ГАЛЯ КОСТАДИНОВА: ИМА ЗАРЯД, КОЙТО ТЕ ДВИЖИ ОТВЪТРЕ

Елена Ангелова / Личности

HOMO LUDENS 23/2020

Facebook
Twitter

Интервю на Елена Ангелова

 

Галя Костадинова завършва НАТФИЗ в класа на Маргарита Младенова и Иван Добчев през 2012 г. Веднага след завършването си влиза в представлението „Пиеса за умиране“ с режисьор Ани Васева. Отново с нея тя работи в моноспектакъла „Всичкоядецът“, за който получава номинация за Националната награда на Съюза на артистите в България ИКАР 2013 в категория „Дебют“. Представленията на сдружение „Метеор“, в които продължава да се включва след това, са: „Франкенщайн“, „Фаетон: Изверги“, „Червената планета“, „Тотална щета“, „Лъвкрафт“. Участва още във вербатим спектакъла „Закачане“ с режисьор Неда Соколовска, „Луда трева“ с режисьор Маргарита Младенова, „Чайка“ с режисьор Иван Добчев, „Мишеловката“ с режисьор Боян Крачолов.

 

Елена Ангелова: Първият проект след завършването ти е „Пиеса за умиране“ на сдружение „Метеор“. Това е първата ти среща с Ани Васева, как се открихте, би ли разказала повече за включването си в групата?

Галя Костадинова: Много хубаво стана, защото завърших и буквално след седмица (или две) Ани Васева ми се обади. Аз бях в Плевен и се чудех какво ще ми се случи и какво трябва да направя с живота си. Тогава тя ми звънна и ме покани, а тогава „Пиеса за умиране“ беше едно от най-любимите ми представления и си казах „уау, ще участвам в любимото ми представление“. Започнахме много интензивни репетиции, защото аз трябваше да вляза на мястото на колега. Първо е била Вяра Коларова, след това Екатерина Стоянова. Аз трябваше да вляза за 10 дни… Леонид Йовчев тогава репетираше „Хамлет“ в Народния театър. И си спомням как ставахме в 5 часа, за да репетираме сутрин… Беше голяма казарма. Цялото пътешествие с „Метеор“ през годините ме научи на дисциплина и на свобода, с която аз имах проблем. Не знаех как така мога да правя всичко на сцената. Знаех, че мога да правя само дадено нещо, когато ми кажат какво е то. А всъщност не е нужно да ти казват каквото и да било, ти можеш просто да се впуснеш в нещо и да го направиш. И оттам да се роди това, което режисьорът може да използва.

Елена Ангелова: Но тази свобода е свързана и с много висок физически интензитет в спектаклите на „Метеор“.

Галя Костадинова: И психически също. Ние тренирахме ужасно много. Правехме силови упражнения, за да сме издръжливи и така постепенно свикваш с натоварването. Някак това е, което правим и което обичаме. Важи за всеки проект.

Елена Ангелова: Би ли споделила повече какво е ценно за теб в работата ти с „Метеор“, как протича подготовката за един проект?

Галя Костадинова: Беше много важно за мен да се науча да бъда свободна и наистина да се втурвам с главата напред без страх. Правим упражнения, които те освобождават. Тези упражнения са нещо като медитация, след която остава някакъв спомен, ти тръгваш след него и правиш някакво физическо проявление на този спомен. Също така сме правили много игри от импровизационния театър. Лео е много добър в това. Интересното също е, че понякога текстът се пише в процеса на самата репетиция и ти всъщност не знаеш докъде може да стигне това. Ти имаш някакво начало, дори понякога нямаш такова, нямаш текст. Например има някаква тема и в един момент текстът се ражда и ти започваш да работиш с него.

Елена Ангелова: Чувстваш ли актьорите като водещи в този процес?

Галя Костадинова: И да, и не. Много е взаимно. Отново изниква думата „свобода“ –Ани дава много свобода, но след като си се „разпищолил“ тотално в нея, тя започва като диригент да събира партитурата и да те води после по нея. Едни от най-хубавите ми процеси са „Тотална щета“ и „Лъвкрафт“. „Пиеса за умиране“, естествено, беше първото нещо, в което се втурнах, след това в моноспектакъла „Всичкоядецът“ беше много различно.

Елена Ангелова: Как дойде идеята за този проект?

Галя Костадинова: Идеята е на Мирослав Христов, който е написал текста. След това имаше в „Сфумато” един показ с Елена Димитрова, който за мен беше много внушителен. Малко по-късно Ани Васева ми предложи да работим по „Всичкоядецът“. В началото ми беше ми много странно да съм сама. Работихме точно по същия начин, по който тя работи с всички актьори, но просто бях сама и имахме повече време – само тя с мен. Аз й се оставих и си мисля, че в този процес, а и във всички други, трябва да си като дете – ето този човек ме води и му се доверявам. Аз знаех, че има някой, който ме гледа, следи и много добре знае какво правя и тя какво прави. Има усещане, разбиране, доверие и от двете страни. Спомням си тогава процеса – как излизат от мен някакви неща, често без думи, само физически или някак гласово, неясно точно какво е… Но тя го разбираше. Получи се някаква еднородна смес. После се появи Нино Гомез с присъствието си, музиката, танците, които изпълняваше в края на представлението. Тогава си казах „тук има и друг човек на сцената“ и някак това ме успокояваше.

Елена Ангелова: Би ли разказала повече за начина, по който работите с тялото, без това да бъде танц, а по-скоро експресия?

Галя Костадинова: То понякога е излизало като танц. Например в „Тотална щета“, но там е много гротескно, дори и валсът, който имаме, не е съвсем валс и в един момент се изродява и се превръща в нещо друго, после тези тела тотално се сриват и се разпадат, после пак отново се раждат и се случват в нещо друго… Ани Васева има интерес към това и затова води актьорите в тази посока, дори и към танцови проявления. Спомням си, че когато влизах при тях още в началото, Ани ми пускаше много видеа с танцови артисти, включително и буто, в което се влюбих още от студентските си години и което ми е повлияло много. Пробвали сме различни неща, много интензивни, понякога много бавни упражнения, но работещи за твоята концентрация или за работата ти с партньора. За това да усетиш възможностите на тялото си. Понякога не знаеш за тях. В работата с Ани така се впускаме, че не мислиш изобщо и чак след като направиш нещо, си даваш сметка и си тотално изумен от това какво можеш.

Елена Ангелова: А какво всъщност ви мотивира да сте толкова присъстващи и отдадени на процеса?

Галя Костадинова: Когато бях малка, имаше едно велико документално предаване, може би филм, с Димитър Гочев и никога няма да забравя как той тогава каза, че „Енергията идва от петите“. Мен това тогава ме блъсна и аз установих, че наистина е така. А за мотивацията… има заряд, който те движи отвътре, има някакъв мотор, който те движи. До влизането ми в „Пиеса за умиране“ бях изгледала всичко на „Метеор“, така че много добре знаех какво се прави там, спомням си още от първото представление, че ми беше интересно да работя по този начин. Точно този свръхинтензитет, това присъствие на 1000 в представлението е нещото, което исках да видя, да изпробвам и да го включа и на други места. Ето сега например в последните представления „Чайка“ и ,„Мишеловката“, в които участвам, също е така, със силно присъствие, с всичките вътрешности и душа присъстваш също толкова силно, но без такова физическо проявление. А отдадеността и енергията са същите.

Елена Ангелова: „Тотална щета“ чисто актьорски ви разкрива по изключителен и разностранен начин. Освен активното включване на тялото и гласа, драматургията зависи много силно от вас като актьори. Би ли разказала повече за процеса, колко време ви отне?

Галя Костадинова: Мисля, че около три месеца работихме и това е един от най-любимите ми процеси, защото такова своеобразно впускане никога не е имало. Точно преди това работехме „Червената планета“ и в една от репетициите се роди идеята. Получи се странно любовно представление, песните са написани от Ани Васева, а ние с Лео измислихме мелодиите за тях, а Косьо Марков, който се присъедини към нас по-късно, ги досътвори и композира музиката за представлението. В този процес с Лео се впускахме и правехме всичко, което ни идва на ум, после Ани колекционираше тези неща, подреди ги и така стана „Тотална щета“. Имахме материал за още три представления сигурно, но остана в крайна сметка това. Нямахме абсолютно никакви конфликти, беше като детска игра. Просто отстрани имаше някой, който гледа и много добре композира тези игри и решава коя да вземе и да уголеми, а от теб се иска да стигнеш до максимума на твоите възможности.

Елена Ангелова: „Лъвкрафт“ обаче е в съвсем различна посока като формат – като лекция, по-документално, много по-насочено към биографията. Там процесът беше ли по-различен?

Галя Костадинова: Малко, защото преди да започнем репетициите, четях усилено Лъвкрафт, запознах се с този автор тогава. Започнахме да го четем и да откриваме най-различни неща от разказите му. От него се вдъхновяват ужасно много хора, не само пишещи, дори и музиканти. По време на работа ни водеха темите за разпадането, за големите пространства, за чудовищата. В този процес аз много мислих най-вече за безформеното и какво е то. Опитвахме и такива упражнения.

Елена Ангелова: Когато работите с текстове от Боян Манчев, има огромно количество текст, толкова мащабни и образни. Как се справяш с това предизвикателство?

Галя Костадинова: Това си е работа. Текстът е още едно средство, което ти помага за да стигнеш донякъде, да изградиш свят. Спомням си с „Фаетон: Изверги“ – колко беше интересен процесът. Имахме ужасно много текст, разпределен между тримата, не само изречения, а и думи, накъсани между нас. Тогава Боян нарече това представление „театрална оратория“ и то си беше такова. Беше трудно за работа, физическата част също, защото трябва дастигнеш до максимума на всяко нещо, което започваш да правиш. Просто трябваше да бъде много крайно. Трудно е, но е голямо щастие да го правиш. Защото знаеш, че можеш, а не обратното. Това много помага всъщност и в други процеси. През това време е имало много различни представления от тези на „Метеор“, в които съм влизала и това ми е помагало за концентрацията и дисциплината, за отдадеността в процесите.

Елена Ангелова: Това ли са качествата, които един актьор трябва да притежава според теб?

Галя Костадинова: Да, и да казва „да“ на всичко. Като например в импротеатъра, спомням си как Ивайло Рогозинов ни казваше винаги да казваме „да“ на партньора си, когато той подава нещо и ние трябва да вървим по него. Това те учи на партньорство и те учи да слушаш. Упражненията са много важни. Макар че когато се срещнеш с друг режисьор, трябва да се пренастроиш, да видиш как работи той, какво иска, но трябва да си отворен, да си като бяло платно, готов да дадеш максимума от себе си. Спомням си едно от последните неща, което ми се случиха – „Чайка“ с режисьор Иван Добчев. Там трябваше да вляза за 20 дни, бяха изключително интензивни репетиции. Ти можеш единствено и само да плуваш в този свят и няма нищо друго наоколо. Аз тогава отидох в Пазарджик и ние всички живеехме в „Чайка“. Но процесите, които съм имала преди това, много ми помогнаха да стигна до този момент и да направя НинаЗаречная.

Елена Ангелова: А какво беше чувството да се върнеш и да работиш при своя преподавател вече като професионална актриса 6 години след завършването ти?

Галя Костадинова: Друго е. Участвала съм в различни ателиета на Маргарита Младенова и Иван Добчев, но това беше първият професионален спектакъл, който направихме заедно. Докато като студентка имаше някакво притеснение, страх, сега имаше очакване какво ще бъде и нетърпение да вляза в процеса. Толкова леко и естествено потръгна всичко, че аз много се отдадох на тази лекота. С тези думи не изключвам трудността на ролята. (Но така го усетих.) Още във втори курс работихме с Иван Добчев по „Чайка“ и това беше голям плюс за целия процес, говорехме на един език.

Елена Ангелова: Стъпихте ли на процеса, който сте имали тогава?

Галя Костадинова: В някакъв смисъл да, но нямах време да мисля какво е било преди и бях съсредоточена в настоящия момент. Той ме водеше и аз изцяло се доверявах на това, кеото той иска да направи. Беше много интересно, защото веднага, без репетиции на маса, се качих на сцена. Почти по същия начин, както при „Метеор“, направо отиваш на сцената. Мисля, че специално за този процес това проработи. Защото ти отиваш с ясната идея, че това ще се случи, ще го направиш и ще стане. Нямаш време да мислиш ще се справиш ли или не, затова смятам, че се получи добре, че така интензивно стана.

Елена Ангелова: Ти си артист от независимата сцена, но също така си работила и в репертоарен театър в Смолян.

Галя Костадинова: Да, 2014 беше, когато влязохме с част от моя клас в Родопския театър в Смолян, тогава директор беше Крум Филипов и с него направихме „Майстори“. Беше голям опит, но прекъснах, защото не исках повече да съм на щат тогава. Но беше ценно за мен. Театърът отвори отново врати (той беше прекъснал за 4 години), бяхме много млади хора, мислехме, че ще променим нещата, че ще има „нови форми“.

Елена Ангелова: Би ли споделила повече за проектите, по които работиш в момента?

Галя Костадинова: Последното нещо, по което работя, е „Мишеловката“ с режисьор Боян Крачолов. Това беше друг, също много интересен процес, също един от любимите ми. Той събира много информация, която съответно дава на актьорите, използваме различни упражнения и така влизаме в материята, в случая – „Хамлет“. Така имаш достатъчно време да се разположиш в този свят и да заживееш в него. Много по-различно е от „Чайка“, където всичко беше много интензивно. Напротив, тук имаш много дълго време да създадеш този свят. Боян ни даваше да гледаме филми, режисьори, които работят по начин, който може да ни вдъхнови, например Тадеуш Кантор, Боб Уилсън, Питър Брук. Това е като уъркшоп за актьора. Много се развиваш в тези репетиции. По такъв начин потънахме всички, че може да се каже, че всеки от нас беше Хамлет. Защото се занимаваме с единствената репетиция, която Хамлет е имал за Мишеловката (представлението в пиесата). Затова за нас репетицията й, т.е. репетиционният процес бе толкова важен. Аз играя Гертруда, което беше естествено продължение след „Чайка“, тъй като Чехов много се е водил от „Хамлет“, а ето че ми се случи и „Хамлет“. Този процес продължава и в момента. Последното нещо, по което работя, е представление за живота на Никола Вапцаров по случай 100-годишнината на благоевградския театър, който носи неговото име. По представлението работят трима режисьори, аз съм в частта, която режисира Стайко Мурджев.

 Октомври 2019

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox