СТАНКА КАЛЧЕВА: Аз съм вечна студентка пред прага на световната си кариера

Богдана Костуркова / Личности

HOMO LUDENS 23/2020

Facebook
Twitter

Интервю на Богдана Костуркова

 

Станка Калчева е на 17 години, когато се явява на конкурс за стажант-актриси в Ловеч. Назначена е в театъра, после следват сцените в градовете Добрич и Силистра. Във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ я приемат в класа на проф. Николай Люцканов. Заминава по разпределение в Пловдивския театър. Там дебютира в ролята на Елвира в „Тартюф” от Молиер. През 1987 г. Младежкият театър обявява конкурс за млади актьори, има много кандидати и след убийствена (по думите й ) процедура Станка Калчева е сред избраните. И до днес Младежкият театър„Н. Бинев“ е неин дом. Всяка  роля тя гради с все по-богата вътрешна пластика и дълбочина. Не се поддава на рутината, трупа умения и запаметява постигнатото, за да го развие в следваща роля. Списъкът от роли на Станка Калчева е дълъг, предпочитанията й ясни – обича сложни образи, дълбоки, с много ребуси и нееднозначни отговори. Има страст към играта, да е някой друг, да измисля… Знае, че предимство на актьорската професия е разнообразието, че за да си добър актьор, трябва да имаш въображение, да гледаш на света от различни гледни точки…

Богдана Костуркова:Как се случи да избереш актьорската професия?

Станка Калчева: Исках да е лесно. Бях изключена в единайсети клас от училище. Завърших вечерно училище и ми предстояха матури. Отидох в Габрово да уча за тях през ваканцията при една моя леля. Там разбрах за прословутия член 9 от Указа за театрите. Запознах се с десетки момичета и момчета, скъсани във ВИТИЗ. Те ми показаха пътя. Пътувахме на автостоп от театър в театър. Мен ме приеха в Ловеч. Оттам тръгна осъзнатото ми пътуване към театъра. Иначе моите приятели от детството твърдят, че аз съм казвала как един ден ще стана актриса и те ще се гордеят с мен. Аз това не го помня. Когато баща ми разбра, че съм приета в Ловеч, а разбра не от мен, а от една телеграма, извика ме на двора, отвори си портфейла, даде ми пари и каза: „Нищо не мога да направя, за да те спра, но вземи тези пари и не позволявай на никой да ти плаща сметките”. Това беше началото. Мислех, че ще е лесно.

Богдана Костуркова: Как преодоляваше трудностите, за да натрупаш умения, знания, да развиваш таланта си?

Станка Калчева: Разбира се, това беше голямата изненада. Трябваше ми време, трябваха ми хора, за да проумея, че не е достатъчно да имаш глас, физика и някаква артистичност, придружена с хаотична чувствителност. Четях безразборно, усещах, че трябва да наваксам някакви липси. Попадах на автори, които не разбирах веднага, но с годините те трайно се настаниха в мен. Това продължи и след приемането ми в академията. Имам голям късмет с хората, които срещам в живота си. Те са като книгите, които не проумявам, докато ги  чета, но ме променят завинаги. И да, това не са лесни срещи.

Богдана Костуркова:Кои са твоите учители в професията и на какво те научиха?

Станка Калчева:Учители са ми всички недобронамерени хора, които срещам в живота си. Те ме научиха да ги разбирам и обичам. Т.е. да погледна нещата от тяхната камбанария. А хората, които са ме обичали или вярвали в мен, съм ги приемала като нещо, което ми се полага. Сега, разбира се, плача за тях. Вече ги няма.

Богдана Костуркова: Съвсем млада игра на сцената на Народния театър в „Синята птица” от Метерлинк – това донесе ли ти самочувствие?

Станка Калчева: О, това е дълго за разказване. Трябваше да вляза спешно за три репетиции, замествайки Красимира Петрова. Шанс, който не можех да си позволя да изпусна. Бях четвърти курс и ми предстоеше разпределение. Скрито се надявах тази роля да ми отвори вратите на Народния театър, но се получи обратното – затвори ги. Около мен се вдигна доста шум и имаше всякакви интерпретации, които не бих казала, че ми вдигнаха самочувствието. Проф. Люцканов имаше идеи  да постави „Идиот” по Достоевски, аз да играя Настася Филиповна. Не му позволиха, после искаше „Хайка за вълци” на Ивайло Петров, и това не се случи. Покани ме за „Пер Гинт” на Ибсен – не ме взеха. Не знам какво стана, но той беше уволнен от Народния театър и беше много неприятно. Аз не разбирах от задкулисие, не се вълнувах много, имах хубави роли във ВИТИЗ, Бинка Желязкова ме избра за  филма „Нощем по покривите”, където се срещнах с изключителни хора – Христо Ганев, Бинка Желязкова, Огнян Видев, Цветана Манева, Тодор Колев, Борис Христов (казвам това, за да подчертая значението на тези срещи). После отидох в Пловдивския театър. След един сезон обявиха конкурси в столичните театри. Приеха ме в Младежкия театър. Не беше лесно, но непрекъснато имах предизвикателства и беше страхотно да ги преодолявам. Народният театър не ме интересуваше вече.

Богдана Костуркова: Кога повярва, че не си направила грешен избор за професията?

Станка Калчева: Съвсем скоро. Играхме „Медея” в Античния  театър в Пловдив и това, което се случи, още ме държи в облаците. Защото се оказахме в окото на бурята и като едни истински аргонавти не се предадохме на природните стихии. Невероятно опиянение от емоции, нямащи нищо общо с крайния резултат. Беше извънредно, беше адреналин, погълнат с кофи, беше страх и екстаз, лудост някаква, но и отговорност. Мисля, че си казах, или по-скоро усетих, как заради такива експлозии си заслужава всичкото време, дадено на театъра.

Богдана Костуркова: Имаш ли свой метод (път) към героинята? Как се подготвяш за ролята?

Станка Калчева: Не се подготвям, първата среща си казва има ли пеперуди, или не. Ако няма, трябва да се съблазняваме и който може, удря пръв.

Богдана Костуркова: Как съблазняваш героинята?

Станка Калчева: Метафорично казано „съблазняване”. То по-скоро е един вид допълване, търсене на пресечни точки.

Богдана Костуркова: При първия ти контакт с нова роля какво се случва?

Станка Калчева: Като при  първа среща с гадже. Ако няма пеперуди, трябва да ги нарисуваш. И тогава става интересно.

Богдана Костуркова: А кое ти е интересно?

Станка Калчева: Ами, виж… при първа среща с текст имам чувството, че всичко знам. После това чувство изчезва и репетициите са в търсене да го открия отново. Тази игра на криеница е интересна.

Богдана Костуркова: Имаш ли нужда от допълнително четене на произведения от автора, разговори с режисьора, репетираш ли сама у дома?

Станка Калчева: Репетирам наум по всяко време, в което не общувам със сина си (тогава съм само с него). Чета, разбира се, ако не знам важни неща, но това, което получавам, е информация, а не пътеводител. Разговорите с режисьора са гарата, от която тръгваме с билет, който той ми е купил.

Богдана Костуркова: Тръгвала ли си към роля по път, който води до никъде?

Станка Калчева: Тази отговорност носи режисьорът. Аз съм негова проекция и той е длъжен да ме преведе през неговата джунгла.

Богдана Костуркова: А твоята отговорност? Твоят контакт с партньорите, твоята гледна точка няма ли значение?

Станка Калчева: Работила съм с режисьори, с които тръгвам на път със затворени очи, и такива, които имат нужда аз да им предложа моите пътища. Тогава съм по-свободна и правя интересни роли, но за мен винаги е по-важно да се получи добро представление и в този смисъл предпочитам да не доминирам над цялото.

Богдана Костуркова: Имало ли е роля, от която те е страх?  Или да не те привлича?

Станка Калчева: Ако бях оперна певица (а някога исках), щях да бъда по-конкретна. Сега не се налага да се движа в определени диапазони. Хвърлям се във всяка възможна ситуация, която ми дава шанс да развия или покажа неподозирани отклонения.

Богдана Костуркова: Какво би те привлякло за работа, ако ти може сама да избираш?

Станка Калчева: Всичко, което не познавам. Но и някой, който да ми даде повод да го опозная. Не съм доминираща както в живота, така и в работата. Винаги очаквам отсреща да стои по-интересен човек от мен. Ситуациите и хората са тия, които вадят от мен неща, които и аз не подозирам, че притежавам.

Богдана Костуркова: Как поддържаш вече създадените роли?

Станка Калчева: Разчитам на безусловния рефлекс, създаден по време на репетиции и тук-там привнасям нещо от днешния ден.

Богдана Костуркова: Каква трябва да е връзката актьор – режисьор, за да е успешна?

Станка Калчева: Дълъг разговор…  Режисьорът е причината за едно представление. Той задава всички въпроси и колкото повече въпроси задава, толкова и отговори получава. Надявам се да не очакват от мен да правя неща, които съм правила добре и затова разчитат пак да ги правя, а да ми задават други по-сложни задачи, да ме изваждат от зоната ми на комфорт, да ме изненадват със силни позиции, с въображение, да ме въвличат в революции, в които да вярвам. Авторът е основата и причината един екип да тръгне на пътешествие, но къде ще стигне е друга магия, която може да се случи само ако имаме знания, умения, смелост и въображение…

Богдана Костуркова: Позволяваш ли си импровизации?

Станка Калчева: Не. Но понякога се налага. За да спасиш ситуацията и да не пострада представлението, но не обичам изненади.

Богдана Костуркова: Как реагираш, ако партньор импровизира във вече изградени взаимоотношения?

Станка Калчева: Зависи как и на какво ниво импровизира. Ако това принизява работата ни, не съм склонна към снизхождение. Ако е умно, талантливо и на място – опитвам се да бъда адекватна и му се радвам.

Богдана Костуркова: Имала ли си досега възможността да изиграеш мечтана роля.

Станка Калчева: Да. Фрида.

Богдана Костуркова: Защо?

Станка Калчева: Има една картина – жена лежи полужива, тялото й цялото в прободни, кървящи рани. Над нея стои мъж с нож, от който капе кръв. Тази картина Фрида Кало я  е нарекла  „Малки убийства”. Малки убийства… разбираш ли? Тази жена е извънредна. Когато прочетох книгата за нея с писмата й, нямах покой. Как е възможен този живот, в който успяваш да превърнеш в изкуство любовта и болката. Чаках тази роля, без да знам, че Саня Домазет вече е написала пиеса. И тя ме намери в един от много трудните ми периоди. Беше изпитание, на което бях длъжна да издържа просто защото срещу мен стоеше Фрида като пример и вдъхновение. На първото представление ми се извади рамото, нямам идея как продължих. След представлението художничката на прекрасните костюми Антоанета Костова ми каза: „Тя е добра, искала е  само малко да те заболи”.

Богдана Костуркова: Мечтаеш ли за друга подобна роля?

Станка Калчева: Трудно ми е да отговоря. Всичко, от което има нужда един актьор, е да работи. Ролите, които ме изкушават, са много, но все пак не за всички съм подходяща, дори ако щеш и възрастово.

Богдана Костуркова: Желана роля, с която се размина?

Станка Калчева: Меги от „Котка върху горещ ламаринен покрив” на Тенеси Уилямс.

Богдана Костуркова: Имаш ли жанрови предпочитания?

Станка Калчева: Да следваш определен жанр е ограничаващо.

Богдана Костуркова: А къде намираш предизвикателствата на сцената?

Станка Калчева: В хората, с които се срещам, те са най-силното предизвикателство.

Богдана Костуркова: Кои личности досега са белязали пътя ти? Как?

Станка Калчева: Ако имам благодарност към съдбата, тя е, че ми подари срещи с незаменими хора. Треньорите ми по волейбол, плуване, ветроходство, баскетбол. Диригентът на градския и училищен хор. Те ми дадоха умения, без които щеше после да ми е много трудно. Когато влязох в театъра – първите режисьори и актьори, които срещнах. Но първият човек, който ми повярва и даде самочувствие беше Стефан Стайчев, тогава директор на театъра в Силистра. Много ме обичаха там и Емил Кьостебеков, и жена му Марина, и Реджеп Садъков, и всички колеги. Те ми дадоха онова самочувствие, без което това нямаше да стане. Сигурна съм. Заредена с тяхната подкрепа, кандидатствах във ВИТИЗ. После ме поеха в ръцете си проф. Николай Люцканов и Маргарита Младенова. По-голям късмет от това – здраве му кажи! Те пък култивираха у мен природната ми стихийност, оформиха начина ми на мислене, зададоха ми критерии, които и досега не мога да стигна. Бинка Желязкова и Христо Ганев ме откриха за голямото кино (друг е въпросът, че няколко години по-късно киното ни спря да съществува задълго). И някак естествено стана да попадам в средата на още и още талантливи личности, за които преди не смеех и да мечтая. В Младежкия театър тогава режисьори бяха Николай Поляков, Здравко Митков, Андрей Аврамов. С тях направих първите си значими роли  в емблематични постановки – „Крал Джон”, „Алис в огледалния свят”, „Шум зад кулисите” (игра се повече от 10 години). Имах късмета да работя с Красимир Спасов  в „Нощта на трибадите“ и със Стефан Мавродиев в няколко постановки. Участвах в постановки на Коко Азарян, Явор Гърдев, Теди Москов… Партньори  са ми били Владо Пенев, Георги Кадурин, Никола Стефанов, Атанас Атанасов. Мавро ми откри големите ни български художници… Но най-отгоре с любов ни гледаха и подкрепяха Николай Бинев и Домна (като дом!) Ганева.

Богдана Костуркова: Къде е границата занаят – изкуство (дух)?

Станка Калчева: Обичам един израз на Л. Петрушевска „Скуката на моженето”. Преди всяко представление треперя, знам го, проверено е, но треперя да не ме налази тази скука.

Богдана Костуркова: Обичаш ли репетициите? Или предпочиташ срещата с публиката?

Станка Калчева: Обожавам репетиционния период. На репетиции стигаш до открития, до които в едно завършено представление не би могъл. Понякога си мисля, че ако някой зрител поиска, би трябвало да може да си купи билет, за да гледа репетиция. Там се случват толкова интересни неща, дори и тогава, когато нищо не се случва на пръв поглед.

Богдана Костуркова: Можеш ли да кажеш: „Театър, любов моя”, или те изкушават киното, телевизията, другите изяви на актьорската работа?

Станка Калчева: Навсякъде актьорската работа е една – ум в действие. Само средствата се сменят.

Богдана Костуркова: Какво те прави щастлива под прожектора?

Станка Калчева: Под прожектора нямам време да мисля дали съм щастлива. Това се случва, когато представлението свърши. Забелязала съм, че всички актьори след представление са по-красиви, по-одухотворени, пречистени…

Богдана Костуркова: Имаш интересни участия  и по други сцени, получила си и доста награди за различните си роли през годините. Вълнуват ли те наградите?

Станка Калчева: Да, имам  награди. Но те дойдоха твърде късно за мен, когато вече бях центрирана в друго. Когато с лекота правех неща, които не ми бяха важни за израстването като актриса. Да се забавлявам например. „Тихи невидими хора“ от Яна Борисова беше такава свобода, която Деси Шпатова ми позволи да имам.  Години наред използвах всичките си ресурси за тази или онази роля и никой (така ми се струваше)  не го забелязваше. Мисля, че репетирахме „Хепиенд” (Б. Брехт, реж. А. Аврамов, муз. Курт Вайл) – една много сложна и трудна като партитура роля, с която се справих много добре дори и от моята критична камбанария. Пях неизпеваеми песни, бях сама срещу голяма група колеги по драматургични обстоятелства и т.н.  И  си казах: добре, щом не ме виждате, и аз няма да ви виждам. Толкова е просто. Прави каквото трябва – да става каквото ще. Все пак мисля, че наградите са за младите хора, които имат неистова нужда да бъдат забелязани. Има значение, ако със собствени сили си качил някакъв връх и някой дойде и ти каже браво. Имам нужда от БРАВО, ДАВАЙ, МОЖЕШ, докато вървя. Въпреки всичко наградите са една много приятна емоция, но тя трае не повече от три дни. Голямата награда за един актьор е да работи в добър екип. Такава  радост имах неотдавна в „Еквус” от Питър Шафър с режисьор Стайко Мурджев, преди години с Явор Гърдев в „Почти представление”. Да, пак с Деси Шпатова имам награда за „Часът на вълците”. Предполагам, че това се дължи на доверието и свободата, която ми дава. За „Страхотни момчета”, където играя вече 10 години, получих и ИКАР, и АСКЕЕР. Интересното е, че всички награди са за поддържащи роли. Всички например мислят, че за Фрида  имам награда, но истината е, че нямах дори и номинация.

Богдана Костуркова: Като зрител какво цениш в една постановка?

Станка Калчева: Да ме развълнува с честност и ум.

Богдана Костуркова: Как се отнасяш към публиката?

Станка Калчева: Никога, никога не знам кой седи там в тъмното и НАБЛЮДАВА.

Богдана Костуркова: А ти промени ли се? Промениха ли се мисленето ти, търсенията ти, мечтите ти в театъра от началото на кариерата ти досега?

Станка Калчева: О, да. Непрекъснато се променя. Аз съм вечна студентка пред прага на световната си кариера.

Септември 2019

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox