Статии

Интервю на Милена Михайлова

Милена Михайлова: Възприемам Ви като режисьор-мислител с деликатно и невидимо на пръв поглед „перо“, режисьор, който се вслушва в  текстовете, които поставя, държи и зрителите да ги чуят. Какво е за Вас режисурата като професия, защо я избрахте за свой път и в какво се изразява авторството на режисьора според Вас? Каква е ролята на режисьора в съвременния театър?

Стоян Радев: Може би смутен от липсата на предварителна цел, която да оправдава отреденото ни време на земята, рано-рано започнах да търся основания във всичко наоколо – да го наблюдавам, да му съчувствам, да се опитвам да го разбера, да го чуя, да му отговоря, да го запазя, макар и да е нетрайно. Режисьорът май прави това – търси какъв е смисълът и се опитва да го изрази. И за да не изпада в отчаяние от неговата липса, обръща всичко на игра. Заслушването в текстовете, върху които работя, е част от споменатото търсене. Режисурата е херменевтика, тя тълкува и огласява чрез събитията на сцената или екрана това, което е открила. За мен е много вълнуващо да вадиш от забравата на битието значения, и то не като дефиниции или формули, а като процеси и образи, които се разкриват. Основната ми задача се състои в явяването на специфичното съдържание, което всеки автор е вложил в своя текст. Агресивните режисьорски концепции пренебрегват тази специфика и по този начин ограбват богатството на света. Разпознаваемият режисьорски почерк те прави по-видим и признат, но тази мнима радост лишава и теб, и публиката от истинското щастие да се опитат повече вкусове и аромати, да се преживее повече. Питър Брук казва, че очарованието на режисьорската професия се състои в незнанието, в срещата с непознати, които невинно и непредпоставено започват да одухотворяват и въплъщават една идея. Има режисьори, които създават собствено съдържание и не се обвързват с нечия чужда драматургия. Техният път е различен, но вероятно и при тях е важно да не цитират непрекъснато себе си, а да разширяват собственото си познание и съчувствие. Така или иначе, режисурата, която аз харесвам, разкрива безкрайните нюанси на живота, заради самия живот.

Милена Михайлова: Ваш учител в театралната режисура е Красимир Спасов. Какво остави във Вас срещата с него, на какво конкретно Ви научи, което ползвате и до днес в работата си?

Стоян Радев: Красимир Спасов има сериозно и съкровено отношение към театъра. В началото той ни поставяше ограничения – не можеш да променяш текста, не можеш да избираш всякакви актьори – и точно тази дисциплина ни караше да не бързаме към познатото и удобното, а да търсим навътре, колкото и да е трудно. Освен това много държеше на професионалното отношение, което поставя бариери пред залитането в творчески пози и суетното пилеене на времето. Изглеждаше строг и консервативен, но по този начин стимулираше желанието ни за истинска свобода, защото тя лесно може да бъде объркана с псевдоизобретателност. Аз съм щастлив, че срещнах учител, който не флиртуваше със студентите си  да спечели тяхната симпатия, а с примера си показваше, че по-важно от личната харизма е какво става на сцената.

Милена Михайлова: Започвате работата си в театъра през 90-те, времето на политически преход в България. Каква беше нагласата Ви за театралност тогава и до каква степен променяте, надграждате идеята си за театър през годините и за предпочитания от Вас психологически театър? Правите и музикални клипове, снимате реклами, документални филми, също и сериала „Четвърта власт“ (2013). Как всички тези пътеки на режисьорска изказност си взаимодействат и Ви помагат в театъра?

Стоян Радев: Както казах, търся аромати навсякъде около мен. Възможността да работя в различни жанрове ме направи внимателен към уникалната им природа. Еклектиката и пренасянето на изразни средства от една форма в друга е неизменна част от съвременното творчество, но за мен тази игра не представлява интерес. По-скоро се опитвам да установя собствената ценност на отделните предмети. Ако направя аналогия с кулинарията, някои ресторанти привличат клиентела с експериментите, но аз не се вълнувам от краставица, оформена като гъба с вкус на банан. Предпочитам местата, на които доматът е отгледан и поднесен като домат. Те, за съжаление, са все по-рядко срещани. И в този ред на мисли, когато съм искал да снимам музикално видео, не съм отивал в театъра. Театърът е друго. Размиването на границите създава лъжлива представа за богато творческо въображение, но всъщност увеличава скуката. Колкото до психологическия театър… Аз смятам, че няма друг. Искам да кажа, че органиката е неизменна съставна част на всяко добро изпълнение. Това се отнася дори за театрални форми от миналото и настоящето, в които лицето на актьора е поставено зад маска, а тялото и гласът му следват пределно стилизирана партитура. Дори в тези случаи психологическата достоверност играе основна роля, защото точно тя се нарича талант – не е възможно осъществяването на въздействие, ако зад актьорското поведение не стои преживяна истина, която оправдава и озарява средствата, каквито и да са те. Да се редуцира понятието за реализъм до външно фигуративно наподобяване е грешка. Абстрактните експресионисти също явяват реалности, в противен случай между картините им и публиката не би протичал какъвто и да било диалог. Бедата е там, че теориите, които уж сочат встрани от психологическия реализъм, често оправдават откровената некадърност и дават зелена светлина на безочливия фалш.

Милена Михайлова: Съвременната актьорска игра и режисура са често свързвани с пърформанса и документалния театър през XXI век. Вие самият сте социално ангажиран творец и личност с категорично изявявана гражданска позиция, а и още помня документалния Ви филм „И България е една голяма грешка“ (2014) по сценарий на Георги Лозанов. Как театралното Ви „аз“ се полага в тази тенденция и необходимост на времето ни за директно вглеждане и обсъждане на раните на действителността?

Стоян Радев: Пълноценният живот предполага активност в най-разнообразни сфери. И както заглавието на един известен роман твърди – спасение дебне отвсякъде. Опитвам се да давам израз на вълненията си, като търся подходящата форма и внимавам тя да съответства на техния характер. Ако у автора се поражда автетичен образ, то няма бариери, които да го спират да опитва каквото пожелае, в това число влиза и оксиморонът „документален театър”. Аз самият съм правил крачка натам с „Приятно ми е, Ива” и няколко чисти stand up комедии. За мен това са опити, които възраждат страстта към откровено, оголено общуване, а без тази страст няма защо да се излиза на сцена. Но казвам, че „документален театър” все пак е оксиморон, тъй като строго погледнато документът изключва играта, в която ставаш друг, изключва условната среда, в която се развиват театралните събития, защото тя неизбежно дискредитира документалността. В този ред на мисли би трябвало да се разбира, че добрият театър сам по себе си е документ от собствен порядък и неговата художествена истина не отстъпва, а дори стои по-високо от фактическата правдивост, която така или иначе остава съмнителна. В спектакъла „Ничия земя” прожектирах видеорепортаж от войната в Босна, за да демонстрирам колко по-вярно е това, което актьорите изиграват в бутафорния окоп, сравнено с новинарските емисии.

Милена Михайлова: Вие сте първият театрален режисьор у нас драматизирал „Соларис“ на Станислав Лем (2000), правите сценична адаптация и на „Братя Карамазови“ от Достоевски (2005), спектакълът Ви „Саломе“ пък е по текстове  на Оскар Уайлд, Никос Казандзакис и Владимир Соловьов (2003). Сякаш Ви е важно философски да диалогизирате и да постигате творчески обмен с избирания от Вас автор. С какво Ви привлича адаптацията в театъра?

Стоян Радев: В тези мои жестове откривам нескромно желание да споделям с публиката само това, което ме засяга най-дълбоко, без оглед на риска срещата ни да не се получи. По моя вина. Не казвам, че не се е получавала в някаква степен. Преди „Соларис”, още във ВИТИЗ, направих камерен спектакъл по текстове на Кафка. И не ме интересуваше друго освен думите да се изричат и хората да ги слушат. Смятах, че е мой дълг да запълвам времето в залата с най-смисленото, до което съм се докосвал, ако ще от формална гледна точка това да е безобразие. Работата по адаптациите беше много ценна за мен и си въобразявах, че зрителите също ще се зарадват да получат за една вечер достъп до това, което иначе може да пропуснат в живота си, макар да са чували за голямата му стойност. По-късно се успокоих и реших да оставя романите на техните читатели, а в театъра да изследвам неговата собствена територия – колкото по-просто и скромно, толкова по-добре за всички.

Милена Михайлова: Впечатлява спектакълът Ви „Ничия земя“ (2016), адаптация на филмовия сценарий на Данис Танович, в който много от текстовете се създават по време на репетициите Ви с актьорите, а актьорът Йосиф Шамли споделя и за „неизследвани територии в самото действие“, като целта е да се осмислят и пораждат в мига на случването им на сцената. Сякаш все по-болезнената тема за войната и в нашето столетие провокира целия Ви екип да живее истински, човешки да споделя, не буквално да представя тази тема в театъра. Разкажете за процеса си на работа и общуването с актьорите/човеците, подхода Ви за оживяване на тази постановка.

Стоян Радев: За разлика от монтажния принцип на киното, в „Ничия земя” реших да не монтираме, а да видя как протича час и половина в един кадър. Оттам дойде необходимостта да допишем и уплътним психологически поведението на героите, което във филма се представя фрагментарно, защото се преплита със сцени, които се случват другаде. Не бих имал куража да избера такава посока без този актьорски състав, готов с радост да изпълнява сложни задачи. Разбира се, аз бях подготвил предварителен текст, който очертаваше допълнителните линии, които отсъстваха в сценария, но не са малко репликите, които се появиха впоследствие. Интересното в процеса беше, че само след две-три начални репетиции започнахме да работим в пълната дължина на спектакъла. Не мислехме за този или онзи детайл, а за цялото, подробностите се оформяха по пътя. Казвахме си по няколко думи и актьорите започваха да играят. След час и половина спирахме и обсъждахме какво се е случило – къде тече, къде капе, къде не се знае въобще какво става. Много деликатен беше въпросът доколко трябва да рационализираме една абсурдна ситуация и как да създадем ред, който не е ред – как случайността, която е обреченост, и неумолимата инерция се появяват на сцената. Защото без тях няма трагично измерение.

Милена Михайлова: Ценя умението Ви да извеждате актуални теми и да пораждате размисъл с постановките си. Както в спектакъла „Солунските съзаклятници“ по пиесата на Георги Данаилов (2014), породена от истински исторически случай – организирани от български младежи атентати през 1903 г. в Солун. Един „идиличен тероризъм“ по думите на автора, а Вие казвате, че е трудно да се говори за патриотизъм в днешната политическа картина, трудно е да се постигне дори съпричастие, съчувствие. Може ли да се каже, че пътувайки през времето, всъщност „адаптирате“ живота и в днешна България на сцената, провокирате зрителите истински да поемат отговорност за съществуването си тук и сега, днес?

Стоян Радев: Пиесата на Георги Данаилов е чудесна. Руси Чанев привлече вниманието ми върху нея и в разговори с него реших да направя това представление. Но Вашият въпрос ме връща към нещо, за което стана дума в началото – мисията на режисьора. Аз мисля, че важен е не спектакълът, а това, което стои зад него, над него, след него. Голяма загуба би било, ако зрителят помни сцени, а забравя живота си. Нека е обратното. Смисълът на нашата работа е да събуждаме, точно както казвате, отговорността, която всеки трябва да носи. И не само според Брехтовата теория, целяща провокиране на обществена активност, а и в много личен план. Текстът за атентаторите е изключителен точно защото прави връзка между политическата борба и индивидуалните цели.

Милена Михайлова: Близък до днешната ни действителност е и спектакълът Ви „Опит за летене“ от Йордан Радичков (2018). Стремежът за свобода от времето на социалистическа България е валиден и днес, пиесата е все така актуална, обхващаща дори сегашните проблеми по света. Копнежът за свободен полет на духа, дори и усещането за сбъднато движение и хармония между душите се постига и в сценографията на Венелин Шурелов. Дали зрителите също „политат“ във Вашия „Опит за летене“ и какво според Вас е важно да им дава театърът днес? Може ли театърът да променя света?

Стоян Радев: Промяната на света е не друго, а проглеждане – да го видиш, като повдигнеш булото на заблудите. Според Шопенхауер те се пораждат, защото интелектът става слуга на ирационалната егоцентрична воля за живот и оцеляване. Пак според немския философ, вдъхновен от източна и християнска мъдрост, изходът е в състраданието – да познаеш себе си и да откриеш съпричастността си с другите. Театърът като че ли е създаден да съдейства в тази посока. В конкретния случай с „Опит за летене” ние минахме през трудни перипетии, докато се съгласим, че причудливият Радичков свят е нашият свят, че Радичковите герои сме ние, но не сякаш те ни означават символно, а съвсем конкретно – ние изглеждаме така, говорим така, постъпваме така. Това беше безценно откритие по линия на познанието и смирението. Ако то се предаде и на публиката, заедно с него се появява и една неземна лекота, която е най-необходимото условие за летенето.

Милена Михайлова: През 2019 г. Германия отбелязва 30-годишнината от падането на Берлинската стена, респективно в България са 30 години от 10 ноември 1989 г., когато Тодор Живков е свален от власт; през 2018 г. пък се навършиха 50 години от Пражката пролет на 1968-ма, също и 200 години от рождението на Маркс – все събития/фигури, които променят историята и след които светът не е същият. Знам, че и Вие се вълнувате от темата за съпротива срещу властта по време на социализма, а и възприемате годините на политически преход у нас като „симулация на преход“. Знам също, че имате желание да адаптирате и направите спектакъл по „Пожар, момичето ми“, филм на Милош Форман, сатира на живота в комунистическите страни. Какво бихте казали на днешните хора с него? Как Ви се струва светът ни след всичките години на потисничество, революции, борби за свобода, лъжливи обещания? Възможно ли е запечаталите се върху човешката идентичност разрушителни социално-политически явления да останат в миналото и да не се повтарят и в бъдещето?

Стоян Радев: В България отдавна съществува комплексът, описан най-добре от Вазов в строфата „…нека таз свобода да ни бъде дар”. Болезнен е въпросът до каква степен ние сами участваме в определянето на съдбата си, защото като че ли непрекъснато някой друг решава вместо нас. Съпротивата, която оказваме, има декоративен характер. Героите ни също служат за украса. Примерът им не се превръща в реален житейски критерий, а служи като красив параван, зад който малодушието остава необезпокоявано и определящо. В съвременния цивилизован свят като цяло започва да се усеща симптомът на подарената свобода, обитава се облагородена от друг среда, ползват се придобивки наготово и оттам позициите на хората са лишени от най-важното – мъдростта на автентичния личен опит. Това е големият парадокс, пред който сме изправени. Иска ми се човек да се върне към достойнството да живее според мярата на своите собствени сили, да не приема подаръци, които объркват самооценката му и го превръщат в сламен тигър. Ако трябва да се обърнем към театъра, бих казал, че едно неуверено, дори слабо представление е много по-ценно от продуктите на творческия силикон с етикет за високо качество, защото в единия случай общуваш с истината, а в другия – с лъжа.

Октомври 2019