Боян Арсов: Да се състезаваш със самия себе си е най-зареждащото нещо

Сияна Недялкова / Личности

HOMO LUDENS 23/2020

Facebook
Twitter

Интервю на Сияна Недялкова

 

Сияна Недялкова: Как се роди любовта ти към театъра? Беше ли част от театрална школа преди НАТФИЗ?

Боян Арсов: Още като дете, когато родителите ми ме водеха на театър, с любопитство наблюдавах актьорите на сцената – хора от живота, които там горе обаче изцяло се променят и ги виждаме в съвсем различна светлина. Действат, живеят, горят! Всичко това много ме интригуваше. Беше ми много любопитно и нямах търпение един ден и аз да бъда част от тях и част от това, което правят. Първоначално посещавах школата на Венцеслав Кисьов към театър „Сълза и смях“. Там работехме индивидуално по различни текстове – монолози или стихотворения. Занимавахме се с танц и пластика. После се прехвърлих в театралната студия „Бончо Урумов“ към читалище „Славянска беседа“ и бях част от нея до кандидатстудентските изпити в НАТФИЗ. Ръководителите на школата –  режисьорът Александър Беровски и актьорите Диана Досева и Светослав Добрев, поставиха с нас няколко спектакъла – „Колко е важно да бъдеш сериозен“ от О. Уайлд, „Хотел между тоя и оня свят“ от Е.-Е. Шмит и няколко други заглавия. Но всъщност с влизането ми в Академията започна голямата игра.

Сияна Недялкова: Спомняш ли си мига, в който осъзнато взе решението да учиш в НАТФИЗ? Как се подготви за изпитите?

Боян Арсов: Винаги съм искал да се занимавам с театър. За кандидатстудентските изпити си избрах сам материалите и лятото преди приема в НАТФИЗ работих върху тях. Текстовете бяха от мои любими автори, от които бях чел повече неща до този момент – работих върху Шекспир, Чехов, Зюскинд, Вапцаров. Избрах си материалите и спрямо това какво мога аз, Боян, да кажа с тези думи. Отидох само два-три пъти да ме чуят в студията моите преподаватели. Сам подготвих и танца си за изпита. Направих си костюм, даже два, които сменях по време на танца. Не успях да посетя консултациите в Академията, тогава пътувах и ги пропуснах. Но не чувствах никакво притеснение в първия ден на изпита. Нямах търпение да изляза на сцената, за да си кажа монолога и да чуя какво мисли комисията.

Сияна Недялкова: Завършваш в класа на проф. Снежина Танковска. Кое в нейния метод на обучение беше предопределящо за формирането на твоите възгледи за театъра, на твоята творческа природа като изпълнител?

Боян Арсов: Много е хубаво, че като студент по актьорско майсторство в НАТФИЗ попадаш в една среда за четири години, в която можеш непрекъснато да се предизвикваш. Аз лично работих по откъси от различни жанрове, участвах в режисьорските опити на колегите от нашия клас и не спирах да търся различни начини, по които да се провокирам. Нашият клас в Академията беше воден от един много силен преподавателски екип, избран от проф. Снежина Танковска, която ни беше художествен ръководител, а за мен – много верен учител от началото до деня, в който си получих дипломата. Тя обръщаше голямо внимание върху присъствието ни като артисти и личности. Научи ни на много голяма дисциплина и организация, които са изключително важни неща в театъра. Поставяше висок критерий спрямо актьорските ни задачи – непрекъснато казваше, че трябва да мислим сложно в прости форми. Друго, което обичаше да ни напомня, е, че театърът не е живият живот, не е съвсем животът от улицата. Той е животът и едно цвете – една идея за това. Да, светът на театъра прилича на нашия живот, но там всичко е много по-извънредно и изострено, в някакъв смисъл дори преувеличено. Невероятно е как на сцената можеш да си позволиш да живееш, да мислиш и чувстваш по-интензивно. Цялата тази енергия, която се създава е повече от интригуваща. Тази свобода, този огромен мащаб на фантазия и екстремност, с които театърът работи, са много завладяващи. Сблъсъкът с реалността, такава каквато я познаваме и каквато сме свикнали да я живеем, след края на един спектакъл понякога е труден. И скучен. Може би затова някои хора казват, че артистите летят във въздуха и си живеят в някаква своя фантазност. Те просто копнеят за този друг градус на съществуване, който е присъщ за героите, с които се срещат, когато цялата зала е вперила очи в тях. Едно от най-важните неща, които научих в НАТФИЗ, и които ме водят и днес във всичко, с което се занимавам, е силата на искреността и истината на сцената. Това понякога е трудно. Изкуството е кауза на човека за човека. И в този диалог се съдържа много пространство за проявление на твоята собствена личност в изкуството, което създаваш. И твоята собствена истина за света и човека. Окрупнена, преувеличена, по-ярко създадена и по-силно отекваща в човека отсреща. Усещам понякога след някое представление особено чувство, като че ли съм споделил нещо много лично. Понякога има силен терапевтичен момент в един такъв акт. Акт на откровение.

Сияна Недялкова: По време на следването ти в НАТФИЗ имаше възможността да участваш на театрални фестивали за студенти в Шанхай и Пекин. Как тези пътувания повлияха на развитието ти като актьор?

Боян Арсов: В Китай беше много интересно, два пъти бяхме там за участие в студентски фестивали. Всъщност проф. Танковска всяка година е канена да поставя пиеси на Шекспир със студенти от Академията в Пекин. Беше много хубаво, защото попаднахме в ситуация на контакт със студенти от други страни. Бяхме от шест-седем държави, като всяка от групите представи по един откъс по Шекспир и един от националната драматургия на съответната страна. Да срещнеш различни методи и школи на театрално образование беше много интересно, а и подобен диалог е изключително ценен и нужен, особено за прохождащи артисти. В годината, в която ние участвахме, всяка една от групите трябваше да избере и подготви откъс от „Ромео и Жулиета“. Беше много интересно да видим различните прочити от гледна точка на различните култури и схващания за театър. Прекрасен начин за съпоставка. В нашия откъс участвахме само пет момчета, а Жулиета беше лъч светлина, идващ от прожектор, и един глас. Образът беше изключително абстрактен и това много впечатли останалите. Това беше метафора за любовта като очакване, като светлина.

Сияна Недялкова: Имаш възможност да започнеш професионалния си път още в трети курс. От тогава досега има ли репетиционен процес, който е знаменателен за теб? Например срещата с определен режисьор или актьор.

Боян Арсов: Беше много интересно, че веднага след завършването започнах с няколко много различни един от друг проекта. В „Червената къща“ направихме едно танцово представление, което беше и в жанра на документалния театър – „Йон. Пиеса за осиновените“ – физически вербатим спектакъл. Темата беше за осиновяването. Работихме с хореографа Стефани Ханджийска. Това беше първият ми професионален опит в подобна неконвенционална посока за създаване на театър. В същото време пък в Пловдивския театър Стайко Мурджев ме покани да работим по текстове на Камен Донев и направихме представлението „Турбуленции“. За мен Стайко е много интересен режисьор, с интересно мислене и силна енергия. Сблъсъкът между текста на Камен и идеите на Стайко за по-студен и презентативен тип театър в комуникацията си с публиката роди един специфичен и неочакван жанр на представлението и съответно повиши залога на актъорското ни присъствие. След тази премиера в Пловдив всъщност започнах работа като актьор в трупата на Сатиричния театър – репертоарен театър, профилиран малко или много в определени посоки и жанрове. Интересен ми беше пътят през всичките тези първи опити на сцена като току-що завършил актьор.

Най-голямата авантюра за мен все пак е представлението„Животът е сън“ (2018/19) по едноименната пиеса на Калдерон – независим проект, по който работихме заедно с Дина Маркова и група актьори. Захванахме се с този мащабен, огромен текст, направихме своя адаптация с Дина, поканихме актьорите, които много бързо повярваха в нашите идеи. Започнахме работа без някакви определени очаквания, но всъщност истински вярвахме в това, което искахме да направим. Много е хубаво, когато накрая се получи наистина така, както си си го представял и дойдат всички тези щастливи последствия – наградите „Икар 2019“, участията ни във фестивали през този и изминалия театрален сезон, това, че продължаваме да го играем и че има много голям зрителски интерес. Независимият театър е една наистина особена авантюра, защото крие в себе си много опасности, когато нямаш солидна подкрепа от някоя институция. Отговорността ти е голяма. И когато то се получи, това е много вдъхновяващо и те окрилява. Дава ти сили да започнеш по същия начин нещо друго. Преди това участвах в „Кралят Елен“ – представление по пиесата на Карло Гоци, което също беше създадено по подобен начин. Отново независим проект с режисьор Анастасия Събева, с други млади актьори, които са ми близки приятели.

Преди две години попаднах в каста на „Мамма миа!“, проект в жанра на мюзикъла. Съвсем различна посока. Мюзикълът е много любопитен и сложен жанр. Там се изисква едновременно да пееш, танцуваш и да играеш на високо ниво. Предизвикателството и вдъхновението бяха много големи. Мисля, че когато искаш да се занимаваш с театър, трябва да си отворен към подобни предизвикателства. Да не спираш да се състезаваш със самия себе си. Не с другите, а със себе си. Да изпитваш собствените си възможности и да не се предаваш.

Сияна Недялкова: През последните две години получи номинации за награда „Икар“ в категория „Поддържаща мъжка роля“ за ролята ти в „Кралят Елен“ и за „Водеща мъжка роля“ в „Животът е сън“, в която беше награден и със самото отличие. И двете представления са независими продукции. Чувстваш ли по-голяма свобода, работейки независимо от институционална среда?

Боян Арсов: Да, въпреки че от една страна, е много трудно от гледна точка на организация, финансиране, събиране на цялото. Но пък от друга – когато ти си този, който носи голямата отговорност и от теб зависи това, което ще се случи, тази свобода е много вдъхновяваща. „Кралят Елен“ по Карло Гоци с реж. Анастасия Събева се репетираше в продължение на няколко месеца в малките часове на нощта в пространства, далеч от шума и блясъка на улица „Раковска“. Макар и създадено с подръчни средства, представлението стигна до голямата сцена на Театър „Азарян” и вече трета година е част от програмата там. С „Животът е сън“ по Калдерон – първият проект на Театър „ЗОНГ“ (сдружението, което създадохме заедно с Дина Маркова), също имахме много интересен процес, в началото репетирахме дълго, без да си поставяме някакъв точен краен срок. Цялата идея за визуалната среда, постановката, хореографията вътре, беше наша и ние работихме заедно с актьорите в свободните ни часове от деня. Започнахме през март да четем текста и това ни беше първата среща, а през ноември в Нощта на театъра излезе премиерата на представлението. Отне ни по-дълго време завършването на спектакъла, отколкото би отнело в един репертоарен театър, но поради всички тези особености на графика и на организацията, се наложи да му обърнем повече внимание и време. Днес играем регулярно спектакъла в Театър „Азарян“. Тези големи успехи, тръгнали в началото от едни много малки искри на вдъхновение и на желание за работа на група съмишленици, доказват, че има смисъл в това, има смисъл и държавата да подкрепя и да търси различни начини да развива и да помага на независимите творци. Финалният резултат от тези два проекта например, а и от редица други, създадени при подобни условия и също стигнали до подобни успехи, лично за мен, като млад артист, е повод за гордост и ме кара да се чувствам още по-уверен. Понякога в театъра много се бърза и въобще този феномен на бързите резултати, който все повече като че ли се налага в момента в мисленето на съвременния човек, е много коварен, защото това често се отразява на художествената стойност и занижава критерия. А в изкуството за мен критерият е много важен. Изглежда че е лукс да си позволиш повече време и внимание в името на една по-висока художественост и красота на сцената,  а не би трябвало да е така. Театърът е празник и не бива да се допуска лош вкус.

Сияна Недялкова: След завършването си сякаш повечето млади актьори избягват постъпването на щат в някой от общинските или държавните театри и търсят алтернативи. Ти как реши да приемеш поканата да бъдеш част от трупата на Сатиричен театър „Алеко Константинов“?

Боян Арсов: Може би някои от завършващите артисти се плашат да постъпят на щат в театър, за да не им отнемат толкова бързо свободата. Но това е двусмислено. Важно е според мен ръководството на театъра, който кани в трупата си някой млад актьор, да има идея за неговото развитие там, да има ясна представа за възможностите и качествата му като артист и да му предоставя възможности да ги прояви. Има театри извън София, които назначават млади колеги, те получават една-две по-стойностни  роли и след това остават на заден план. Разбира се, че ще потърсят алтернатива. Аз съм щастлив, че съм част от трупата на театър като Сатирата. Радвам се, че имам възможност да играя в няколко представления там, които са много различни като  жанр, средства и начин на актьорско присъствие. Това ме развива и ме прави по-взискателен към мен самия. Радвам се също, че мога да работя и в театрални проекти извън Сатирата в жанра на документалния театър, мюзикъла, танцовия театър и няколко независими спектакъла – проекти, които представляват друг тип предизвикателство за мен и ме карат да търся повече и да опитвам повече.

Сияна Недялкова: „Животът е сън“ безспорно е един от най-ценните за теб театрални проекти досега. Не само заради силното ти превъплъщение в ролята на Сехизмундо, но и заради това, че си автор на визуалната среда, хореографията и костюмите. Разкажи ни повече за работния процес.

Боян Арсов: Много ми се искаше да изиграя някоя толкова мащабна и богата на интерпретации роля. Не ми се случваше в представленията, които играех до този момент, а усещах желание и силна мотивация да го направя. С Дина Маркова – режисьор на представлението, работехме заедно върху отделните компоненти на спектакъла и върху ролята. В репетиционния процес открихме нужда за по-ярко физическо присъствие на актьорите в представлението и аз се съсредоточих върху изграждането на пластически език на персонажите. Най-вече върху живота на тялото на скрития от света принц Сехизмундо, за когото животът много рязко се преобръща и той е изправен пред много важни избори и пътища, по които трябва да поеме. Много ми е интересна темата за тялото на актьора в театъра като много мощен инструмент за създаване на въздействащ художествен образ отвъд работата с текста. Сехизмундо е едно пулсиращо в страдание тяло. Залязващо и изгряващо в опитите си да се запази и съхрани, да намери истината за себе си и да я изкрещи срещу света, който го заобикаля. Калдерон е много сложен автор. В текста, който е в стихотворна форма и сам по себе си представлява предизвикателство за актьора, има богата философия, силна метафоричност и поетичност, съдържа теми и послания, които си струва да се изследват днес. Но това е белег на всяка една класическа творба. Нашата концепция беше да направим самото представление малко по-алтернативно и асоциативно. Търсехме средствата на т.нар. „беден театър”, театър, в който актьорът е на преден план, и с много малки детайли в пространството и в опаковката на цялото опитахме да разкажем една вълнуваща и истинска история, на ръба между съня и реалността, между фантазията и манипулациите, между живота и смъртта дори. Не сме се опитвали да бъдем нарочно оригинални или фалшиво амбициозни, напротив – бяхме много честни и искрени в посоката, в която тръгнахме, и верни на своята истина за живота и за изкуството на театъра, която носим със себе си. А верният в малкото е верен и в голямото. Често се сещам за думите на Гогол, който казва: „Театърът съвсем не е празно и ненужно нещо, ако се вземе предвид, че именно в театъра може да се събере тълпа от много хора, които по нищо не си приличат, но изведнъж може да се потресат от едно общо потресение, да заридаят с едни и същи сълзи и да избухнат във всеобщ смях. Театърът е катедра, от която може много да се говори за света на доброто!“.

Сияна Недялкова: Как достигнахте до идеята светът в „Животът е сън“ да бъде изграден като комикс?

Боян Арсов: Идеята се роди по време на репетициите. Пиесата съдържа силно изразен приказен мотив. От комиксите дойде идеята за облика на персонажите – този по-зловещ грим и по-ярката театрална игра. Още в началото искахме публиката да е близо до нас. Сега, когато хората гледат представлението, ни казват, че бихме могли да го играем на по-голяма сцена. Но ние много държим на този близък контакт със зрителите. Има моменти, в които падат разни стълби, излива се вода, хвърлят се кофи и хората настръхват и сякаш очакват нещо да падне всеки момент върху тях и не смеят да помръднат. Извън кръга на шегата, наистина забелязваме, че публиката е много въвлечена в цялото действие и ни следва внимателно по време на цялото случване.

Сияна Недялкова: В момента си асистент на класа на проф. Снежина Танковска в НАТФИЗ. Какво е чувството сега да си от другата страна?

Бояна Арсов: Аз завърших съвсем скоро и ми е много познато усещането да бъдеш част от тази академична среда на безкрайни опити и лутания в подстъпите към професията на актьора и работата на сцена въобще. В срещите си със сегашните второкурсници от класа на проф. Танковска се опитвам да им дам по-ясна представа за профила на съвременния актьор, който според мен трябва да може, да знае, да търси и да се интересува от много неща. Разбира се, правим много упражнения и опити, които развиват координацията им на сцената, мисленето им един за друг като партньори, актьорския им инструментариум. Помагам им на базата на опита, който имам досега, и това, което съм правил аз като студент. В диалога си с професора продължавам да се уча от нея.

Сияна Недялкова: Освен многобройните и всестранни театрални ангажименти, работиш и по своята докторантура. На каква тема е и какво те провокира да избереш именно нея?

Боян Арсов: Темата е „Семиотични аспекти в работата на актьора“. Опитвам се да разгледам някои практически проекти, с които се занимавам като актьор, в теоретичен план, фокусиран върху идеята за семиотиката. И да стигна през теорията на драмата до семиотичния аспект в изразяването и създаването на един друг живот на сцената. Семиотиката е сравнително нова наука. Определят я по-скоро не като наука, а като начин на мислене, който се фокусира върху идеята за значението на знака, символа и кода. Съществуват много възможности за изследване на феномена на театъра и на работата на актьора през погледа на семиотичната концепция. Сцената може да бъде разгледана като едно огромно поле на знаковост и интертекстуални препратки към най-различни текстове, събития, театрални кодове, похвати и т.н. Защото театърът не е отразяващо, а увеличаващо стъкло.

Сияна Недялкова: Трудно ли е в днешно време за театралните творци да бъдат смели в изразяването си?

Боян Арсов: Да бъдеш смел в изкуството е позиция. Времето и контекстът само могат да ти помогнат за това. Според мен смелост и свобода са съществени отправни точки за един артист. Свободата на тялото и на духа ражда творческата свобода. Няма начин да искаш едно нещо много силно, да вложиш много енергия и смислени усилия в него и то да не доведе до добри резултати накрая. Да, в днешно време може би е по-някакъв начин по-трудно. Но защо е така? Защото всички страдаме от феномена на бързия и некачествен в повечето случаи резултат от комерсиализацията на продукта, от занижаване на критериите, от лошия вкус на маса хора и т.н. Ето ти позиция – да опиташ обратното. Да устоиш и да потърсиш по-трудното. Да се опиташ да наложиш по-добрата, поне според теб, алтернатива. Ще има хора, които няма да ти обърнат внимание, но ще има и такива, които също ще се мотивират, ще се замислят. Това покачва истинския залог и стремеж към още повече. Да бъдеш смел е жизненоважно, за да успееш да пребориш инерцията, клишетата, да пребориш своите собствени стереотипи и тези на публиката, която също има нужда от това. Публиката ни има нужда да гледа и да чува истини, да разсъждава върху сериозни проблеми, да се забавлява откровено, да си спомни за себе си, да черпи от чистата енергия на театралното събитие, такава каквато само театърът може да предизвика у човека!

Октомври 2019

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox