимат точните решения, а правят точно обратното.

Ина Божидарова: Има ли режисьори, които бихте нарекли учители, например? Какви са Вашите изисквания към постановчика? Имате ли още апетити към режисурата?

Владимир Пенев: Всеки режисьор, с когото съм работил, ми е повлиял, в повечето случаи за добро, разбира се. Със сигурност, както вече казах, това са М. Младенова, Ив. Добчев и Яв. Гърдев, страхувам се, че ще изпусна някой. Тук в Народния театър със Сашо Морфов съм имал страхотно хубави срещи, с Теди Москов съм имал чудесни случаи. Аз съм работил почти с всички. Има и такива, с които съм се дистанцирал заради неща, които не ми харесват, но са ми давали отправна точка докъде мога и докъде не мога, кое е добре, кое не е. Аз се уча от всеки. Не мога да посоча учители. Има много режисьори, които обожавам и много харесвам. Сега се сещам за едно представление на Питър Брук, което гледах в Париж преди  доста години в неговия театър тогава. Беше с четирима артисти на съвършено празна сцена, с дежурно осветление. Режисурата всъщност се състоеше в тоталното ѝ отсъствие. Нямаше нито една режисьорска патерица като звук или осветление, които да оформят средата. Те бяха на една сцена, като във ВИТИЗ – гола, дървена, с маса, със стол, закачалка, с подръчни неща, и беше феноменално. Беше на френски език, който аз не разбирам, но нямаше нужда при това философско представление. Беше сложно, казваше се „Мъжът, който“. Мисля, че цялото заглавие беше „Мъжът, който мислеше косата си за шапка“. Бяха клинични случаи на лекар психиатър, които нямат точна диагноза или поне не една-единствена. Уникални случаи на отклонения, за които не знаем със сигурност дали са такива. Беше фантастично представление! Фантастично! С артисти, които без всякакви флик-флаци, смешки, залитания просто заставаха и те докарваха до рев или те разсмиваха просто ей така, от някаква вътрешна сила. Мисля, че това е много важно за режисьора, да постигне максималната сила на актьора да въздейства, да бъде контактен. Да му даде възможност, пространство и време да въздейства по начина, по който само артистите умеят.

Ина Божидарова: Това ли Ви привлича в режисурата? Излезе наскоро моноспектакълът на Бойко Кръстанов „Всички страхотни неща“ под Вашата режисура. Вече имате и друг опит като режисьор със спектакъла „Клас“ с Юлиян Вергов и Мила Люцканова.

Владимир Пенев: Винаги съм си представял, че мога много повече, но ме е било страх, че отговорността, която един режисьор носи е много по-голяма. Като актьор аз си гледам ролята, разбира се в контекста на представлението, на режисьорското решение и т.н. Съобразявам се с много неща, но това си е само моята роля, моята работа, която знам да правя. Докато да обемеш цялостния спектакъл, да му дадеш смисъл, да го конструираш, да го изградиш ми се виждаше доста сложно и не се чувствах готов за това. Преди много, много години в „Сфумато“ Таня Шахова написа своята първа пиеса „Едно“ (тя си пише пиесите под номера) и започнахме репетиции по нея. Участвахме тримата с нея и Деляна Хаджиянкова. Така се случи, че останахме без режисьор и аз си казах „Защо не?“, и се заех. Имаше някаква основа и завърших спектакъла, но това ми изглежда като в мъгла, така че не съм сигурен, че мога да го определя като мой първи опит. Години по-късно, когато имах вече популярност в телевизията с „Под прикритие“, колегите ми от сериала, особено тези от полицейския отдел, където аз се подвизавах, много искаха да направим представление с каста от „Под прикритие“, като намерим подходяща пиеса. И се появи „Гленгъри Глен Рос“ на Дейвид Мамет, която ние прекръстихме на „Агенти“, за да има някаква кореспонденция и да е само с актьори от сериала – Михаил Билалов, Ивайло Захариев, Йосиф Шамли, светла му памет, Пламен Манасиев. Това беше първият ми опит, а слава Богу, като привлечеш добри артисти, лесно се получават нещата. Мина време, аз харесвах представлението „Арт“ на Пламен Марков, в което играехме с Атанас Атанасов, и тогава се появи групата „Трите мечки“ на Захари Бахаров, Юлиан Вергов и Владимир Карамазов, с които исках да направя „Арт“, но не се получи. Тогава изнамерих и поставих пиесата „Дакота“ от Галсеран за Сатиричния театър, от което вече съм горд като постигнат режисьорски резултат. Също и защото бях взел за сценограф Никола Тороманов – Фичо и той до голяма степен визуализира това, което аз си представях за пластичното пространство. Най-хубавото беше, че самият Галсеран дойде за някаква среща в София, гледа го и ми написа посвещение, че ние сме братя и че съм един от малкото режисьори, който усеща неговото чувство за хумор. Каза, че е едно от най-хубавите представления на тази пиеса, което си е голям комплимент. След това реших, че е хубаво да имам образование, да се уча, и записах специализация по режисура в НАТФИЗ при Пламен Марков. Дипломирах се с постановката „Клас“, продуцирана от фондация „Аполония“ за премиера в Созопол и МГТ „Зад канала“ с Юлиан Вергов. Аз много харесвам Ю. Вергов, чудесен артист, който не знам защо няма много големи главни роли, които да „носят“ представленията, за което има и силата, и енергията. И последното представление, за което съм много щастлив, защото Бойко Кръстанов е от най-младото поколение артисти. Той е смислен, интересен и много умно развива кариерата си, без да изпада в прибързаности. Обади ми се: „Намерил съм една пиеса, искаш ли да бъдеш режисьор?“. Съгласих се, защото ми хареса новата възможност. Всичко се случи по време на карантината и това беше шанс театъра да го има и да се развива извън пространството на театъра в конвенциите зрител – сцена, да е съвършено свободно, даже предпочитам да е на поляна, да е посред бял ден – няма никакво значение. Това е по-скоро сеанс, жив театър, който въвлича зрителите като преки участници в представлението, една форма не особено популярна у нас. Нещо като one man show, импровизационен театър, подобно на ъндърграунд форма. Много скоро се разбра, че не можем да репетираме традиционно по сцени и Бойко започна да събира хора от улицата, като ги питаше имат ли един час свободен, за да изпълняват ролите, които им възлага. Всъщност нямаше голяма работа да върша в това представление, по-скоро да му създам цялост, отколкото да го режисирам, макар че той казваше, че съм му давал важни съвети.

Ина Божидарова: Какво е мястото на киното в професионалния Ви живот? Неотдавна на фестивала „Златната роза“ във Варна беше излъчен  „Рая на Данте“ на режисьора Димитър Радев. Разкажете за работата си във филма и в киното изобщо. Къде предпочитате да работите – на сцената или на снимачната площадка?

Владимир Пенев: Естествено, като всеки актьор ще кажа, че искам от всичко. Те са различни изкуства, както знаем. По различен начин се постига резултат. Процесите са различни, методологиите са различни. Аз имам, как да кажа, недобри отношения с киното. То ме приласка в първите ми години, когато завършвах. Изиграх една голяма централна роля на Христо Смирненски, след което киното се дистанцира от мен и реши, че аз не съм достатъчно добър за неговото ниво. Приех това като нещо нормално и се съсредоточих в театралните ми проекти. По-късно дойде момент, в който започнаха да се интересуват от мен, почнаха да ме канят. Случи се „Под прикритие“, проектът, който определено ме направи популярен. Започнаха да ме наричат Попов и на улицата. Тази популярност е нещо много важно и много ценно. Ето сега един млад кинорежисьор, Димитър Раев, ми писа, че филмът му „Рая на Данте“, в който участвам, ще излезе пред публика на София филм фест. На фестивала „Златната роза“ във Варна филмът взе наградата на кинокритиката. Не са ме викали за кастинг, сценарият очевидно беше инспириран и от мен самия, докато е писан, и режисьорът е имал предвид мен за тази роля. Става дума за възрастен човек на моите години, който живее само с майка си, защото когато е бил малък, баща му е отведен в Белене и там е умрял. Живее с нея, докато тя умира. Гинка Станчева я е играе. Чудна! И той решава да се върне назад във времето, за да види какво се е случило. Всъщност филмът е за Белене. Мисля, че стана интересен филм и дава хубава роля и възможност за мен в киното.

Ина Божидарова:  Не е ли странно, във време на пандемия вашите ангажименти сякаш не намаляват въпреки обективните обстоятелства? Какво мислите за извънредната обстановка, в която театърът трябва да оцелява?

Владимир Пенев: Да. Не се ограничиха много ангажиментите ми, макар че за театъра това не се отнася. Ето в Народния театър не играем „Братя Карамазови“, защото е представление с много актьори и не може да се гарантира сигурността им. Играят се само по-камерните представления като „Бащата“, както и в „Зад канала“ представления с относително по-малко хора като „Завръщане у дома“.

Ина Божидарова:  Пълни ли са тези представления?

Владимир Пенев: На 30% са пълни, да. В Народния театър се пълни до втори балкон през един зрител. Впечатляващо е. Имат нужда хората от театър със сигурност.

Ина Божидарова: А в личен план как преживявате кризисната ситуация? Доколкото разбрах, Вие лично сте потърпевш от COVID-19. Как преминахте през това?

Владимир Пенев: Аз бях болен през целия август, когато още почти нямаше болни. Както каза една шофьорка на такси, с която се возих, когато вече бях оздравял: „Няма такова нещо „Ковид“. Това някой си го измисля и разпространява“. Попитах я защо твърди така, на което ми отговори, че няма нито един познат, който да е болен, нито някой от клиентите ѝ. „Но ето аз съм бил болен – казвам ѝ, – вече съм излекуван и съм здрав.“ „Е, хайде сега!“ – отвръща. „Всички знаем, че на Вас са ви платили, за да казвате, че сте болен.“ „Как са ми платили? Това не е вярно. Повярвайте ми!“ – казвам аз. „Е, какво друго ще кажете, след като вече са ви платили“. Толкова. И няма разговор! Всички знаели, че Григор Димитров и аз сме взели пари и лъжем, че има вирус. А иначе при мен за две седмици си беше доста тежко. Не бях преживявал нещо подобно. Изолацията беше много неприятна, от друга страна си давах сметка, че не мога да натоварвам хората, когато съм с тази болест и когато ми се обадеше някой да пита как съм, аз съм суперзле, но казвах: „Добре. Нищо ми няма. Всичко е наред“. И това ми костваше много, но слава Богу всичко мина.

Ина Божидарова: Имате и опит в управлението. Макар и за кратко, бяхте министър на културата. Как гледате на това време от днешна гледна точка? Мислите ли, че бихте могли да направите нещо повече за театъра, ако сте в същата позиция?

Владимир Пенев: Да, със сигурност щях да се опитам да направя нещо, но не знам какво. Наистина нямам идея. Аз се отнасям към времето, в което ми се случи да бъда министър на културата, с изключителен респект. Благодаря на съдбата, че ми даде възможност да имам и тази гледна точка. Защото актьори, режисьори, ние си представяме, че нещата се въртят изцяло и само около нас и нашите проекти за бъдеща работа. А управлението на цял сектор култура е доста по-сложно. Наистина не искам да съм на мястото на Боил Банов в момента! Да се справя в тази препресложна ситуация, която ни се случва, със сигурност щях да опитам. Можеш много да искаш нещо, но не всичко става само с искане. Аз например исках да направя улица „Иван Вазов“, на която съм роден и живея и сега, музей на открито за Софийската градска архитектура на целия XX век. Положих много усилия, направих фондация, направих срещи с главния архитект и други дейности развих, заради което станах и почетен гражданин на София. Голяма чест за моите невръстни 60 години тогава. Оказа се отново, че само желанието не стига. Но що се отнася до театъра, виждам, че театърът върви, развива се и не мисля, че ще има проблеми в това как ще съществува и дали въобще ще съществува. Театърът със сигурност ще съществува, но усещам, че някаква голяма промяна предстои. Надявам се да е за добро!

Ина Божидарова: А как си представяте бъдещето му? Смятате ли, че  дигитализацията е някакво решение в тази ситуация?

Владимир Пенев: Не. В никакъв случай. Единственият смисъл на театъра е да се случва на живо. Всичко останало са други жанрове и форми, които ги има вече или ще ги измислят тепърва. Но театърът е нещо, което се случва от група хора и се съпреживява на едно място, на живо, задължително на живо. Всичко останало е преминало през някаква друга гледна точка на обектива или каквото и да било и е деформирано по този начин. Запис на спектакъл можеш да гледаш чисто информативно, но да се надяваш на въздействието, което живото представление постига и да го замениш – не ми изглежда реално.

Ина Божидарова:  И да завършим с обичайния въпрос – „А сега накъде?“ Какво Ви предстои в близкото или по-далечно бъдеще?

Владимир Пенев: Сега завършвам последен сезон на сериала „Откраднат живот“. Имаме идеи с проекта „Поетите“, който много ми харесва и съм щастлив, че съм част от него. Мисля, че спечелихме финансиране от Национален фонд „Култура“. Ето това е пример за нетеатрално представление, но е възможност да се докоснеш до личните избори на всеки от нас участниците в „Поетите“, до творчеството на поетите, които харесваме и обичаме. Събрали сме се по любов и споделяме тази любов към поезията с другите. Миналата година го представихме в Античния театър в Пловдив като общ проект „Поетите и музиката“ с Пловдивската опера. Беше номиниран от сайта „Площад Славейков“ за събитие на годината и се оказа на второ място. Колегите с право ме обвиниха, че не се интересувам особено, защото на първо място беше „Завръщане у дома“. Така че като участник и в двете събития, все ми беше много хубаво. Аз съм човек очевидно, който носи късмет на проектите, в които е замесен. Надявам се да има нови проекти пред мен и нови предизвикателства. Какво друго?

Ина Божидарова:  Пожелавам Ви успех във всичко, което ви предстои и в театъра, и в киното, защото това е, което изпълва живота ни със смисъл.