Борис Далчев: Темата време е основополагаща в театъра, а сценографията е едно от средствата да се изрази

Теодора Захариева / Личности

HOMO LUDENS 23/2020

Facebook
Twitter

Интервю на Теодора Захариева

 

Теодора Захариева: Как стигна до това да се занимаваш със сценография? С какво тя надделя над другите ти интереси?

Борис Далчев: Не съм мислил да се занимавам с актьорско майсторство или с друг тип сценично изкуство, по-скоро интересът ми към архитектурата беше от значение за избора ми към сценографията. Родителите ми са класически музиканти и от малък ме водеха по концерти и макар и в сферата на друг тип изкуство, атмосферата на сцената с музикантите на нея и публиката ми е позната. Правеше ми впечатление разликата между реалния и сценичния живот, който обитават родителите ми. Също така организацията на самата сцена, когато е по-голям концертът – как са подредени столовете и пултовете на оркестрантите, къде е разположено пианото, как това има отношение към оркестъра, към публиката.

Истината е, че дядо ми, на когото съм кръстен, е бил архитект и в мен стоеше идеята, че ще се занимавам с архитектура, за да продължа по неговите стъпки. Дълго време ходих на уроци и се готвех, но не ми беше интересно, не намерих пътя към „полагането на основите“ и така си дадох сметка, че архитектурата няма да бъде моят избор. Решението да кандидатствам сценография в Художествената академия беше отчасти импулсивно, отчасти интуитивно, но още при подготовката ми за кандидатстудентските изпити открих много различни задачи, различни цели, все неща, които ме вълнуваха. Хората, които посещаваха уроците, бяха съвсем други, с тях споделяхме общи интереси. За кратко време се смени изцяло обстановката около мен.

Теодора Захариева: След завършването си продължаваш с магистратура, а сега и докторантура. Какви теми и проблеми те занимават в сценографията?

Борис Далчев: Магистратурата беше в програма „Авторски визуален спектакъл“, отново в НХА, в катедра „Сценография“ с художествен ръководител проф. Светослав Кокалов. Записах я, защото четирите години от бакалавъра не ми бяха достатъчни и исках да надградя знанията си. Дисциплината за авторски визуален спектакъл е много конкретна и е фокусирана върху изследването на по-различни принципи в театъра, като това да можеш да разкажеш една история на сценичен език с подчертано визуален характер. Работих върху документалните разкази на Екатерина Томова „Забравените от небето“. Палитрата от емоции и персонажи в разказите отвориха много пътища на вдъхновение в мен. Завърших със защита на идеен проект и бях решил действието да се случи на бреговете на язовир „Огоста”, както и вътре в него. Черпих силно вдъхновение от изкуството на landart артистите като това на Кристо Явашев, Майкъл Хайзър, Ричард Лонг. Исках намесата ми да е sitespecific, като мястото обаче е природата. В такъв подход има опасност сценографията да действа като инсталация и да седи сама за себе си спрямо спектакъла. Изследвах как да избегна това и средата да има своето значение и необходимост.

С докторантурата се връщам отново към по-теоретичната страна на театъра. Вместо към художествени търсения се обръщам към академично изследване. Това прави процеса на докторантурата много по-различен и по-сложен по редица начини. Фокусирам се върху систематизиране на различните типове движение в сценографията и съпоставянето между движенията с другите в различните сценични изкуства, в това какво те носят на спектакъла и съответно на зрителя като въздействие. Имам много въпроси, на които ще търся отговора както в практиката, така и в специализираната литература.

Теодора Захариева: Това ли са големите въпроси в сценографията, които те вълнуват днес?

Борис Далчев: Движението е един от основните начини да изразиш времето на сцената, да го покажеш. Когато преместиш компонент на сцената, ти можеш да се озовеш в друга епоха, в друг час и това може да става по-бавно или по-бързо. Това е вид монтаж, подобен на този в киното. Темата време е основополагащо в театъра, а сценографията е едно от средствата да се изрази. Интересува ме как цялата тази „машина за истории“[1], каквато е театърът, въздейства върху публиката, а сега има все повече възможности да се „атакуват“ сетивата на зрителя. Театърът преди всичко е слово, но и образ, картина, която човек възприема чрез зрението, затова е много важно да се обновяват визуалните хрумки в сценографията, да се използват възможностите на технологиите (в най-широкия смисъл, от дигиталните до битово-промишлените). Театърът е много социално изкуство, свързано с обществото по различни параграфи и като такова има необходимост да реферира към живота, който сега обитаваме.

Теодора Захариева: Къде и как се намесват технологиите в движението?

Борис Далчев: Технологиите предполагат движение – тежка промишленост, електроуреди, дигитални медии и т.н. Всички те имат някаква функция, свързана с тип движение – преместване, чистене, рязане, сърфиране в интернет и т.н. Заобикалящият ни свят се състои от движещи се картинки. Неминуемо тези процеси оказват влияние върху изкуството и имат своите различни участия и трактовки от артистите. Дигиталните изкуства, ако така могат да се обобщят, са допълнително средство, което предлага друго измерение. Въпросът е в тяхното целесъобразно използване. Мисля, че тепърва предстои да се адаптират и включат смислено в театъра, а не формално, да станат част от спектакъла. Да се гледа на дигиталните технологии не като възможност за ефекти, а като даденост. Като се започне от Латерна Магика и Йозеф Свобода, след това Робърт Уилсън, Робер Льопаж, Ромео Кастелучи, Кристоф Марталер и др. са все примери за театър, в който е намерен ход за новата медия. В България също има режисьори и колеги сценографи, които активно и успешно използват дигиталните технологии под една или друга форма.

Теодора Захариева: Започваш професионалната си кариера, като работиш с режисьори, създаващи театър в различни направления. Как се работи с режисьори като Катя Петрова и Нина Димитрова, които освен всичко друго имат и много силен визуален поглед и подход? С какво те обогати този опит?

Борис Далчев: Досега съм имал възможността да работя с изключително разнообразни режисьори и видове театър. Започнах със спектакъла „Любовта на Анатол“ от Артур Шницлер на режисьора Антон Угринов в Театрална работилница „Сфумато“. Това ми беше дебютното представление и като такова беше много вълнуващо. Работих в екип с Александра Йотковска, а Тони Угринов много ни помагаше и напътстваше в процеса. След това последва спектакълът „Роня, дъщерята на разбойника“ по Астрид Линдгрен в театър „София“ с режисьор Катя Петрова – един съвсем различен тип театър. Подобен като този, когато с Нина Димитрова работихме върху „Ревизорът“ по Гогол. И при Катя, и при Нина усещам влиянието на Юлия Огнянова. При тях импровизацията е силно застъпена както при работата с актьорите, така и със сценографа. Методът на импровизацията е много труден, но и много интересен, защото те провокира и те кара да се чувстваш художник в пълния смисъл на думата именно заради тази неочакваност и изненада, която пораждат интуитивните ти виждания, за които смятам, че до голяма степен са и най-верните. С Нина имахме много плътен процес при измисляне на сценографията за „Ревизорът“ почти година преди да започне представлението. В началото с Юлияна Войкова-Найман, с която работихме сценографията и костюмите в екип за спектакъла, предлагахме всякакви варианти, но беше ясно, че търсим решение, в основата на което е заложен действен характер. Както много пъти е казвала Нина, „сценографията е партньор на актьора“. Стигнахме до идеята за талпите, които постоянно са в ръцете на актьорите и са непрекъснато в движение. Търсихме да създадем усещане за ефирност и лекота,  всичко е игра, изгражда се един образ и след това – изчезва, изпарява се, или се трансформира в друг. С Юлияна направихме един огромен макет, за да може да пробваме, да играем, да задвижим тези пръчки. Така започнахме да изграждаме картини, и беше много трудно за актьорите в началото, докато го възприемат като принцип. Сценографията има конкретни параметри, между които трябва да се разположат актьорите, да генерират тяхната енергия, да играят. С Катя Петрова е малко по-различно. С нея също винаги сме имали дълги предварителни процеси на измисляне на сценографията, но след това в хода на работа игровият момент променя нещата и ги извежда в друга посока. Съзнавам, че това е трудно както за нас, така и за актьорите, но пък наистина резултатът е жив. В „Оптически илюзии, цирк“ по текстове на Д. Хармс, Ю. Тувим, М. Булгаков с режисьор Катя Петрова в ТР „Сфумато“ работихме много активно с фантазията сисъвместно с Петя Караджова сценографията, костюмите и куклите. Често се променяха в ход решенията ни за едно или друго нещо. Реквизитът беше много важен, защото чрез него актьорите изграждаха своите персонажи. Трябваше да търсим условност в изразните средства, но в същия момент да са с конкретни възможности.

Теодора Захариева: Изминалият театрален сезон 2018/19 беше много силен за теб. От един екип в друг, с нови режисьори, с нови пиеси. Как подхождаш към всеки нов процес?

Борис Далчев: Натовареността ми през този сезон беше голяма и осъзнах предела си. Също така открих, че е чудесно да работя по две представления едновременно и те да са коренно различни, защото това ми позволява да не банализирам и изсушавам работата си, а да гледам по-цялостно, с повече замах на процеса, което води до повече свобода на интуицията. Подходът ми много зависи и от режисьора, защото текстът е ясен – той е най-определящ, но режисьорът е този, който има понякога много конкретни намерения, друг път те оставя да импровизираш. В повечето от тези процеси това са ми били втори или трети проекти с тези режисьори, с които сме изградили с тях един начин на работа. Знаеш в каква посока да мислиш и с режисьора се чувствате взаимно сигурни и удовлетворени. В спектакъла „Белла фигура“[2] например беше сложен пространственият казус, защото пиесата е по-кинематографична. С Тони Угринов търсехме начин да ситуираме на сцената всички тези различни камерни пространства, в които се случват действията. Всяко едно пространство имаше своите смисли и социални препратки. Гледах на сцената като на карта, на която да разграфя местата на действие, които въпреки разделенията си са един организъм. Там до голяма степен мислих архитектурно за това как да се получи. А в „Луда трева“[3] с Михаела Добрева работехме, търсейки по-скоро игровия момент в сценографията, през дървените магарета и образите, които актьорите правят на сцената с тях. В спектакъла „Съгласие“[4] изградих две вплетени призми. Целта беше да създам усещане за дисбаланс, за диспропорция между човека, който изглежда малък спрямо тези големи призми. Те са по-скоро като пластика, която се отнася към идеята за сложните взаимоотношения, които плетат и преплитат хората помежду си. В тази изчистена, почти стерилна среда актьорите се открояваха. „Вътре“ в призмите се откриват различни „символи“ на ежедневието ни. Има един отвор в една от стените, който е като събирателен образ на вратата или прозореца, носещ своите смисли както на сцената, така и в живота.

Теодора Захариева: Спектакълът „Нирвана“ от Константин Илиев с режисьор Максима Боева тази година получи номинация „ИКАР” за сценография. Тя е съвсем млад режисьор. Как се създава театър с толкова млад екип?

Борис Далчев: До момента съм работил с много различни по възраст колеги. С Максима работата е много приятна, защото намираме ход един към друг и взаимно се провокираме. Всичко е в общуването, в комуникацията. Смятам, че всяко едно сценографско решение е в съавторство с режисьора и на мен това ми харесва в попрището. За „Нирвана“ имах конкретна идея, която обаче не бях сигурен дали и как точно ще се разгърне в спектакъла. Максима я хареса като ход, през който да разкажем историята на Яворов и Лора. Малката стая, в която те са затворени, заедно с кадрирането на картината отпред, изграждат вътрешна динамика и диалог между действието и сценографската партитура. Чрез отварянето и затварянето или средните положения на кадрирането търсехме усещане за фокусиране или пък за отчуждаване. Принципът на този ход наподобяваше блендата на фотоапарата, исках в по-интимни моменти да създавам усещането за леко воайорстване от страна на публиката.

Теодора Захариева: Театърът познава много примери за тандем между режисьор и сценограф. Какво мислиш за това да работиш само с един режисьор? Би ли изградил такава практика с времето?

Борис Далчев: Така се случи, че вече работя за пореден път с режисьори и това е, защото сме изградили екип. По същия начин с Михаела Добрева решихме, именно поради екипната ни работа и удовлетворението от нея да създадем „Съпромат“[5]. Все пак мисля, че всеки един екип има своето време, което не е неограничено. Хубаво е да има паузи в тандемите, да се разнообразява, както и да ценят времето си заедно. Няма как да намериш най-правилния режисьор, но и няма нужда, защото тогава всичко става неестествено лесно. Идеята е именно да се провокирате от вашите срещуположности. Всеки нов процес при всички положения започва отначало, независимо колко се познавате, и всеки път откритията са нови. По-скоро театърът е толкова силно изкуство и толкова занимаващо се с човека като личност, че ти неминуемо даваш от себе си страшно много, а това има някакъв лимит. Отчупваш от себе си и в един момент няма откъде повече; по същия начин е в екипите и в тандемите – постоянно изграждате, взимайки от себе си.

Теодора Захариева: Какво е отношението ти към текста? Работиш по пиеси, но и по адаптации. Като художник как подхождаш към текста?

Борис Далчев: Текстът е много важен, той е основа. Първите неща, които започвам да мисля, винаги са от текста, а когато е адаптация, в повечето случаи досега първите отправни точки идват от режисьора в процеса на работа. Когато режисьорът драматизира текста, той е много по-наясно какво иска да направи и е много по-конкретен в търсенето си на пространство. Така беше с „Идиот“ и „Бесове“ по Достоевски, както и с „Луда трева“ по Радичков. Прави ми впечатление, че когато се работи по пиеса, има ситуации, в които се залита към по-разпознаваеми ходове, работи се по-шаблонно. Когато е адаптация, често се случва окончателният текст да се сформира по време на репетиции, и това е предпоставка за лаборатория.

Текстът сам по себе си има голяма доза абстракция и е много субективен, докато сценографията е средството, работещо с конкретни материали, дори да е среда, която е флуидна, или е пушек, или вода, тя има конкретни характеристики. Голямата борба е да овладееш материалите и да ги вкараш в смисловия поток на представлението, на текста, на идеята на режисьора.

Теодора Захариева: Как сценографията те промени като личност?

Борис Далчев: Трудно успявам да се погледна отстрани и да съзная какво ми е дало или взело. Харесвам разговорите с хората в театъра, темите, които ни интересуват и които ни занимават. Често работата е много трудна, в нелеки условия, свързана с емоции и характерите на всички нас, но всичко това се свежда до желанието да се получи играта с нейните правила. Харесва ми този друг тип преживяване, което изпитвам, пребивавайки в театъра. Изкуството ни кара да се замислим, да си зададем въпроси, а когато се опитваш да го правиш, си по-близко до човека, до човечността.

Октомври 2019

 

[1] ,,Geschichtsmaschine“ – мотото на Фолксбюне, което стои на фасадата над входа на сградата.

[2] „Белла фигура“ – Я. Реза, реж. А. Угринов, театър „Българска армия“.

[3] „Луда трева“ по Й. Радичков, реж. М. Младенова, ТР „Сфумато“. Сценография и костюми съвместно с Михаела Добрева.

[4] „Съгласие“ – Н. Рейн, реж. Недялко Делчев, театър „София“.

[5] „Съпромат“ е творчески тандем между Михаела Добрева и Борис Далчев. Фокусът е в итердисциплинарни творчески търсения в сферата на сценография, дигитални изкуства, сайтспесифик инсталация, пърформанс, акция.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox