Статии

Интервю на Михаил Байков

Михаил Байков: Максима, имаше летящ старт с „Нирвана“. Какво дава и какво отнема от артиста бързият успех след дипломирането?

Максима Боева: Много голям късмет имах с „Нирвана“. Това беше пиеса, която отдавна исках да направя. Тя ми беше дори в минимума за кандидатстване в Академията, но не бях имала повод да я поставя. В класа ми имаше двама души, които толкова добре пасваха на ролите, че не бих я направила с други артисти, даже да имах възможността. Така се случиха нещата, че се събра един екип – включвам в това и сценографа Борис Далчев и костюмографа Василена Ялъмова, както и хореографа Ана-Мария Недкова, които приеха проекта много лично. Мисля, че причина за това е и че всички бяхме в някаква любовна драма в този момент (смее се) и проектирахме всичките тревоги върху спектакъла. Късмет беше и че след това Димитър Димитров го взе в Шуменския театър. Оттам насетне това ми даде възможности за следващи проекти, предложение за щат и в крайна сметка тръгна слух, че такъв режисьор – Максима Боева – съществува.

Михаил Байков: Успешният спектакъл със сигурност е легитимиране в професията, но заедно с това не е ли и голяма отговорност към теб, към гилдията? Не е ли по-трудният дебют?

Максима Боева: О, да! Аз бях в абсолютен стрес. Колкото повече го хвалеха, толкова повече се ужасявах. Казах си: „Край! Толкова беше. Аз съм метеор. Ще светна, после ще угасна – ужас!“. В началото е приятно. След това, с всяка следваща похвала имаш чувството, че го прехвалват. Нищо не ти гарантира, че следващият спектакъл ще бъде добър. Естествено, ако второто ти е лошо – както си бил хвален, така и ще отпаднеш. Бях ужасена от мисълта какво трябва да е второто ми представление, че да е на ниво. А понякога това не зависи и от теб, колкото и усилия да положиш – в театъра има необясними неща, други енергии, обстоятелства и т.н. През цялото време си повтарях, че ако човек се занимава с евентуалния бъдещ успех на работата си, то изобщо трябва да се откаже от тази професия и да прави нещо друго. Други са механизмите, които трябва да те мотивират. И въпреки това винаги има едно човече вътре в теб, което ти казва: „Ето, това беше един шарж. Сега всички ще разберат как си ги измамила“.

Михаил Байков: Как се спря на „Косвени щети“ и защо реши след толкова класически български текст да направиш нещо съвсем нетеатрално?

Максима Боева: Още в трети курс проф. Пламен Марков ми беше показал една книжка – „Защо бях само едно момиче“ на Габи Кьоп – той знаеше, че имам вкус към такъв тип литература. Някой път, като четеш нещо, и те връхлитат образи. Искаш да видиш прочетеното на театър. Ако някой не го е направил, си го правиш сам. Направих сценичен опит по тази книжка в рамките на „Панаир на младите“ в Младежкия театър. След което видях книгата „Войната не е с лице на жена“ на Светлана Алексиевич и си казах: „Ето, това е по моята тема“. Трябваше да правя компилация, но този текст се оказа още по-мощен и всъщност измести немската книга. Нямам категорични предпочитания и стил.

Михаил Байков: Кога един роман, една адаптация се превръщат в текст за театър? Кое е онова, което го театрализира?

Максима Боева: Де да знаех. Това, което съм правила, е свързано с опита, който съм имала, работейки още в НАТФИЗ по нетеатралните текстове на „Бай Балчо споменува“ с проф. Пламен Марков. От него именно съм взимала най-много, що се отнася до методите на театрализиране и комбинация на текст. Някои неща са най-вече интуитивни. Гледаш къде има действие. Къде има теза и антитеза. Къде разказът си противоречи и къде ти се струва, че това го говорят различни хора. Някой път театралността е просто в сценичния образ. Заедно с артистите проверявам кое „работи“ за спектакъла и кое не. Не пренаписвам текста – нарязвам го и го пренареждам така, че да отговаря на това, което съм видяла в текста и искам да споделя

Михаил Байков: Какво беше това, което искаше да споделиш с „Косвени щети“?

Максима Боева: Много ме докоснаха разказаните от Светлана Алексиевич истории. Възмути ме това, че са толкова неизвестни, и си казах: „Ето, за това трябва да се знае“. В тях имаше много абсурд. Възможността да пренаредиш този абсурд в някакъв свой бит беше нещо, което много ме вълнуваше. Как тези жени са се справяли в тази среда. И не говоря само за войната с всичко, което тя носи, но и с това, че те са изтръгнати от женската си природа. Как се справяш, когато ти отнемат тази основа? Кой е пътят, по който трябва да минеш? Как ти се отразява това?

Михаил Байков: Успя ли да накараш момичетата в спектакъла да повярват в историите от фронта?

Максима Боева: Повечето от текстовете те сами са си ги избирали. Отидох с голямата книга на репетиция и им казах: „Избирайте!“. Бях сигурна, че ще се припознаят в нещо. Така и стана. После започнахме да им търсим театралния израз. Имаше, разбира се, неща, на които аз много държах и включих. Изследвахме идеята за субективността на спомена и как човек го доизкривява в момента на разказването, наново го сътворява. В това според мен има театър.

Михаил Байков: Какво е водещото за теб, когато си избираш екипа, с който да работиш? Има ли нещо, без което не тръгваш на война?

Максима Боева: Хората, с които човек работи, трябва да дишат един въздух! Това няма общо с таланта или със стила. Има общо с това да се усетите точно в този спектакъл, в него да вървите в една посока. То е свързано с това едни и същи мотори да ви задействат, да можете да си намерите общия език и да се доверите един на друг. Имала съм късмета, че в екипите, в които съм работила, е царяло огромно доверие на всички членове един към друг. Това е много важно за мен. Не бих работила с хора, с които си нямаме доверие. Вярвам, че колегите ми трябва да са сътворци и тяхната работа да отразява отношението им към спектакъла. Тогава той ще бъде по-плътен. Винаги съм имала съмнение към процеси, в които режисьорът се опитва да си прави сам всичко.

Михаил Байков: „Алеко. Смях над мрачни страници“ е последният ти реализиран спектакъл. Как се роди идеята за него?

Максима Боева: Постепенно. Всичко тръгна оттам, че много искахме да работим заедно с Любомир Колаксъзов. Имам слабост към кукления театър, харесвам изразните му средства и исках да работя с човек, чиято работа съм гледала и който е по-голям специалист от мен в тази посока и му имам доверие. С Любо сме си отдавна приятели. Усетих, че имаме сходен вкус за театър. Искахме да работим по нетеатрален текст.

Михаил Байков: А как се поделя един спектакъл с двама режисьори? Знаеш, че фигурата на режисьора е лидерска и обединяваща. Това възможно ли е с два „локомотива“?

Максима Боева: С нас се получи учудващо лесно. Но и ние тръгнахме с ясната идея кой какво върши. Той отговаряше за куклите, аз за драматичната част. Когато сме репетирали, почти не е имало ситуация да спорим пред артистите. Помня, че когато за първи път се случи, артистите казаха: „Най-накрая! Кое време е. Трябваше да се скарате вече.“ С Любо отделяхме много време извън репетициите всичко да бъде изговорено помежду ни и дори записано като експликация, докато и двамата накрая не намерим най-точния израз на това, което търсим. След това ту единият водеше репетициите, ту другият водеше репетициите, тъй като това беше тежък, изтощителен процес. Любо работи по-импресионистично, аз изхождам повече от текста. Въпросът опира отново до доверие.

Михаил Байков: Казваш текста… За мен този спектакъл е интересен именно с особеното сечение, което е избрано по отношение на Бай Ганьо и връзката му с Алеко, като негов създател. Със смаляването на фигурата на автора за сметка на неговото произведение. Как се роди всъщност тази драматизация?

Максима Боева: Започнахме да четем биография и писма на Алеко Константинов. Стана ни много любопитно като творци да разгледаме именно това произведение, защото когото и да попиташ – всеки първо се сеща за „Бай Ганьо“. Малцина са тези, които ще кажат „До Чикаго и назад“ – другото му много известно произведение, а да не говорим колко фейлетона има, статии, пък даже и поезия. Силата на произведението – колко то е много по-нужно от теб, е нещо, с което човек, който се е занимавал с творчество, може да разбере, да усети, дори и да не е благословен с гения на великите творци. Почнахме да работим по тази логика – как всички искат да говорят за Бай Ганьо, а не за Алеко. Разбира се, намесен е и социалният феномен Бай Ганьо и известната карикатура как той убива автора си. Всички тези неща намериха общ израз върху идеята за паразита, който расте върху теб като рак, докато не те изконсумира. Ина Божидарова ни беше консултант за драматизацията и ни помогна в тази посока. Разчитахме много на нейната обратна връзка.

Михаил Байков: Това не е първият спектакъл, в който използваш кукли. Имаш кукли и в „Косвени щети“. Доколко те изкушава кукленият театър?

Максима Боева: Изкушава ме, но това, което съм правила и на двете места, не е чист куклен театър. „Косвен щети“ няма претенциите да е куклено представление. Куклите там бяха това, което можеше да поеме тази абстрактност на образа на мъжа – чуждата фигура в женските истории, в техния спомен-съновидение. Възползвам се от това, че такива средства съществуват и ги включих в спектакъла. По същия начин е и с „Бай Ганьо“. Видяхме, че куклата може да е нещо по-едро, нещо надбитово, което да поеме повече смисли и символика от физическото присъствие на артист.

Михаил Байков: Връщам те на „Нирвана“, защото си говорим за различни естетики. Там сякаш киноестетиката е много ярко застъпена, което личи най-силно в сценографията. Това търсен ефект ли е, или е някаква остатъчна импресия у теб, свързана с първите две години в НАТФИЗ, преди да се прехвърлиш театрална режисура? Тогава учеше кино.

Максима Боева: Киноестетиката е много провокирана от Борис Далчев, когато поканих да работим по „Нирвана“. Тогава още не се познавахме добре. Харесвах работата му и знаех, че по начина, по който аз чета пиесата, би могъл и той да я усети. Представих му се, казах му какво ще правя и какво търся в текста, споделих му, че ще е дипломна работа и ще е за едната чест само. Той се съгласи, а на следващия път дойде с готовия проект. Беше усетил какво търся. Ходът беше в клапите, които създават усещането, че си наблюдател; подчертават тази четвърта стена, че не би трябвало това, което виждаш – да го виждаш. Сякаш май не трябва да си там и да гледаш това. „Нирвана“ имаше нужда от подобен воайорски ход. Иначе да, имах чудесни преподаватели в кинофакултета, научих много и старата любов не угасва. Както и с кукления театър, най-нахално крада от всички познати ми средства.

Михаил Байков: Все повече колеги – актьори, режисьори – избягват от щата, особено, когато е в провинцията. Ти в момента си щатен режисьор на ДКТ „Васил Друмев“ Шумен. Това по-скоро те ограбва, защото имаш ангажимент да поставяш неща, които ръководството ти изисква или по-скоро ти дава някаква сигурност? Как един млад артист гледа на една остаряла форма, каквато е щатът?

Максима Боева: Точно защото съм млад режисьор, сега, когато съм на щат, има къде да творя. Иначе моите колеги се чудят на кои врати да почукат и откъде да вземат пари, за да се случват нещата. Трябва да се работи! Докато учих кино, едно от първите неща, които ми каза проф. Овчаров, беше: „Никога не спирайте да работите, защото ще изгубите рефлексите си. Това трябва да се поддържа“. При това в Шуменския театър имам много добри условия. Това, което направихме с Любо, е много трудно за млад екип да си го извоюва – експеримент, без пиеса… Там ми имат доверие, дадоха ми възможност. А за мен сега е важно да се развивам, да разбирам повече за себе си като творец в професията. Много ми харесва и идеята да има трупа, с която да работя.

Михаил Байков: Как се съхранява този идеализъм?
Максима Боева: Според мен е въпрос на характер. Аз съм си по-романтична натура, но е факт, че така ми се стекоха нещата досега, че съм имала възможността да го запазя.  Освен всичко останало имам подкрепа и късмет. Трябва и труд, разбира се, но познавам толкова талантливи хора, които полагат много труд и… Някой път е въпрос на характер и обстоятелства. Идеята да можеш да работиш с устойчиви трупи и да създадете едно семейство е творчески провокираща. Чувствам се добре, че имам този дом.

Михаил Байков: Завършваш магистратура по „Мениджмънт в сценичните изкуства“ и си даваш сметка повече от всички други, че спектакълът много често се гледа, включително и от директорите на театрите като пазарен продукт. Как ти като режисьор заставаш между изкуството и пазара и мислиш ли си за това кой би го гледал?

Максима Боева: Когато става въпрос за изкуство, този въпрос винаги седи. За кого иначе го правиш? Аз, като всеки друг човек, правейки изкуство, искам някой да ме гледа. Иначе ще си пиша в дневника и толкова. Но даже и хората, които си пишат в дневника, се надяват, че някой ден, след смъртта им, някой ще го намери и прочете. Изкуството е начин да се свържеш с другия през творбата си. Винаги мисля кой ще го гледа. Самата аз съм се чувствала много окрилена, когато гледам филм или спектакъл, който резонира с мен. И съм си мечтала винаги да мога да направя такъв спектакъл. В този смисъл мисля, че когато говорим за пазарен продукт, винаги има някакво пренебрежение, защото сме свикнали да бъде само някакъв псевдоентъртейнмънт, абсолютно естраден лош вкус. Това не е задължително. Един филм като „Три билборда извън града“ е пазарен продукт, но гениален филм. Струва ми се задължително да правя неща, които да резонират с хората, а не да бъдат само за моя вътрешна консумация. Всичко това, естествено, спрямо моето усещане за добър вкус, а не с цената на недопустими компромиси.

Михаил Байков: Връщайки разговора към Алеко, вярваш ли, че един ден спектаклите ти ще бъдат по-интересни от теб самата като творец и хората ще говорят и ще се интересуват от тях повече от личността, която ги е създала?

Максима Боева: От една страна, бих искала да е така, от друга – това е малко стресиращо като идея. Ако творчеството ми стане толкова голямо – къде оставам аз? Имала съм щастието да гледам два спектакъла, от които съм си тръгвала друга. Единият е „Дневникът на един луд“ от Гогол на режисьора Виктор Бодо, моноспектакъл на Томаш Керестеш[1]– спектакъл, който просто ме „събори“. Също и първото ми представление за възрастни, което гледах като ученичка във Варна – „Януари“, не си спомням постановъчния екип и актьорите… Там, макар и да не съм разбирала всичко, усетих, че има нещо, което е по-голямо от мен. Има спектакли, след които излизаш и страшно ти се иска да живееш. Мечтая си един ден да направя такъв спектакъл, след който някой да се чувства така, както аз съм се чувствала след „Дневникът на един луд“ например. Не знам обаче как става тази работа.

Ноември 2019  г.

[1] Спектакълът „Дневникът на един луд“, продукция на Театър „Катона Йожеф“ – Будапеща и Асоциация Maszk – Сегед, Унгария, гостува в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято” и платформата „Световен театър в София” през 2017 г.