Интервю на Илко Ганев
Илко Ганев: От няколко месеца се опитвам да те хвана за този разговор, явно наистина си много зает. В момента снимаш повече в киното, остава ли ти време за театър?
Симон Варсано: Работата ми е изключително разнообразна. Много я обичам. Изморявам се физически, но удоволствието да работя е изключително голямо. Особено сега, в киното. Там екипите се сменят често, актьорите се сменят. Историите не ги коментирам, защото за тези 20 години има 2 филма, от които съм силно впечатлен и много се радвам, че съм участвал в тях. Единият е на Питър Уиър „Бягството“, а другият е „Илайза Грейвс“ – това е работното заглавие (в България е преведен като „Психиатрията Стоунхърст“), който е по един разказ на Едгар Алън По, с участието на Сър Бен Кингсли, Майкъл Кейн и други много големи актьори. А наскоро бях в един прекрасен български филм. Книгата, по която е сниман, също е прекрасна – „Възвишение“. Виктор Божинов е режисьор, който успяваше да вкара актьорите много точно в атмосферата. Повечето снимки бяха екстериорни и се снимаше на невероятни места. Нашата страна е изумителна просто. Кастингът е много силен. Участват много изявени наши актьори.
Илко Ганев: Коя част от твоята работа е най-интересна, кое ти носи най-много удоволствие?
Симон Варсано: Всичко ми е интересно. Вълнувам се, докато правя снимките, когато актьорите играят. Ако успея да видя някаква ситуация зад камерата, също ми е много приятно. Това и в киното, и в театъра. Наскоро правих едни снимки за албум на Театър „София“. Ириней Константинов ми даде пълна свобода и аз се разхождах из целия театър. За съжаление, лошо ги отпечатаха, но снимките са наистина много хубави. Бях на такива места в театъра, които не бях виждал преди.
Илко Ганев: Кой беше първият ти спектакъл, който засне?
Симон Варсано: Първият си спектакъл заснех, когато работех във ВИТИЗ като сценичен работник. Мисля, че цяла София се изреди да работи като сценични работници в един период. Тогава Маргарита Младенова беше асистент на Николай Люцканов. Тя поставяше пиесата „Снима се филм“. Току-що бях завършил, показах ѝ мои снимки, тя ги хареса и това беше първият спектакъл, който заснех. През годините много работихме заедно в Сфумато.
Илко Ганев: А кой е последният спектакъл, който засне?
Симон Варсано: Един детски спектакъл в Театър „София“ – „Малката морска сирена“ на Василена Радева. В Театър „София“ заснех скоро и „Анна Каренина“, хубав спектакъл с хубава сценография. Аз обичам да снимам и по време на репетициите. Снимам почти винаги с широк обектив, защото искам да се усеща някак, че сме в театър.
Илко Ганев: Променят ли се актьорите, когато усетят, че ги снимаш? Започват ли да позират?
Симон Варсано: Не. Не, те са свикнали с моя начин на снимане. Повечето от тях ме познават и не се притесняват, когато отивам на близко разстояние, например на половин метър от тях и ги снимам в лицето. Те знаят как работя. Разбира се, преди това им се извинявам.
Илко Ганев: Как успяваш да гледаш концентрирано, докато снимаш? Не се ли раздвоява вниманието ти?
Симон Варсано: Апаратът е винаги до мен, но аз си гледам спектакъла. Участвайки в репетициите, аз гледам много пъти някои моменти и си запомням някои неща, които ми харесват като ситуации и като композиции.
Илко Ганев: Успявал ли е спектакъл да те развълнува, докато го снимаш и работиш отстрани по него?
Симон Варсано: Да. И съм плакал неведнъж. Например „Чиста къща“ в Малък градски театър страшно ме развълнува. И там Светлана Янчева и Ирини Жамбонас бяха много силни, когато бяха застанали една срещу друга, и тогава се разревах. Големи актриси, хубав текст, самата история ме впечатли и ме грабна. Ами да, театърът е нещо вълшебно. За съжаление, аз не съм сигурен, че някой от нашите политици ходи на театър. Дори съм сигурен, че нито един от тях не попада там. Нелепо е един народ да няма изкуство, а те правят всичко възможно да няма изкуство в България. Без изкуство се превръщаме в едни човеци, които само консумираме. Не остава нищо, което да предадем на нашите деца, което е адски тъжно. Без изкуство един народ си отива. Независимо дали става дума за театър, кино или фолклор.
Илко Ганев: Какво мислиш за театъра на масите, за комерсиалния театър?
Симон Варсано: Пак е изкуство. Въобще не си представям, че трябва да има само един театър, който е за една малка публика, напротив. Дори този частен театър, който изключително успешно гастролира из страната с нашите талантливи актьори Захари Бахаров, Юлиян Вергов и Владо Карамазов – „Трите мечки“, та те играят една пиеса, която съм гледал и тя е прекрасна – „Арт“. И тази пиеса ще стигне до страшно много тийнейджъри благодарение на това, че точно те играят. Това е прекрасно. Може и на един човек да отворят вратата към изкуството, но пак ще има смисъл. Всичко, което те правят, си заслужава и е прекрасно.
Илко Ганев: С кой театър си работил най-много?
Симон Варсано: Най-много съм работил със Сфумато. Но и с Малък градски театър също – работих, когато директор беше Борето Чакринов, и при Руси Чанев, докато беше директор за кратко. Но най-много съм работил за Сфумато. Бях заснел дебюта на Явор Гърдев там – „Квартет“. Скоро си видях случайно снимките от онова време и много ми харесаха.
Илко Ганев: Мислиш ли, че по някакъв начин превръщаш театъра в непреходен, запечатвайки го в твоите снимки?
Симон Варсано: Не мога да го определя така, но съм сигурен в едно: виждайки тези снимки, те ще предизвикат интерес и любопитство към спектакъла. В тях остават много емоции, много силно актьорско присъствие, мизансценът от спектакъла се усеща.
Илко Ганев: Снимал ли си спектакъл, който не ти харесва?
Симон Варсано: О, разбира се. И много филми, но това не ми пречи да работя с желание да направя много хубави снимки. Повечето пъти успявам. Много спектакли има, които не са по мой вкус, но снимките им стават хубави. Има и силни спектакли, има и посредствени. Но в общи линии виждам страхотната борба на актьорите и на хората, които управляват театрите да оцеляват, а това е изключително унизително. Знаейки за паричното възнаграждение, което държавицата ни отпуска на тези хора, мен ме е срам. Обясненията са много и толкова неща мога да кажа, но те са свързани с ругатни и псувни, така че няма смисъл. За изкуството трябва да се увеличат парите незабавно. След 89-та година имаше един период, в който публиката се изпусна. Сега не е така. Моето впечатление е, че все още има публика и тя е чувствителна. Все по-малко надежда виждам в това управниците да мислят за духа на народа на България. Ние сме тук не само за да изживеем живота си, а да оставим на нашите деца нещо хубаво. Май сме много пасивен народ. Като кажат, че няма пари за изкуство, направо настръхвам, толкова е абсурдно.
Илко Ганев: Получавал ли си критики за свои фотографии?
Симон Варсано: Лично не. Не ми се е случвало досега. Надявам се, че и зад гърба ми няма, защото знам, че това, което давам от себе си, е добро. Много държа при всеки спектакъл да се вижда работата и на сценографа, и на художника, който е правил костюмите, на режисьора, разбира се, на осветителите. Много държа през цялото време да го има втория план, дори и да е леко разфокусиран. Преди снимах и много по улиците, сега вече нямам време, но иначе много обичам.
Илко Ганев: Суетни ли са артистите, с които работиш?
Симон Варсано: О, да. Разбира се.
Илко Ганев: Казват ли ти как да ги заснемеш?
Симон Варсано: Не, никой не си е позволявал такова нещо. Доверяват се.
Илко Ганев: А с какъв апарат снимаш?
Симон Варсано: Аз снимам с „Никони“. Преди няколко години си купих едно тяло „Никон 900 Е“, а съвсем скоро си купих заради киното едно „Сони“, което не шуми. Аз не съм човек на техниката. Апаратите ми ги настройват други хора. Използвам само ръчни режими. Темелко Темелков ми настрои „Сони-то“. Просто не ме интересува техническата част, важното е като видя снимката, тогава имам критерия, но вътре да влизам в менюта, не ме вълнува изобщо.
Илко Ганев: Кой беше първият апарат, с който започна да снимаш?
Симон Варсано: „Байрет“. Това беше апарат, който беше купен за брат ми и той поснима малко и после ми го подари. Бяха съвсем малки и много евтини, приличаше на трабант. Сега съм на 61 години, тогава съм бил на 13 или 14. Много преди да започна да държа апарат, обичах да наблюдавам, да гледам и да запомням неща.
Илко Ганев: А какво е отношението ти към фотошопа и към всички програми за обработване и манипулиране на изображенията?
Симон Варсано: Започвайки разговора с това какво използвам от фотоапарата, който ми е почти като компютър, припомням, че използвам ръчния режим, слагам си само данните на скорост, белия баланс и бленда – това знам. Тъй като снимам на roll формат, трябва да обърна снимките във формат, в който хората да могат да ги видят. С фотошопа правя малко неща – леко прекадриране, ако има нужда, ако не ми е точна експозицията, балансирам я и това е. Не си позволявам да пипам никога нищо друго. С филтри работех като ученик, след като завърших фотографското училище имаше малко увлечение покрай моите приятели, които са завършили операторско майсторство – Емил Христов, Рали Ралчев.
Илко Ганев: А ако някой иска да изглежда по-млад?
Симон Варсано: Това може и само с осветлението. Продължавам да се уча да използвам осветлението, за да покажа човека такъв, какъвто е, и това, което той носи като човек. Всеки човек иска да изглежда красив.
Илко Ганев: Повечето портретни снимки, които съм виждал, направени от теб, като че ли са черно-бели?
Симон Варсано: Така е. Но в последните две години вече започнах да работя само цветно. Аз правя снимки на актьорите за кастинги от години и съм много горд, че повече от 12 години ги правя за една и съща цена – 60 лева, защото знам, че по този начин им помагам. Снимам ги вкъщи, където си имам студио и светкавици. Мястото, в което живея, ми е достатъчно, за да мога да им направя снимки. Знам, че повечето от тях ги използват за кастинги успешно и много се радвам. Но сега снимам вече само цветно, защото това са изисквания на всички кастинг агенции. Цветната снимка стои по-документално, дори и само затова, че може да се види цветът на очите.
Илко Ганев: Кои са любимите ти снимки от спектакли?
Симон Варсано: Аз съм снимал много спектакли. Ами ето, бях забравил за снимките, за които ти споменах. Тези, които са правени преди повече от десет години, и ги бях забравил, но много ми харесаха – снимки от първите спектакли на Сфумато. В последно време ми харесват и тези два спектакъла, които направих в Театър „София“ – „Малката морска сирена“ и „Анна Каренина“. Давам само снимки, които ми харесват на мен. Никога не давам всички. Когато снимам в театъра по време на спектакъл, актьорите говорят по-завишено, с по-силен глас и това придава на лицата гримаси, които не винаги са хубави. Дори само това, че изпъква напрежението при жилите на врата, такива снимки веднага ги премахвам.
Илко Ганев: Има ли такъв театрал, когото не успя да заснемеш, а ти се искаше?
Симон Варсано: Да, Леон Даниел. В онзи период не можех да припаря до Театъра на армията. Той е изключително силен режисьор, впечатляващ. Има и други, но за него се сещам веднага.
Илко Ганев: Какво ти предстои да снимаш през този и следващия сезон?
Симон Варсано: Не знам. Ще чакам да ми се обадят. Надявам се да работя пак с Грети и с Иван, с Театър „София“, с Малък градски театър. Когато имат нужда от мен – аз съм на среща.
Януари 2017
Comments are closed.