Статии

Интервю на Богдана Костуркова

Марин Янев е роден е на 17 февруари 1943 г. Завършил е актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1963 – 1967) в класа на Боян Дановски. Работи в  ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна (1967 – 1968), ДТ „Н. Масалитинов“ – Пловдив (1968 – 1969), Театър „Сълза и смях“ – София (1969 – 1985). От 1985 г. е част от трупата на Народния театър. 

Много са ролите, на които Марин Янев е вдъхнал живот. Много са и участията му в телевизията, радиото, киното. С годините Марин Янев се утвърди като актьор, който умее да открие вътрешния център на всякакви роли от българската и преводната драматургия, от съвременни автори и класици. Той е дарен с красив глас, който е допълнил с изразителна дикция. Умее да влезе в кожата на изобразявания герой и да сподели неговото кредо като свое със зрителите си. Налага увереност и спокойствие и в най-драматичните сцени, като умело градира напрежението, съспенса, знае как да поддържа интереса на публиката към случващото се на сцената.

Носител е на награда за мъжка роля от Съюза на артистите в България през 1982 г (Макмърфи в „Полет над кукувиче гнездо“ – Д. Васерман по К. Киси) и 2015 г. (Фернар във „Вятърът в тополите“ – Ж. Сиблера)  и на „Аскеер“ за поддържаща роля ( Господа в „Църква за вълци“ – П. Анастасов) през 1998 г. Има награда на IV национален преглед на българската драма и театър (1984 г.), Носител на наградата на София за мъжка роля – 1982 г. През 2020 г. получава Наградата ИКАР 2020 за изключителен принос към българския театър.

Богдана Костуркова: Учил си при емблематични фигури в българския театър, за които нашите млади колеги малко знаят.  Какво от наученото от тях продължаваш да носиш във времето?

Марин Янев: Никога не съм пропускал да спомена един от шансовете в професионалния ми живот – да науча азбуката на нашата професия от Боян Дановски. Малко са щастливците вече. Едно време в театъра беше пълно с ученици на Дановски. Различавах ги. И съм щастлив от това, че нося в себе си такива професионални умения и ще е така до края на упражняването на професията. Той ни учеше да си задаваме въпроси: Първо – защо? А след това – как? Това в годините ме е довеждало до колегиални спорове. С Йоско  (Йосиф Сърчаджиев) сме водили много такива разговори. Йоско обича да тръгва от вън навътре, търси веднага как изглежда героят, намига ли с едното око, тикове има ли. Външни неща. Аз му казвам – това ще дойде после, това не е съществено. Мен ме интересува какъв е мотивът на човек да постъпи така или иначе. Какъв е мотивът на престъпника? На героя? Няма характер без мотив. В мотивацията се образува характерът. Така че това помня и никога няма да забравя.

Богдана Костуркова: Как започна професионалната ти кариера?

Марин Янев: Нашият клас в театралната академия беше много силен, с много ярки дарования и слава Богу много от тях се развиха и станаха цветът на българския театър. Успоредно с нас (с преподаватели Боян Дановски, Сашо Стоянов, Цветана Стоянова) беше класът на Методи Андонов и Стефан Сърчаджиев. Ние живеехме почти заедно. Бяхме приятели. Една година преди нас беше режисьорски клас, в който бяха великата четворка –  Крикор Азарян, Йордан Саръиванов, Красимир Спасов и Николай Поляков. Имаше и други, но именно изброените работеха с нашия курс всичките си откъси. Мисля, че съм играл във всичките им изпитни неща, а те бяха прекрасни, интересни, модерни за времето си. Всички бяха „влюбени“ в Леон Даниел. По това време той поставяше „Хамлет“. Никога няма да забравя как го причакваха (и ние с тях) в градинката на Дома на покойника, а той им говореше: „Недейте така момчета, ще дойде време за Йонеско, ще дойде време за Бекет. Сега правете Горки, сега правете дълбоките автори. Ще му дойде времето“… Да, ама младост, всички искаха нови автори, нови форми… И така, когато настъпи нашето разпределение, режисьорите вече бяха по театрите. Нас те ни разпределиха. Направиха трупи. И слава Богу! Ние отидохме доста големи групи при тях, отидохме при „свои“ режисьори. Коко (Крикор) Азарян успя да направи Младежка сцена в Пловдив. Красимир Спасов взе Меглена Караламбова, Илия Добрев, Продан Нончев и мен във Варна. Кирил Господинов вече беше отишъл там. В Толбухин (Добрич) бяха друга група. Аз стоях във Варна една година. За мен не беше много приятно, че отидох там, защото съм варненец, израснал съм във Варненския театър. Баща ми беше дългогодишен театър-майстор, аз там бях Маринчо, нашето детенце. А аз исках да отида в театър като актьора Марин Янев. Като всеки актьор да покажа кой съм, да покоря театъра. Колегите много нормално ни приеха. При по-възрастните се появи една благородна завист, която младостта винаги предизвиква. Ние си бяхме купили еднакви шапки, всички ходехме с еднакви фланелки… Краси Спасов първо постави „Обърни се с гняв назад“ на Джон Озбърн. Започвахме спектакъла пред завесата – аз с едно барабанче, Меглена Караламбова, Продан Нончев, Борис Луканов до мен и пеехме песничка: „Светът трябва да бъде променен, това е истина стара“. Т.е. ние започнахме кариерата си с това, което днес на улицата крещят младите хора – единственото желание да не е това, което е било досега. С нашето идване започваме ние. Ние започваме, вие ще ни слушате.

Богдана Костуркова: Какво искахте да кажете вие, какво беше важно да стигне до вашите зрители?

Марин Янев: Ние не сме имали стройна концепция какво точно искаме. Ние смятахме, че нещата трябва да се променят. После какво ще стане… Хората с годините трупаме опит. Може би и излишни страхове. Не знам кое е повече, но откакто свят светува, това е вечен проблем. Младостта иска нещо друго, без да знае какво. Неслучайно революцията изяжда децата си след това.

Богдана Костуркова: Но от друга страна, това е движението, това е прогресът, а без него не може.

Марин Янев: Така е, не може.

Богдана Костуркова: Да се върнем на героите на Озбърн.

Марин Янев: Наистина това беше шанс в моята кариера, а и в кариерата на Краси Спасов, въобще в българския театър, появата на това заглавие. После, чак в 70-те се  появи  друго подобно – „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман в Театър „Сълза и смях“ – бяла лястовица във  време, когато не очаквахме, че може да се появи нещо такова.

Богдана Костуркова:  Беше ли шанс, че в първите си театрални сезони изигра ролята на Мати от „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ от Брехт под режисурата на Боян Дановски?

Марин Янев: Това беше едно от големите разочарования на Дановски. Просто представлението не се случи, не беше това, което той искаше да направи. Познаваше добре Брехт, беше дори приятел с него. Като студенти ни е водил да гледаме постановка на Брехт в Дойчес Театър. Дановски беше близък и с жена му, с Хелена Вайгел. И имаше желание с  трупата на Театър „Сълза и смях“ да направи  Брехтово представление. Не успя и помня как на една от последните репетиции вдигна ръце и каза: „Играйте, но това не е моето представление!!! Това ще бъде представление на „Сълза и смях“. Това не е Брехт“…  Мисля, че се досещах за какво става дума, въпреки че не се отличавах много от трупата в желанието си да играя. При Брехт е съвсем друго, съвсем различно. Той ли добре не ни го обясни, или ние нямахме сетива за това да разберем това отстранение, а не потапяне в образа и превъплъщение… Така не стана Брехтово представление. Стана едно нормално, традиционно представление.

Богдана Костуркова:  Как се стигна до поставянето на „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман на сцената на  „Сълза и смях“ в онези години?

Марин Янев: Благодарение на Павел Писарев. Във време на стагнация, на цензура се появи тази възможност. Той дойде след представление долу в клубчето на театъра и каза: „Искате ли това да се направи?“. Стойчо Мазгалов като директор пое отговорността. Красимир Спасов направи постановката. Романът още не беше излязъл на български език, филма го нямаше и ние не знаехме какво точно имаме. Една братовчедка на жена ми, женена за англичанин, беше донесла пиесата на английски и ми я четеше на прима виста. Мислех, че ще играя Индианеца. Убеден бях, че Продан Нончев, бог да го прости, ще бъде Макмърфи. За огромна моя изненада в разпределението аз бях в ролята на Макмърфи. Краси беше решил така, защо и как, не знам.

Богдана Костуркова: На какво отдаваш огромния интерес към тази постановка?

Марин Янев: Няколко пъти в кариерата ми са се случвали успешни представления или филми именно когато не си с нагласата, че правиш нещо велико! Нищо подобно. Репетираме както всяко едно представление с желание, с отдаденост, без чувството за кой знае какво събитие. Така беше с филма „Козият рог“. Методи Андонов ни събираше и имаше уникалната атмосфера на снимките. Живяхме в село Жабокрек, в един метох, всички заедно.  С двата си епизода във филма, аз съм присъствал от край до край на всички снимки. Заедно яздехме, заедно вечеряхме. На всички снимки на колегите си съм присъствал. Не е въпрос на дресура. Не ни е учил на нещо. Станахме екип. Така беше и при Краси Спасов. Никой не е казал: Тишина!  Не викайте! Всичко беше  като съзаклятие. Може би оттам ми идва чувството, че в нашата професия има нещо като съзаклятие. Ако то не се случи, много трудно могат да се получат нещата. Ако хората, събрали се макар и за малко, не затаят дъх и не потънат в това нещо, магията не се случва. Защото има магия. Театърът е магия, казваше Леон Даниел. И беше, и е прав. Сега като че ли ние се опитваме да разтоварим нашата професия от тази магичност. Да кажем, че това са глупости. Това разбра и публиката. Тя престана да идва официално облечена на театър. За нея това вече не е събитие, което те вади от ежедневието, от тегобата на ежедневието, и че когато си в театъра, отиваш в свят, по-различен от този, в който си живял. Колко бе хубаво това, че отиваш да те излъжат, защото ти знаеш много добре, че ножът е дървен. Тази красива измама, необходимостта да съпреживееш нещо по-различно е магично. Сега това всичко изчезва.

Богдана Костуркова: Защо? Как си го обясняваш?

Марин Янев: Прагматичността на дните ни, на живота ни. Това, че превърнахме парите в бог. То ще убие тази наша възможност – да има и друго, над материалното и зад материалното – други ценности и други неща, които си струват. А с всеки изминал ден на нас ни се внушава, че това няма значение. Какви са тайнствата човешки, които ние се опитваме да разберем, да ги разнищим, ако е възможно. Въпреки че чудесно разбираме, че досега никой не е успял да го направи. Чехов го казва – „Хората ще полетят в небесата, ще открият шестото чувство. Но какво е това човекът, ще продължават да се питат“… Имам някакви такива страхове, че прагматичността, меко казано, ще убие изкуството. И ще престанем да вярваме на нематериалните неща.

Богдана Костуркова: Опитваш ли се да разговаряш на тази тема с по-младите си колеги?

Марин Янев: Не. Този диалог винаги е бил труден. Открай време съществуват отношенията млади – стари. Времето се движи, ние сме във времето. Някои твърдят, че са много преди младите. Младите казват – ние живеем днес, те живеят вчера. Има предпоставки за това разминаване и липсата на диалог. Аз лично имам симпатии към младостта по принцип. Но сега се появяват такива темпове на развитие, на догонване, че много бързо ставаме излишни ние.

Богдана Костуркова: Какво очакваш от режисьора, за да се чувстваш уверен и да изграждаш ролята си?

Марин Янев: Режисьорът е егоцентрик, а малко или много всички сме егоцентрици, иначе няма да упражняваме тази професия. Срещата на двама егоцентрици, ако са много силни, е нещо много неприятно. Аз мисля, че едно от моите лоши качества е този егоцентризъм, от който аз не можах да се избавя в много случаи. Това ми е носило сблъсъци с режисьори. Особено когато те не са достатъчно аргументирани, точни в намерението си спрямо определен текст. Има постановчици, за които актьорът винаги е бил в обслужваща роля. Аз поставям, това ще бъде моят прочит, а не твоят! Само че има една тънка разделителна линия, в която аз, за да прокарам нечии идеи, те трябва да минат през мен. Те трябва да бъдат и мои. Ако не съумееш да ме убедиш в  правотата си, аз не мога да бъда проводник на твоите идеи. И много често  наричам такава режисура  дресура. На Иван Добчев съм му казвал неведнъж, че той не е режисьор, а дресьор. Той казва – колкото повече знаеш, толкова по-лошо! Аз никога не съм искал да изпадам в тази роля, на дресирания. Искам това, което ще се прави, да минава през мен. Имал съм и творчески конфликти с някои режисьори, не с всички. Харесвало ми е да работя с Леон Даниел и Крикор Азарян, колкото и различни да са двамата. Леон толкова те респектира с неочакваността на анализа си, на нещата, които иска да прокара чрез избрания текст, че си казваш – стига бе, за това не съм се сещал. Може ли така?… Толкова респектиращо е, че онемяваш. Много рядко можеш да си позволиш да кажеш – тука може ли да направя така? Няма да забравя как работихме „Нирвана“ от Константин Илиев.  Когато свършиха репетициите, си казах: Защо има край? Защо свърши? Беше приказка. И както е приказка, вечерта на премиерата си казваме „На добър час“. И аз казвам по повод финала –  „Леоне, мога ли да те питам за финала?“. Той ми отговаря – „Шшшт, вече и да искаш, не можеш да го развалиш!“. Никога няма да ги забравя тези негови думи. И си казах, да, прав е! Крикор Азарян пък допускаше актьора да себе си, но това го правеше и в живота. Аз съм се учудвал как той може да разговаря и с професор, и с просяк. Намираше общ език и се дивях на умението му да поддържа диалог на нивото на човека, с когото разговаря. Така той умееше да разговаря с артистите. Той допуска актьора в желанието му да участва в процеса. Но всичко това облечено в една деликатност, което те прави като малко дете, което като го погалиш, е готово да направи всичко оттук нататък. Удариш ли му шамар, не чакай от него, то няма да се заиграе повече, няма да ти вярва повече. Имал съм много случаи в практиката си с режисьори под актьорското ниво. Позволявам си да кажа, под моето. Мъчително е, ужасно е. Защото ти хем го браниш, хем няма как да останеш на неговото ниво. Но в крайна сметка стават и такива представления, които аз ненавиждам. Отивайки към театъра, си мислиш – О, Боже, да мине и тази вечер! Това са най-ужасните мигове за актьора. И обратното, когато нещата се случват, знаеш, че тази вечер ще се роди нещо хубаво на сцената, и то от теб, минало през теб. Велика професия, иначе е много мъчително.

Богдана Костуркова: Според теб авторът или режисьорът водят повече актьора ?

Марин Янев: Това е един от вековечните въпроси в тези 50 години, в които съм се забил в тази професия. Той най-често се проявява, когато е класическо произведението – класиката или съвременният прочит. Докъде режисьорът има право да бърка в първоначалния замисъл? Казват – класиката затова е класика, защото е съвременна и днес. Аз не съм много съгласен с това. Да, едно произведение е останало във времето. То вече е издържало изпита на времето. Но днешният ден е многолик. Асен Шопов казваше: „На мен ми стига едно изречение от една пиеса и правя постановката“. Аз съм спорил с него и съм мислил, че не е достатъчно. Какво е твоето намерение извън това изречение? Колко по-обхватно е твоето намерение, какво повече би могъл чрез Шекспир, Шилер да споделиш? Аз не знам какъв е подходът на режисьора, когато избира едно произведение. Какво му стига, какво му трябва. Но при всички случаи то трябва да кореспондира с днешния ден. Защото ще го консумират хора с днешни рецептори, с днешна чувствителност. Как иначе те биха могли да се докоснат до тези неща? Но това вече е теория. Къде се наврях?

Богдана Костуркова: Твоето усещане какво е?

Марин Янев: Аз не обичам грубото вмешателство при осъвременяване на текстове или още повече на цели сюжети. Ако щеш в сценично оформление, ако щеш и в костюмография. За мене това са евтини препратки. Мисля, че сложността е някъде вътре, някъде много по-дълбоко. Ето, понеже преди малко говорихме за „Нирвана“. Какъв хубав поглед на Коста Илиев. Да вземеш сюжет с конкретни герои и през тях да стигнеш до Мъжа и Жената въобще. За мен това е голяма драматургия.

Богдана Костуркова: Какво очакваш от партньора си, за да се чувстваш творчески сигурен? Обичаш ли импровизацията на сцената?

Марин Янев:  Обичам умните артисти. Аз уважавам много, когато до мен застане мислещ актьор, който дълбае навътре, а не навън. Обичам, когато мога да разговарям с колегите си за това, което работим. Обичам да спорим, ако трябва. Но при всички случаи да бъдем еднакво заинтересувани от това, което вършим. Обичам трудния път, обичам да се ровя,  може би досаждам на колегите си понякога. Обичам, харесвам тези, които могат да импровизират. Чужда ми е самоцелната и евтина импровизация, когато актьорът се показва – вижте ме колко съм сръчен, колко съм велик импровизатор… Тази нескромност актьорска много ме дразни. Имам много такива колеги, но имам и прекрасни колеги, които се занимават със същността на професията. А тя е навътре към човека, в дълбокото, там някъде в невидимото, да се питаме  какво става с нас, с човека. Знам, че няма отговор. Но няма нищо по-ужасно като перспектива, ако престанем да се питаме, да губим интерес от живота си!  За какво ще има изкуство, ако всичко е ясно, всичко е просто?

Богдана Костуркова: Какво е отношението ти към актьорското амплоа?

Марин Янев: Веднъж в приятелски разговор Мамалев ми каза „Знаеш ли какъв комедиен актьор е умрял в теб?“. То звучи като комплимент и обратното – погребано е едно умение и  вече ти е късно да  го развиваш… Стана ми и смешно, и тъжно. Има една приказка, че играеш ли веднъж поп, купи си килимявка.  Клеймото на положителен герой ме дразнеше най-много. Иначе съм изиграл дузина луди, попове, партийни секретари, даже един млад следовател в пиеса на Георги Данаилов. Можех и повече да опитам. Важно е с кого те среща професията. Леон Даниел роди актьори като Меглена Караламбова. С нея заедно сме завършили. Знам я, познавам я – беше една лирико-драматична актриса. А режисьорът Даниел извади от нея различни неща в различни постановки… Творец, който умее да обърне актьора, така че той сам да се изненада от себе си. Иска ми се да са повече, да опитват, да обръщат. Знам колко мечтае Мамалев за една трагична роля. Парцалев, миличкият, си отиде с мечтата за Дон Кихот. И колко още актьори има такива.  Щом е талантлив, опитай и от другата страна! Сигурно ще може. Не се жалвам. Мисля, че бих могъл и повече. Работих с режисьори, с които е имало възможност. И съм им подсказвал, че би могло в комедийна посока да опитаме, но са го пренебрегвали. Тяхна воля.

Богдана Костуркова:  Има ли личност, на която се възхищаваш и би посочил за пример за следване?

Марин Янев: Сега се замислих колко често като добър пример съм давал някой. Като честен, умен, мислещ творец съм смятал винаги Леон Даниел. Това в театралната сфера е фигурата, която, без да го правя икона, разбира се, бих посочил. Често се питам Леон какво би казал, какво би направил в дадена ситуация. Откакто загубихме и Коко, се хващам, че когато вървя по улиците и видя нещо изненадващо, си мисля: това Коко няма да го види. Т.е. ценностната ми система започва да се родее с нещо от техните постулати, с неща, които  съм харесвал в тях като характери. Разбира се, съм достатъчно себичен, за да мога да кажа – това бих искал да бъда изцяло. Но като професионалисти, като позиция в живота, в много голяма степен ги ползвам като сравнение, като коректив, особено в работата.

Богдана Костуркова: Какво би казал, че ти е дала или отнела актьорската професия?

Марин Янев: Нямам пълна рекапитулация още. Затова се замислям. Много хубави неща ми е дала. Осмислила е живота ми. Веднага се улавям, че ще омаловажа семейството, децата си. Това са други неща. Като казвам осмислила е живота ми, това е било и е до ден днешен най-сериозният мотив за съществуване и за реализация. Когато бях млад актьор, след представление чакаха хора, които ни харесваха, обичаха, навярно защото ни идентифицираха с героите. С времето, когато се появяваха съмнения, винаги съм се сещал за сцената в „Хамлет“, когато Хамлет разговаря с актьора. Каква му е Хекуба, та се тресе… И си казвам: Каква ми е Хекуба, та да мога да кажа – Това осмисля живота ми?! Да, Хекуба осмисля живота ми! Това мога да кажа. Без да се мотивирам и да го оправдавам житейски правдоподобно и всякак. И се връщам на това – Магия е! Има магия в цялата работа! И слава Богу, че я има, защото прагматизмът, годините ме натискат и ми казват – Спри се, спри се. Има и по-реални неща. Къде си тръгнал? Да де, ама  ако напусна Хекуба, свърши, дотук. Друго няма. Другото е ефимерно, другото е временно!!!