Статии

Странна нощна случка с куче по романа на Марк Хадън, адаптация  Саймън Стивънс, режисьор Мариан Елиът, адаптация, движение и танц Скот Греъм и Стивън Хогит (компания Frantic Assembly), музика Ейдриън Сътън, музикално оформление Иън Дикинсън, светлинен дизайн Пол Констабъл, дизайн Бъни Кристи, видео Фин Рос, сценичен бой Кейт Уотърс

Участват Люк Тредъуей, Пол Ритер, Никол Уокър, Уна Стъбс, Софи Дювал, Ник Сиди, Хауърд Уорд, Матю Бейкър, Рианон Харпър-Рафърти

Национален театър Лондон – премиера 02. 08. 2012

продукция на NT Live, излъчена на 06. 09. 2012

 „Странна нощна случка с куче” се появява на сцената на Националния театър в Лондон през 2012 година. Спектакълът веднага грабва вниманието на зрителите и на критиката. Неслучайно той става носител на 7 награди Оливие за 2013 г., в това число и за най-добра пиеса. Саймън Стивънс създава текста й по едноименния роман на Марк Хадън[1]. Той прави изненадващо добра адаптация върху текст, който на пръв поглед трудно би могъл да получи сценична реализация.

Във фокуса на текста е петнадесетгодишният аутист Кристофър Буун, около чийто персонаж се изгражда цялото действие в спектакъла. Младежът притежава изключителни математически способности. Режисьорката Мариан Елиът намира великолепна сценична форма на дневника-разследване, който Кристофър започва да си води след жестоката смърт на съседското куче, прободено с вила на улицата. Реакцията на Кристофър е колкото предвидима – потрес от посегателството върху безобидното животно, толкова и неочаквана – желание да проведе разследване и да открие убиеца.

Сценичното действие умело следва действията на Кристофър, а в криминалната интрига са въвлечени и всичките му близки и познатите от квартала.

Люк Тредъуей е блестящ в изпълнението на тази сложна роля на гениалния, болен Кристофър. Увлечението му към математиката и разположението на планетите изпълват живота му с истински смисъл. Само през него и през умело възпитавана възможност да общува с този свят той може да изрази себе си. Останалото, онова без което не би могъл да се справи в ежедневието си – близките, любимата учителка, са необходимост. Усещането за близост е сложен комплекс от неразбираеми жестове и отношения за Кристофър, както и всичко свързано със споделянето на емоции. В това тежко разминаване с другите се корени и невъзможността му да обича, както ние “здравите” хора разбираме това. Светът му минава през логиката и точните уговорки. Всяко нарушение на този ред е разрушителна заплаха за неговия свят.

Предизвикателството за майката и бащата на Кристофър на моменти надхвърля границите на поносимостта в отношенията с непредвидимия им син. Пол Ритър, в ролята на бащата Ед, представя всички страхове на родител с проблемно дете, чийто умствени възможности далеч надхвърлят неговите. В същото време емоционалното му поведение е толкова стресиращо, че той все не намира подходящото поведение. Резултатът е огромният страх от споделяне, който сковава поведението му. Никол Уокър е в ролята на майката, която е доведена до отчаяние от своята безпомощност да поддържа връзка със сина си. Страхът й я изпраща чак в Лондон, където живее с друг мъж, и откъдето се опитва да замести живия контакт с кореспонденция (еднопосочна, както се оказва). Бащата, наранен и изплашен за сина си и бъдещия им живот, го излъгва, че майка му е мъртва.

Драматургичният ход преплита издирването на убиеца на кучето с разплитането на личната история на Кристофър. Разбулването се оказва мъчителен процес за всички, участващи в него. На майката се налага да преосмисля отношението и отговорността към сина си. Бащата търси изкупление и прошка за лъжата. Никой от обкръжението им не остава незасегнат – пряко или косвено – в развитието на действието. Лъжата е крайъгълният камък за всички. Една лъжа, пък била тя и с добри намерения, лъжа, която обикновените „здрави” хора могат да приемат, се оказва непростимо престъпление за Кристофър. В един свят, който е построен на логиката, на последователността и истината, тя е като бомба със закъснител. Да убиеш кучето в пристъп на ярост е равносилно на убийство на човек. За Кристофър не съществува разлика между двете действия. Прозрял истината за баща си, той изпитва панически страх от него, страх че може да го убие и вероятно не само него. Бягството от дома му и пътуването до майка му в Лондон е истинско изпитание за интелекта и издръжливостта му. Сценичната му визуализация е един от завладяващите моменти на спектакъла.

Финалът на сюжетната линия е поставянето на крехкото ново начало на отношенията между него и баща му. Малкото кученце, подарък от бащата за сина му, е това начало. То е опит за свързване и разбиране между всички участниците в драмата. Финалът е символичното начало на ново разбиране на “другия”, на различния от нас. Опасно и примамливо, като ходенето по въже на акробата, където всяка стъпка може да бъде погрешна. Емоционалния заряд на спектакъла на Мариан Елиът е провокация към събуждането на тези сетива и отваряне към “другия”. Но това все още не е финалът на спектакъла „Странна нощна случка с куче”.

Структурата на спектакъла е затворена в още един, допълнителен кръг. Диалогът между Кристофър и неговата учителка се случва успоредно с останалите събития. Той е едновременно рамка и „спектакъл в спектакъла”. С нейната внимателна подкрепа  Кристофър описва важните събития в дневник. Дневникът е другият жалон за ориентация на Кристофър в света. Той е дневник както на „разследването” на убийството, така и на всичко случващо му се в ежедневието. Идеята на учителката (интелигентно и сдържано откъм излишна емоционалност изпълнение на Софи Дювал) да създадат от неговата лична история спектакъл, среща съпротивата му, но в последна сметка реализираният „спектакъл” е и рамката на спектакъла на Мариан Елиът. На финала и тази рамка е разтворена, за да може в своя „личен” финал Кристофър най-сетне да разгърне истинската си страст и талант в своята математическа теория за звездите и вселената.

Най-голямото постижение в спектакъла е да видиш, да разбереш, да приемеш мисленето и възприятията на различния, на аутиста. В представлението то е търсено и постигнато с всички възможни средства – актьори, хореография, сценография, музика. Играта на всички актьори убедително ни разказва историята на Кристофър. Уна Стъбс деликатно и с финес изгражда епизодичния образ на възрастната съседка.

Хореографията на Скот Греъм и Стивът Хогит от компанията „Frantic Assembly” разполага движението на телата около един център – Кристофър. Тя великолепно разиграва хаотичния, до степен на застрашителност, външен за него свят. Семплата убедителна сценография си поставя амбициозната задачат с възможно най-малко и прости средства да вгради сложния светоглед на младия аутист в ежедневието. Битът е сведен до минимум материалност, като присъствието му е само маркирано, често само с тебеширени очертания на пода. В сценичното пространство, наподобяващо боксов ринг, хармонично се вплита динамиката на хореографираните от майсторите на „Frantic Assembly” движение и танц. Светлинните изображения на математически формули и звездни карти придават допълнителна сила на внушението, граничеща с приказност. Очевидно режисьорката и авторът на драматизацията са успели да заразят с идеите си целия екип на спектакъла.

Лъжата може ли да бъде за добро? Познаваме ли човека до себе си? Готови ли сме да приемем другия такъв, какъвто е, без да го съдим? Тези въпроси, талантливо и емоционално поднесени, успяват да завладеят не само публиката на Лондонския Уест енд, но и професионалната критика, отдала заслуженото на постиженията му. Завладяващият в истинността на изпълнението си Люк Тредъуей получава едната от наградите Оливие за постижението си в ролята на Кристофър. Съвременно звучене, визия и светоусещане, грабващи актьорски изпълнения, сложна човешка проблематика, всичко това превръща спектакъла „Странна нощна случка с куче” във вълнуващо преживяване.

Винаги съм приемала глобалната мрежа, която е опасала целия ни свят с подозрение или като необходимото зло. Но когато инициативи като тази на Британския национален театър – Национален театър на живо (NT Live) ни прави съпричастни на подобно събитие, не мога да не изпитвам благодарност. Мимолетното, затворено в пространството и времето на изпълнението си изкуство, каквото е театърът, вече може да включи в обхвата си  световната театрална публика.

[1] Романът е публикуван у нас през 2013г. със заглавието „Странна случка с куче през нощта”, издателство Унискорп.